Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1963 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Rebu (2011)
Издание:
Асен Г. Христофоров. Трима с магаре из Рила
Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11
Държавна печатница „Георги Димитров“, София, 1963 г.
Отговорен редактор: Максим Наимович
Формат: 20/14
История
- — Добавяне
Глава III
Един предполага, друг разполага
I
Румен отби Буридан от широкия път и го насочи към една странична пътека, която водеше вляво и право нагоре през гората, сетне пусна магарето напред.
— Ще минем край бараките, за да скъсим пътя! — чух го да казва.
— Щом трябва, ще прежаля премиалните — отвърна Жорж.
Те говореха за различни неща и не разбраха това, ала и двамата изглеждаха доволни един от друг, всеки потънал в мислите си. Аз пък мислех за магарето и за нас тримата, все отбор, мъже, спокойно закрачили подир него. Та нали то вървеше напред като наш водач! И неволно си припомних приказката за камилите, които отишли да се оплакват пред аллаха не от гърбиците си, защото вече се били примирили с тях, нито от безводието на пустинята или от тежките товари, а задето той им бил отредил магарето за водач. Какви умни животни. И умни, и със зрънце достойнство. Те не са като въртоглавите овце, винаги готови да вървят подир магарето и да блеят от възторг, като виждал предългите му уши и като го гледат да се вторачва с часове в една и съща точка, без да мигне с око — два неповторими белега на истински богоизбран водач! Понякога той може и да е двукрак и с една нашивка върху пагона, ала подробностите нямат значение…
И тъй ние крачехме подир Буридан, понякога поглеждахме за гъби в тревата и неволно слушахме веселото чуруликаме на птичките от близките дървета. Денят беше слънчев, безветрен, тъкмо за път. Приятна прохлада лъхаше от гората. С това приключвам пейзажа.
По едно време дърветата се поразредиха. Вече наближавахме поляната. Изведнъж детски писък раздра тишината. Писъкът секна, сетне екна звънлив смях, както умеят да се смеят само безгрижни деца, ала и той скоро потъна в земята. Нима джуджета се бяха разшетали в гората? И джуджета да бяха, те сякаш се криеха, прокудени от далечен женски глас.
— Дали не ни чака вече на пейката? — обади се Румен.
— Първо ще си свърши работата в селото! — отвърна Жорж.
Единият пак мислеше за русата летовничка, а другият — за милиционерския лейтенант. Пък уж беше прежалил премиалните!
Щом излязохме на полянката, и бараките безсрамно навряха в очите ни голата си грозота, достойна за кокошарници, а не за жилища на нашите прославени софийски строители. Каква трогателна скромност от тяхна страна! И навярно от срам всички жени на тия строители се бяха изпокрили в душните помещения. Само няколко дечица се размайваха сред поляната. Те изприпкаха към нас с намаслени филии в ръка, а магарето, спряло на място, веднага проточи врат и зачака подаяния. Беше запомнило урока от прежния ден. И дорде да се усетим. Буридан наистина изгълта цели две филии.
Румен нервно подкара магарето през поляната и се развика, та и дърветата, ако имаха уши, да се стреснат от гласена му. Напразни усилия. Нито една врата не се отвори и нито една жена не се показа. Нарочно ли се криеше русата красавица?
Преминахме поляната с бавни, почти траурни стъпки и свихме към шосето…
— Омръзнало й е да чака и е тръгнала преди нас към хижата! — реши Румен, гласно споделяйки мислите си с нас.
Буридан изрева утвърдително в отговор.
Друмът, към който ни поведе магарето, не е път за конска талига, а истинско ново шосе, заизвивало снага като пепелява змия по нагорнището, с много завои и една рядко остра дупка — толкова остра, че само автобуси от някакъв прешленест модел, способни да се гърчат и разтягат като червеи, биха могли да минат по него. При това гората наоколо е тъй оплешивяла, че зиме завоят ще се затрупва от огромни преспи. Тогава новите прешленести автобуси ще трябва сами да си пробиват тунели в снега…
Румен вървеше пред мен и някак ядно подритна едно невинно камъче. Той рита каквото му попадне, когато нещата не се нареждат по неговата воля. Навярно мисли, че светът е създаден за него!
— Жените са много особени същества! — неочаквано каза той. — Нямат логика, нали, Жорж?
— Имат — отвърна Жорж след кратко колебание. — Имат логика, но друга, тяхна си, чисто женска…
Той беше женен и би трябвало да знае.
— А защо ти е докривяла логиката им? — запитах журналиста.
— Защото съм намислил да се женя!
Магарето изведнъж спря — случайно, разбира се, не като нас двамата с Жорж. Мальовица не се виждаше, но навярно и тя се беше вкаменила от изумление.
— Какво ме гледате такива? — чухме го да казва.
— Тъй! — с мъка преглътнах. — Нали все пак някоя трябва да се реши да те вземе? Та затова…
— И аз затова — додаде Жорж.
Румен ни изгледа свирепо, стисна устни и сбута магарето, ала то бе опънало предни крака и не помръдна.
— Кажи за коя — прошепна Жорж, удивен пред героизма на непознатата.
— Друг път. Като идем в манастира, дал съм й ултиматум и там ще чакам отговор!
— Но кажи поне нещичко за нея — престраших се и аз.
— Толкоз!
Магарето се инатеше. Тогава самозваният жених се понаведе и прошъпна нещо в ухото му. Или може би само духна в него. Буридан изпръхтя, шляпна с другото ухо, сетне размърда и двете, по-плахо и някак колебливо, както раздвижва криле едра птица само миг преди да отлети, и се понесе в сдържан тръс. То скоро изчезна зад завоя.
— Какво ли му рече? — тихо ме запита Жорж.
— Нещо свойско! — пошъпнах.
— Не говорете зад гърба ми! — гракна Румен. — Хайде единият пред мен, другият отзад! — и той поспря, за да ме пропусне, а сам тръгна пред Жорж.
„Разделяй и владей! — мина ми през ума. — Практическо приложение на знаменития принцип.“
Нашият социалдемократ бе усвоил тая максима от английските лейбъристи, с които сверява часовника си, и никак не си даваше сметка, че те на свой ред я бяха наследили от консерваторите. Неговата „диалектика“ не върви назад, а само напред. Той не е ретроград!
Все ще има нещо общочовешко в Румен, щом е намислил да се жени. Ала за сватба трябват двама, пък и двамата трябва да има нещо романтично, а Румен е напълно скаран с романтиката. Прилича по-скоро на хладнокръвен егоист, готов да си пробива път в живота с голи юмруци, да прекроява света по свой вкус, а ведно с него и навиците на приятелите си. Той сякаш няма чувства. Не чувствува, а мисли и мисли предимно за себе си. Някой чудак бил казал, че светът е комедия за тези, които мислят, и трагедия за онези, които чувствуват. Това не важи за Румен — той просто няма нужда от света. И от хората. Тогава защо ли е намислил да се жени?
Вървях, размишлявах и не намирах отговор…
Мина време. Мурите зачестиха край пътя. През пролуките на върхарите все по-често се мяркаха малки сини откъси от небето. Те ту се мяркаха, ту изчезнаха в тъмните клони. Така веселят окото и сините копринени рокли на деколтирани девойки, зашумели сред черните костюми ма мъжете в театъра. Те са като късове от ведрото небе, попаднали в душното фоайе. И всички им се радват.
В едно такова светло петно сред мурите се открояваше силуетът на Буридан. Магарето бе спряло на последния стръмен завой по пътя, преди той да се спусне през гората към поляната на алпийския лагер под хижата. То сякаш ни чакаше, та всички дружно да се възхитим от гледката. Така и сторихме. Подир малко пред очите ни в миг се разстла прекрасната долина с реката между школата на алпинистите и туристическата хижа, прилична отдалече на забравена кибритена кутийка, със стръмните скалисти скатове вляво и вдясно и с исполинската гръд на Мальовица в далечината, забулена в леки прозирни пари.
Ахнахме от възторг, зарева и Буридан, неочаквано отекна и тънък женски глас! Само на няколко крачки встрани млада русокоса жена, приютила се за отмора в скута на противен мъж, смутено се дръпна от него и заоправя къдрите си. Гледката ме изненада, макар че не ние, а те бяха изненаданите.
— Тя! — изсумтя Румен.
— Тя беше! — тихо потвърди Жорж.
Досетих се, че става дума за русокосата летовничка.
— Добър ден и добра стига! — поздравих двойката.
Жената извърна гръб, мъжът полуотвори уста и не продума, а Жорж и Румен, почернели от завист, стърчаха сред пъти като опожарени греди. Само Буридан и аз бяхме запазили самообладание. Направих още един опит за разговор.
— Към хижата ли?… Навярно там ще нощувате?
— Ахъм! — каза противният мъж.
Магарето се оказа най-тактично и първо отмина надолу, весело размахвайки опашка. Непознатият мъж продължаваше да ме гледа тъпо, със зли очи. И сякаш стискаше челюсти. Тогава и аз тръгнах подир Буридан и нехайно засвирих с уста. След малко дочух стъпките на Жорж и Румен зад гърба си и тяхното учестено дишане.
— Тази ли ви нахрани с нафора вчера? — запитах ги, щом се изравнихме.
— Тя — унило отвърна Жорж.
— А сега не ви и погледна!
Никакъв отговор. Нито дори с един поглед. Двамата само забързаха подир магарето.
— А снощи, като слушах хвалбите ви…
Щях да продължа в тоя дух, но Румен спря с ръце на хълбок, полуизвърнал пламналото си лице към мене, и бързо занарежда:
— Ти какво, да не мислиш, че съм умрял за нея?! Притрябвала ми е…
— Тъй де, нали ще се жениш!
Това напомняне го стресна. Той пое дъх и отново закрачи припряно, но скоро дойде на себе си.
— Ех, да знаеш какви се въртят около мене! — предизвикателно подзе той. — И млади, и хубави, и все от хайлайфа. От бившите, де… Аз съм придирчив, не съм като тебе!
Премълчах. Пък и не познавах приятелките му. Той старателно ги криеше от нас, макар често да смущаваше и мене, и Жорж с неделикатното си любопитство. Впрочем за Жорж говоря в минало свършено време. И двамата познавахме само една бивша приятелка на Румен — някаква суха, вдървена и почти глухоняма учителка по телесно възпитание в основно училище. Беше я довел да вечеря с нас в клуба на журналистите. Горката жена не знаеше где да дене ръцете си и почти не хапна. Румен беше успял така да я зашемети с приказки за величието на собствената си персона, че гимнастичката не смееше и зъб да обели. Само го слушаше, руменееше и се усмихваше. А той беше на седмото небе!
Нали затова философът Френсис Бейкън е казал някъде, че щестлавните мъже са обект на презрение за мъдреците, на възхищение за глупците и на идол взиране за безделниците, а те самите стават роби на собствените си хвалби.
Ала наш Румен беше заробил и приятелката си!
Бяхме отминали лагера. Магарето не възви по мостчето, а тръгна вляво от реката. Тъкмо оттам минава новият път за хижата.
— Я гледай! — рече Жорж. — И ония идат насам! — и той хвърли поглед назад, към гората.
Наистина русокосата и нейният придружник биха тръгнали по стъпките ни. Това сякаш не се понрави на Румен.
— Вижте какво! — нерешително започна той. — Хижата те е пълна, пък и не ми се спи с какви да е хора — и палецът му отскочи като чакмак назад. — Хайде да нощуваме в заслона при Страшното езеро!
Георги Д. Петков мълчеше, мълчах и аз, мълчеше и магарето, спряло до някакъв трън. Мълчанието ни не го смути.
— Имаме време — продължи той. — Тук ще се наобядваме, ще подремнем край реката, а после лека-полека…
И като ръководител на квартално събрание, взел мълчанието ни за съгласие, Румен започна да разтоварва Буридан. Магарето не се възпротиви, сякаш и то го бе опознало…