Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (14)

II

Магарето изрева не по график и издайнически насочи стъпките на калугера към нас. Той беше още млад човек с късо подстригана брада и градски обувки под расото. От почит към баба си, някогашна черковница, Жорж пръв го поздрави.

— Дал добро! — тактично отвърна монахът, като съкрати подлога. — А не видяхте ли млади хора от двата пола да минават оттук?

— Видяхме — рече Румен и нарочно се смълча.

Такъв отговор влече мълчание, както и задницата на лисицата влече опашката. Екскурзиантите не се виждаха вече. Отчето недоумяваше.

— А накъде отминаха? — смутено запита той.

— Някъде натам — и Румен неопределено махна с ръка назад.

Той не може да търпи шопите, но не е особено любезен и с чернокапците. Монахът веднага долови скритата неприязън. И наведе глава, вплел пръсти едни в други — по навик или от умора. Тогава Жорж пак си спомни за баба си.

— А защо ти трябват, отче? — запита го той.

— Тъй, по частна работа…

Упоритото ни мълчание надви колебанията му. Бил тръгнал да дири броеницата си, хубава кехлибарена броеница. Останала у една от екскурзиантките, която дошла на прежната вечер да си свари чая в кухничката му, а сетне поостанала на приказки. Поиграла си и с броеницата. Та сега той бързал да ги настигне, за да си прибере скъпата вещ…

Кехлибарената броеница! Мислено го виждах как превъртва с меките си пръсти зърно подир зърно, за да отмерва минутите на своята леност и да тъне в забрава по други такива спомени. Колко е хубаво да имаш частна кухничка в манастир!

— А как се държаха тия екскурзионно летуващи? — ни в клин, ни в ръкав запита Румен.

„Ледовете се разчупват!“ — помисли отчето и засия.

— Екскурзиантите ли? По-добре да премълча! — и той вдигна очи нагоре, после неочаквано подгъна расото и седна до нас. — А какво видях и какви неща дочух! Казвам ви, това е като в нинешните Содом и Гомора!… И всичко иде оттам, от големия град. Сега пък намислили да превърнат манастира в музей!

След тия думи отчето ни изгледа някак плахо, навярно защото опитът го бе научил, че не само господ бог е безпогрешен и стои извън обсега на всяка критика.

— Пък кой знае! — чухме го да казва. — Ония там може и да са прави за манастира…

— Ти остави „ония там“, отче! — пресече го Румен. — Не те ви пъдят от манастира, а сам отшелникът Иван Рилски, вашият патрон. Защото го забравихте.

— Как? Та това е богохулство! — и калугерът рипна на крака. — Богохулство и светотатство!

Устните на Румен, пък с тях и бузите му се разтегнаха в презрителна усмивка.

— Каква ли е била броеницата на Иван Рилски? — подзе журналистът, сякаш говореше на себе си. — Дали кехлибарена или от обли речни камъчета?… Не, отче — и той се обърна към монаха — отшелникът нито е имал броеница, нито е допускал жени в кухничката си. А ти не губи време: ей натам отидоха, към хижата. Тичай за броеницата си!

Жорж и аз се стреснахме от нетактичните слова на Румен, които пропъдиха монаха. Отпратихме го с мълчание, пък и той забрави да се сбогува. Беше много сърдит. И докато го гледахме как преплита крака под расото и ситни към Дамга, аз се питах колко бъбриви жени са превъртали зърната на броеницата му.

— Содом и Гомора! — зашепна Румен през зъби — Содомити ще намериш най-вече там — и той бръкна с пръст към манастира в низините. — Лентяи, паразити и какви ли не още…

Думите му увиснаха във въздуха и помрачиха настроението ни. Калугерът вече не се виждаше. За да се откъсна от тягостното мълчание, станах и подкарах магарето надолу, към широкия коларски път. Той води с безброй извивки към манастира.

Вървях и размишлявах върху упадъка на манастирите в по-ново време, пък и на самите монаси. Ето подходяща тема за публициста Румен! Той би могъл да припомни някогашните грамадни клади в магерницата на Рилския манастир преди стотина години, върху които сръчни монаси са изпичали цели волове, да опише и огромната обща софра с монасите и поклонниците, насядали тук и там в братско съприкосновение едни с други, при което всеки се поучава от всички и мъдростта на живота неусетно прониква в умовете и на стари, и на млади, опазвайки българщината през робството, а сетне в пълен контраст с тая картина да подчертае себичността на днешния монах, затворен и своята малка килия с частна кухничка, недостъпен и ограничен, превърнал се в автомат от леност и рутина, защото е свикнал механично да повтаря същите молитви в същите часове и по същия начин, без да вниква надълбоко в тях, пък и в собствената си душа. Сега монасите са заприличали на онези малки дървени човечета в средновековните часовникови кули, които излизат през вратичката в точно определено време, обръщат се, въртят се около себе си и тромаво се кланят на всички страни, докато камбанката в купола на кулата възвестява точния час с отмерени, ала безразлични удари.

Наистина днешният монах няма допир с народа. От леност и рутина той просто е отвикнал да мисли. А някои от тези калугери са прекарали повече от тридесет години в манастира все в пълен умствен покой. Каква ли огромна енергия се е насъбрала в клетките на мозъците им? Отприщена, тя би могла да хвърли във въздуха и самата Хрельова кула…

Отдолу по пътя идеха младеж и девойка, и двамата по шорти и с еднодневки през рамо, вплели ръце зад тях. Те вървяха замислени и потънали в някаква отвлечена съсредоточеност. Човек би казал, че броят шишарките по клековите клони. Но ето че забелязаха и магарето. Усмихнаха му се, кимнаха в отговор и на моя поздрав и отминаха. Поспрях, за да им се порадвам. Спря и Буридан и тъжно заклати глава.

— Да, друже Буридане! — казах на глас. — Нито молитвите, нито дълбокомъдрите размишления не чинат колкото тихия унес на влюбените. С тях е вечната правда на живота!

Долу, отвъд острия завой, вече се виждаше манастирът — голям колкото шоколадена кутия, ала студен, целият от сив камък, щръкнал като крепост сред околната зеленина. И като символ на безбрачието!

Румен и Жорж скоро ме настигнаха и Жорж поведе магарето, а Румен тръгна редом с мене.

— И тъй — неочаквано подзех, — ти си намислил да се жениш?

Той кимна и рече, че чака отговор в манастира.

— Значи си загубил надежда да постигнеш нещо голямо, изключително?

— Глупости! Отгде накъде?

— Защото и философите казват, че най-великите дела, пък и най-крупните произведения, оказали най-голямо влияние върху живота на хората…

— Стига с това „най, най, най“!

— … са се родили в умовете на безбрачни и бездетни мъже.

— Глупости! — повтори Румен. — Я да хапнем малко, че съм нещо прегладнял…

Ето още една от вечните истини на живота!

Малко поточе ромолеше наблизо край пътя и двамата С Жорж също трябваше да закусим, понеже третият от нас бил прегладнял! Като ни видя да се храним, и магарето почна да пасе. Какво трогателно единодушие!

Преди да потеглим наново, вече през рядка борова гора с по някой и друг смърч, промъкнал се нелегално в нея, и тъкмо когато Жорж потриваше ръце от радост, че тая вечер най-после ще се наспим като хората в манастира. Румен още веднъж изяви истинската си същност чрез друг категоричен императив.

— Журналисти като мене не спят в ханища! — троснато рече той. — Аз ще нощувам в хотела на „Балкантурист“, пък ти — и погледът му прободе Жорж, — ти можеш да спиш и в хана, зер там ще има място и за магарето…

— Скъпичко ще ни струва в хотела! — плахо запротестира Жорж.

— Какво, нали чакаш премиални?

Лицето на Георги Д. Петков пак помръкна като небето над нас, несмогнало през целия ден да се отърси от облаците. Откакто бе прочел съобщението във вестника за успехите на фабриката, премиалните му бяха опротивели. Нито говореше за тях, нито споменаваше, че чака вест. За разлика от него Румен ставаше все по-бодър. Колкото се скъсяваше пътят ни до манастира, гдето се надяваше да дочака отговора на своята избраница, толкова по заприличваше на победоносен испански конквистадор, който влиза в Мексико. Завиждах на невероятната му самоувереност.

„Ще пази телеграмата цял живот като скъп спомен!“, мислех си, като гледах колко често поглежда ръчния си часовник. Той искаше да стигнем в манастира, преди да са затворили пощата.

Пътят ставаше все по-широк след всеки завой и на места се врязваше като тунел под свода на боровите клони. Понякога през пролуките се провиждаше и Бричебор. Дочуваха се и клаксони на коли. Вече наближавахме манастира. Тогава си припомних с каква радост бях открил сред купищата стари книги едно прекрасно, ала забравено съчинение, излязло преди повече от половин век изпод перото на някакъв анонимен Петроне. То бе озаглавено „Из рилските самотии“ и в него се разправяше и за манастира. Беше пълно с хаплив хумор!

Вървях и мислех за анонимния автор, останал чужд на всяка суета. Ето ние вече свиваме край гроба на Баучер, минаваме край шпалир от леки коли, наредени като тлъсти черни бръмбари пред западната манастирска стена, сетне надничаме за миг-два през зейналата порта към огромния двор. Там дребен монах с поизбеляло расо се придвижва с хлъзгаща се походка, сякаш някой го тегли с невидимо въже край зидовете на църквата. Над нея приплесват криле ято сиви гълъби. Тогава в паметта ми изведнъж възкръсват мислите на незнайния Петроне за Рилския манастир, преди ние тримата да сме били родени:

„Местността настройва въображението към мечтателност, към нещо по-високо от нашите политически борби и партийни ежби в столицата. Тук всеки се усеща малко поет, малко мистик даже. Струва ви се, че сте влезли в един друг мир, който няма нищо общо с тоя, в който сте живели досега. И човек забравя незабелязано, че е член на едно общество, което живее татък нейде, за да се изяжда взаимно, че е партиен или безпартиен, правителствен или опозиционер, чиновник или журналист…“

Нещастни Петроне, в какво тъжно време си живял!

Свихме по новия път зад северния крепостен зид, защото откак игуменът продаде стотината манастирски мулета и си купи лека кола (не с тия пари, а със своя иждивения), той вече не позволява на подковани четириноги превозни средства да влизат в двора. Край източната стена Друшлявица се друсаше като пияна в каменното си корито. Весели дечица се пръскаха с нейните води. Площадката пред входа, та дори и мостът над рекичката гъмжаха от хора в леки летни одежди. Нищо поклонническо не лъхаше от тях.

— Вържи ей тук магарето! — рече Румен на Жорж, сочейки перилата на моста. — И да вървим!…

Закрачих като знаменосец подир голям военачалник и скоро двамата застанахме пред гишето на пощенската служба. Дорде Румен да се легитимира, пристигна и Жорж. Човекът зад гишето пак се показа и поизгледа и трима ни някак набързо, но с нескривано любопитство, сякаш беше прочел телеграмите.

— Да, има телеграма за Румен Топалов, журналист. Моля, разпишете се! — и той пъхна един тефтер през отвора.

Румен сложи инициалите си и грабна телеграмата. В миг лицето му стана мораво като лъскав син домат, а хартийката безпомощно зашумоля в пръстите на отпуснатата му ръка, после се изхлузи и падна. Наведох се и бързо я разтворих.

„Търси друга!“ — гласеше телеграмата.

Само две думи! И нито поздрав, нито подпис, нито дори инициали. Какво съчетание на лаконичност и тайнственост!

Румен стоеше прав, с вирната глава и скръстени отзад ръце, както съм виждал да стоят много партизани пред разстрел в изложбени зали. Погледът му блуждаеше върху една релефна карта на Рила, окачена на стената до гишето. Всеки би помислил, че той старателно изучава планината.

— Ох! — изпъшка Жорж. — Така си и мислех…

Изглежда, че и той бе успял да се легитимира и сега стоеше с телеграма в ръка и зинала уста. Докато да се извърна, тялото му се отпусна върху близката пейка. Той сам ми подаде телеграмата, ала ръката му изглеждаше прекършена. Бързо зачетох текста:

РЕСТО ПРЕМИАЛНИТЕ

СТОП СТРАШНО

СТОП ТЕЛЕФОНИРАЙ

СТОП БОРИС

— Кой е тоя Борис? — запитах го.

— Касиерът! — и Жорж затвори очи.

Излишно е да казвам, че ушите му грееха като пловдивски домати.

Изведнъж се изсмях. Така прихваше и слугинче в бивш богатски дом, когато, уловено в лъжа, важната госпожа неочаквано получела плесница от господаря. Смехът ми заглъхна в миг като звънтежа на счупена чаша. Вече се разкайвах за него.

За мое щастие Румен беше твърде покрусен, за да реагира даже с един неодобрителен поглед.

Някъде наблизо проехтя дървеното клепало.