Асен Г. Христофоров
Трима с магаре из Рила (18)

III

Странни хора са Жорж и Румен. Вместо да въздишат от мъка, както правеха там долу, в Рилския манастир, когато се намираха в низините на отчаянието, сега от височината на превала между Купените и Водния чал те сякаш гледаха отвисоко и на предишните си неволи, и на мене самия — поради явния ми неуспех с немкинята. Излезе, че бях тичал подир изкуствен заек! Пък и времето доразваляше настроението ми. Мрежести облаци бяха запълзели високо над главите ни, та и гащите на девойката да не съхнат бърже, и водите на езерото бяха посивели като небето над него, събрало и моята мъка, и въздухът вече ставаше по-прохладен.

Бях се нахранил, а Жорж и Румен се приготовляваха да подремнат в сянката на боровете. Чувствувах се неловко, пък и бях разочарован от немкинята. В разочарованието ми имаше и няколко капчици срам. А Монтен, тоя мъдър скептик, е писал някъде, че срамът не само хвърля хората в отчаяние, но внася и студенина в приятелството и често превръща приятелите в неприятели. Затова ли се държаха тъй пренебрежително моите двама другари? Или може би бях станал прекалено мнителен? Във всеки случай те почти не ми говореха. Само Жорж, преди да полегне, ми заръча да го събудя подир час, понеже искал да опита щастието си като рибар — бил купил една въдица в манастира, а пръти имало в гората.

Всеки си има своите малки навици. Те правят човека. В живота не всичко е като в играта на шах, гдето, като не знаеш какъв ход да предприемеш, можеш да преместиш царя и да изчакаш събитията. Защото най-важните събития идват винаги някак прибързано, без да сме подготвени за тях. Тъй ставаме мат изневиделица.

Ето, аз си бях сварил кафе, сърбах горещата течност, облизвах устни и в унес гледах как димът от цигарата се смесва с парата, която се надигаше от чашката. Така и, най-тъжните мисли се превръщат в дим, мъката догаря с цигарата и от нея остава само купчинка пепел — стига, разбира се, наблизо да не подскачат полуголи немски девойки, които се снимат с магарето и не обръщат внимание на неговия нагледвач. Аз ли бях крив, че те имат лош вкус?

— Ахтунг, ахтунг — викаше една от девойките, докато нагласяваше апаратчето.

Немкините се опитваха да оградят магарето, ала то недоверчиво извръщаше задница към по-смеличките, сякаш си спомняше неволите си край хижа Мальовица.

— Фертиг! — каза същата девойка и даде апаратчето на друга.

Те като че ли не бяха виждали магаре нито в цирк, нито в зоологическа градина, та затова бързаха да правят снимки с Буридан. Щяха да показват снимките в Германия. Видели магаре в България!

Напразно дирех Грета между девойките. Смътно си спомнях как бяхме подскачали край брега на езерото и изведнъж ми се стори, че щастието съществува само в минало свършено време. Понякога то се крие в самото намерение, а още по-често — в самия опит да изпълним помислите си. Човек никога не е щастлив в момента, понеже съзнава щастието си, след като то отмине. Излиза, че истинското щастие е в спомена!

Мина време. Немкините още се суетяха край Буридан. После до ушите ми долетяха бодри викове откъм насрещния бряг на езерото, някъде край потока, който се стича и него от гористата седловина пред Кобилино бранище. Пристигаха група туристи и с виковете си поздравяваха Сухото езеро, ширнало се на цели четиристотин крачки от единия до другия бряг. Те слизаха по пътечката, а тя вървеше покрай северната страна на езерото. Тъй щяха да отминат надолу.

Докато гледах към тях, забелязах и моя маслиненозелен клин край отвъдния бряг, излегнал се безцеремонно в каменистия улей на засъхнал поток, а до него се жълтееше пуловерът на Али баба. Изглежда, че Грета си бе наумила нещо още от сутринта! И беше осъществила намерението си. Ала не чрез мене…

Обичам да си припомням думите на един мой някогашен професор, който казваше, че нищо не било тъй тъжно, както да бъдеш въведен в мизерията на несбъднато очакване. Разочарованието ми в случая не би било тъй голямо, ако Грета не бе осъществила помислите си.

Скочих на крака и се загледах натам с глупавия израз на човек, който само преди миг-два е изпуснал трамвая.

И те бяха забелязали пристигащите туристи. Грета първа се надигна, а подир нея стана и дългоносият Али баба, сетне и двамата тръгнаха назад по пътечката с нехайни стъпки, сякаш се наслаждават на гледката към езерото; и докато Али баба драскаше клечка подир клечка, за да запали цигарата си, Грета се понавеждаше тук и там, уж да откъсне някоя тревичка и замислено да я сдъвче между зъбите си. Като наближиха стана, издатината на полуостровчето почна да ги закрива от погледа ми и аз се покатерих нагоре. Тъкмо тогава Жорж се събуди от сън.

— Намислих го! — чух го да казва; сетне се позачудих защо тъй бърже се изправя на нозе. — Кокалите не минават през кантара и туй ще оправи себестойността…

— Каква себестойност? — запитах го.

— Фалшивата…

Той поразкърши рамене, прозя се веднъж-дваж и затърси нещо в джобовете си, после взе и туристическия нож и се запиля към близката гора, за да отсече въдичарски прът. В това време Грета и Али баба вече заобикаляха полуостровчето. Той носеше фотоапарат.

Уморен от доскорошната шетня край него, Буридан стоеше сред поляната по-вдървен и от дървено подобие на Буда и навярно размишляваше върху хорската суета, след като бе оставил образа си в обективите на няколко немски фотоапарата. Немкините го бяха изоставили. Сега те показваха откъслечни части от телата си — предимно бедра и изопнати шорти, — тъй като беряха диви ягоди край гората. Оттам долитаха и честите удари на ножа, с който Жорж дялкаше своя въдичарски прът. И сред тая идилична картина се зададоха Грета и Али баба — тя с изпомачкан клин и ленива усмивка, той по шорти, но по-наперчен и от Кракра Пернишки. Немкинята се развика и Буридан изви шия към тях.

— Искам отгоре! — глезено викна Грета.

Като разбра какво го чака, Буридан взе да се върти около оста си и не им позволяваше да се доближат. Това продължи почти цяла минута. Ушите на магарето вече стърчаха заплашително и чевръсто се въртяха на всички страни, а това не вещаеше нищо добро. Тъкмо тогава Румен се надигна от сън и се заотърсва от мравките, полазили по бедрата му. Сетне забеляза и Грета и я позна.

— Гледай! — рекох. — Гледай как се лигавят ония с магарето. Особено тя…

— Човек не трябва да обръща сериозно внимание на жените! — поучително рече Румен.

— Я гледай! Така ли се утеши и ти? — реших да го жегна. — Като лисицата под киселото грозде, нали?

— И най-киселото грозде ще узрее подир време…

— Да! — съгласих се. — Но при подходящи условия! — и нарочно наблегнах върху последната дума, за да му припомня неговите предбрачни условия.

Вместо да се разсърди, той се ухили, все тъй загледан към магарето. Нещо ставаше там! Буридан се бе разритал на всички страни, Грета подскачаше наоколо като кенгуру, спъвана от неудобния клин, а Али баба се бе проснал на земята не по своя воля и с гърчене и пълзене се опитваше да достигне изпуснатия фотоапарат. Скъпата вещ жълтееше в тревата, но петалата на Буридан заплашително се мятаха над нея. Не бях виждал такава бурна магарешка ръченица. Тъй им се пада! Нека видят българско магаре…

— Буридааан!

Познало гласа на Жорж, магарето се умири и изрева. Тогава и Али баба успя да измъкне апаратчето изпод копитата му. Жълтият пуловер беше пълен с бодили. Жалък като гъсеница, човекът пролази заднешком, на колене, и бързо се изправи на нозе, като не забрави да хвърли един крадлив поглед към нас. После се поотърси и тръгна към Грета с престорена веселост.

Гледах бодлите по пуловера и по неволя трябваше да се задоволя само с тая утеха, пък и нали Румен не беше видял измяната на немкинята? Този път намирах утеха в несподелената тайна.

— Хайде да сварим кафе! — рече журналистът.

— Ето ти приборите, а там има огнище…

Румен се позачуди, но грабна джезвето и заслиза към брега за вода. Там беше и Жорж оставил пръта върху тревата. Взираше се в крайбрежните камъни, обръщаше ги, пак се понавеждаше и току слагаше нещо в кибритена кутия. Сигурно стръв за рибите.

— Къде ще ловиш! — запита го Румен.

— Отсреща.

— Я подкарай и магарето натам, че тука не го оставят на мира!

Жорж повика Буридан и с пръта в ръка най-неочаквано се метна върху самара, потупа животното по шията и го подкара нататък. Двамата скоро се скриха зад полуостровчето. Когато се показаха от другата страна. Румен вече подпалваше съчките и пушекът се изви нависоко, защото и денят беше тих. Едва тогава си спомних, че беше забранено да се кладе огън в планината поради голямата суша.

— Нищо! — рекох на глас. — Ще го загасим подир кафето.

Случва се да говоря на себе си, особено когато съм притеснен. Понякога просто усещам бедата във въздуха. Имам нюх за такива работи.

И не трябваше дълго да чакам! Нейде зад опустелия стан на немкините и току до хвойната с простряното бельо на Грета беше застанал милиционер. Той гледаше към полуостровчето. Нима заради пушека? Тъкмо тогава Румен ме извика, понеже кафето било готово, и аз бързо се свлякох надолу.

— Дай да гасим! — предупредих го. — Иде милиционер…

— В джезвето остана малко и за него…

— А глобата? И срамът!

Взех да тъпча тлеещите въгленчета, но вдигнах пушилка и чашките се напълниха с пепел. Тогава Румен се развика до бога. Понеже упорствувах, той ме блъсна в гърдите. Олюлях се и паднах в тревата. Докато да се надигна, милиционерът вече идеше право към нас, при това е бързи и решителни крачки, пък и с пръчка в ръка.

— Добър ден! — поздрави той отдалече. — Има ли рибари насам и е какво ловят? Мерак ми е да опитам тая пръчка…

— Един отиде насреща — сухо отвърна Румен, още сърдит за кафето.

— А с какво лови?

— Че питай го! Ще го видиш ей от тая чучка…

Като разбра, че Румен е изчерпал любезностите си и като ме видя да лежа най-невъзмутимо в тревата, милиционерът се покачи на чучката.

— Оня с магарето ли? — запита той.

— Той същият! — отвърнах.

— Хей, рибаря! — развика се милиционерът. — Със скакалци или с мамарци?

Гласът му заля циркуса на езерото, ала никакъв отговор не последва. Тогава и аз се покачих при милиционера. Жорж, все още яхнал Буридан и с рибарския прът, щръкнал като копие над главата му, беше спрял насред пътечката и гледаше към нас. Окуражен от тоя знак на внимание, милиционерът пак се провикна:

— Със скакалци или с мамарциии?

Понеже пак не последва отговор, той махна с ръка, сетне припна надолу. В същия миг и Жорж подкара магарето, мушейки го с пръчка в задните части, и то запраши към горния край на езерото. Изумих се, но скоро се досетих, че и скакалци, и мамарци еднакво добре се римуват с крадци. Ехото беше внесло заблудата!

Представителят на властта скоро се отказа от надбягването, ала не и Жорж. Само подир няколко минути и той, и магарето се скриха в гористия дол на потока и вече никой не ги видя. Пък и милиционерът не се зае с риболов — немкините се връщаха в стана и неволно привлякоха вниманието му. Но те се готвеха да си вървят.

— Каква стана тя? — рече Румен. — Гузен негонен бяга…

— Ще бяга, щом го стяга!

Запалих цигара, защото насреща ни идеше предводителят на немкините, нарамил клина и пуловера, кърпата и долните гащи.

— Другарката Грета благодари! — рече той и пусна вещите в краката ми, сетне ни показа гърба си.

Скоро видях и гърбовете на немкините, и гърбицата на милиционера. Дълбокият циркус изведнъж опустя. Пусто беше и в душата ми.

— Ами сега? — рекох на Румен. — Кой ще мъкне и неговата раница?

— Иди да се поразходиш натам! — чух го да казва. — Ти обичаш самотните разходки…

Тръгнах унило край брега, за да диря бегълците, а като наближих каменистия улей на засъхналия поток, гдето само преди няколко часа се беше излежавал собственият ми клин, от яд ритнах една празна консервена кутия. Тя издрънча по камънаците и звукът отекна като кикот.