Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (42) (Из африканските пустини и лесове)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
W pustyni i w puszczy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (8 ноември 2003 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло е любезно предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

Хенрик Сенкевич, СТАС И НЕЛИ

ИЗ АФРИКАНСКИТЕ ПУСТИНИ И ЛЕСОВЕ, РОМАН, 1979

Редакционна колегия: ЕФРЕМ КАРАМФИЛОВ, ИВАН ЦВЕТКОВ, ЙОРДАН МИЛЕВ, КАМЕН КАЛЧЕВ

Отговорен редактор: НИКОЛАЙ ЯНКОВ

Библиотечно оформление: СТЕФАН ГРУЕВ

Преведе от полски ОГНЯН ТОДОРОВ

Художник ХРИСТО БРАЙКОВ

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

ПОЛСКА ТРЕТО ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 3,50 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“ БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 2 А ПЕЧАТНИЦА „Д. НАЙДЕНОВ“ — ТЪРНОВО

 

с/о Jusautor, Sofia

Henryk Sienkiewicz, W pustyni i w puszczy

Panstwowy Instytut Wydawniczy

wydanie XXIX, Warszawa 1969

История

  1. — Добавяне

ЕПИЛОГ

Радостта в лагера на капитан Глен и доктор Клари нямаше граници, но любопитството на двамата англичани бе подложено на тежко изпитание, защото ако преди не им се побираше в ума мисълта, че децата са могли сами да изминат огромните джунгли и пустини, които делят тези страни от Нил и Фашода, сега вече съвсем не разбираха по какъв начин този „малък поляк“, както наричаха Стас, не само е извършил това, но се бе появил пред тях като вожд на цял керван, въоръжен с европейско оръжие, със слон, който носеше паланкин, с коне, палатки и със значителни запаси от храна. При тази гледка капитанът разпери ръце и повтаряше често: „Клари, много нещо съм видял, но такова момче не съм видял!“ А-добродушният доктор повтаряше с не по-малко изумление: „И измъкнал малката от робство — и я спасил!“ — след което тичаше в палатките да види как се чувствуват децата и спят ли добре.

А децата, напили се с вода, нахранени, преоблечени и оставени да спят, спяха като мъртви през целия следващ ден, хората от техния керван — също. Капитан Глен правеше опит да разпитва Кали за приключенията около пътуването и за подвига на Стас, но младият негър, като отвори едното си око, отвърна само: „Велики господар всичко може!“ и отново заспа. В края на краищата трябваше да отложат въпросите и обясненията за следващите дни.

В това време двамата приятели се съветваха за обратния път до Момбаса. И без това бяха стигнали по-далеч и проучили много повече местности, отколкото им беше възложено, затова решиха да се върнат незабавно. Наистина онова неизвестно на географията езеро много привличаше капитана, но съображенията за здравето на децата и желанието да ги предаде колкото може по-бързо на загрижените им родители надделяха. Докторът обаче предупреждаваше, че те трябва да си починат на хладните възвишения на планината Кения или на Килиманджаро. Едва оттам решиха да изпратят вест на бащите им и да ги поканят, да дойдат в Момбаса.

Обратното пътуване започна на третия ден, след необходимата почивка и баните в топлите извори. Този ден беше също така и ден на раздяла с Кали. Стас убеди малката, че да го водят повече със себе си до океана или чак до Египет, би било егоистично от тяхна страна. Каза й, че в Египет, а дори и в Англия, Кали няма да представлява нищо друго освен слуга, а като поеме властта над своя народ, като крал, ще разшири и утвърди християнството, ще смекчи дивите нрави сред Вахима и ще ги направи не само цивилизовани, но и добри хора, Горе-долу същото повтори и на Кали.

Ала при раздялата се проляха много сълзи, от които не се срамуваше и Стас, защото той и Нели бяха преживели с Кали толкова трудни и добри мигове, и двамата не само се научиха да ценят доброто му сърце, но и искрено го обикнаха.

Младият негър дълго лежа пред своя „бвана кубва“ и „добрия Мзиму“. На два пъти се връща, за да ги погледа още малко, но най-сетне моментът на раздялата настъпи и двата кервана тръгнаха в две различни посоки.

Едва през време на пътуването започнаха разказите за приключенията на малките пътешественици. Склонният някога към хвалби Стас сега въобще не се хвалеше.

Просто твърде много беше извършил, твърде много преминал, много се бе развил, за да не разбира, че думите не бива да надминават делата. Всъщност, самите дела бяха достатъчни, макар и да ги разказваше най-скромно. Всеки ден през време на горещите „бели часове“ и вечер на биваците пред очите на капитан Глен и доктор Клари преминаваха като картини преживелиците и случките, през които бяха минали децата. Те виждаха отвличането от МедннетелФаюм и страшния път с камилите през пустинята, и Хартум, и Омдурман — подобни на пъкъл на земята, и враждебния Махди. Когато Стас разказа как бе отговорил на Махди, когато той го придумвал да смени вярата си, двамата приятели станаха и всеки поотделно стисна крепко десницата на Стас, а след това капитанът рече:

— Махди вече не е жив!

— Махди не е жив? — повтори изненадан Стас.

— Да — обади се докторът. — Задушил се от собствената си тлъстина, или казано по-иначе, умрял от сърце, а след него пое властта Абдулахи.

Настъпи дълго мълчание.

— Ха — каза. Стас, — той не е допускал, когато ни изпращаше на явна гибел за Фашода, че смъртта ще настигне по-напред него,. .

А след малко добави:

— Но Абдулахи е още по-жесток от Махди.

— Затова вече започнаха бунтове и кланета — отвърна капитанът — и цялата сграда, издигната от Махди, трябва рано иди късно да рухне.

— А какво ще Настъпи след това?

— Англия — каза капитанът1.

——

1 Господството на Абдулахи обаче продължи още десет години. Последният удар на дервишите нанесе лорд Киченър, който в голяма кръвопролитна битка унищожи почти до крак противника, а след това заповяда да сравнят със земята гроба на Махди. — Б.а

 

По-нататък по пътя Стас разказваше за пътуването до Фашода, за смъртта на Динах, за заминаването от Фашода към безлюдните местности и търсенето на Смаин. Когато стигна до случката с убиването на лъва, а след това на Гебхър, Хамис и двамата бедуини, капитанът го прекъсна с две думи: „Ол райт!“; след това отново му стисна десницата и двамата с Клари слушаха по-нататък с повишено внимание — за опитомяването на Кинг, за настаняването им в „Краков“, за намирането на Линде и за хвърчилата, които децата пускали от планината Карамойо. Докторът, който с всеки изминат ден се привързваше все по-силно към малката Нели, толкова много се вълнуваше от всичко онова, що я беше заплашвало, че от време на време трябваше да се подкрепя с няколко глътки бренди, а когато Стас разказа как за малко Нели не бе станала жертва на свирепия вобо, той грабна момичето на ръце и дълго не искаше да го пусне, сякаш се страхуваше да не би някакъв нов хищник да заплаши живота му.

А какво са си мислели за Стас той и капитанът, свидетелствуват двете телеграми, които изпратиха две седмици след пристигането в полите на Килиманджаро чрез специален пратеник до заместника на капитана в Момбаса с нареждане той да ги препрати на родителите. Първата, написана предпазливо от страх да не причини твърде силно вълнение и изпратена в Порт Саид, съдържаше следните думи: „Благодарение на момчето има благоприятни вести за децата. Пристигайте в Момбаса.“

Втората, вече напълно ясна, на адрес: „Аден“, гласеше: „Децата са с нас — здрави — момчето герой!“

На прохладните възвишения в полите на Килиманджаро останаха петнайсет дни по настояване на доктор Клари заради здравето на Нели, пък и на Стас. С цялата си душа децата се възхищаваха от тази висока до небесата планина, на която се срещат всички климати на земята. Нейните два върха Кибо и Кимавензе денем, биваха предимно скрити в гъсти мъгли. Но когато през ясните вечери мъглите изведнъж се разпръскваха и когато вечните снегове на Кимавензе пламваха с розов блясък от вечерните зари, докато целият свят вече тънеше в мрак, планината изглеждаше като светещ божи олтар.

За Стас отминаха дните на грижи, тревоги и мъки. Предстоеше им още месец път до Момбаса и трябваше да минат през приказния, но нездравословен лес Тавета, ала колко по-лесно беше сега да се пътува с многобройния, богато запасен

——

1 „Ол райт!“ (англ.) — много добре. — Б. рр.

 

с всичко керван и по познатите вече маршрути, отколкото да блуждаят, както преди, през непознати джунгли, само с Кали и Меа. Всъщност сега за пътуването отговаряше капитан Глен. Стас си почиваше и ходеше на лов. Като намери сред инструментите на кервана някакво длето и чук,издълба през свободното си време в прохладните часове върху грамадна найсова скала надпис: „Още Полша…“1, тъй като желаеше да остане някаква следа от пребиваването им по тези места. Англичаните се чудеха, когато им преведе надписа, че на момчето не му е дошло на ум да увековечи върху африканската скала своето име. Но то предпочиташе да издълбае това, що бе издълбало.

Не престана обаче да се грижи за Нели и събуждаше у нея такова безгранично доверие, че когато веднъж доктор Кларк попита, няма ли да се плаши от бурите в Червено море, момичето вдигна към него своите чудни, спокойни очи и отвърна само: „Стас ще се спрази“. Капитан Глен твърдеше, че по-вярно свидетелство за това, какво представлява Стас за малката, и по-голяма похвала за него никой не би могъл да изрече.

Въпреки че първата телеграма, изпратена на господин Тарковски в Порт Саид, беше съчинена много внимателно. тя направи такова потресаващо впечатление, че радостта едва не уби бащата на Нели. Но и господин Тарковски, макар да беше изключително кален човек, в първия миг след получаването на телеграмата, коленичи за молитва и се замоли на бога вестта да не се окаже измама, болезнена илюзия, родена от жалостта, тъгата и болката. Та нали толкова се бяха блъскали и двамата да разберат поне живи ли са децата. Господин Раулисън изпращаше в Судан цели кервани, господин Тарковски, преоблечен като арабин, с най-голям риск за живота си стигна чак до Хартум — и всичко отиде напразно. Хората, които можеха да съобщят някаква новина, бяха умрели от шарка, от глад, или бяха загинали по време на непрекъснатите кланета — и децата потънаха като камък във воДа! Накрая двамата бащи загубиха всякаква надежда и живееха само със спомените, дълбоко убедени, че вече нищо не ги очаква в живота и че едва смъртта ще ги свърже с най-скъпите им същества, които представляваха за тях всичко на земята.

А в това време върху тях неочаквано падна почти непосилна радост. Но тя се придружаваше от несигурност и

——

1 „Още. Полша не е загинала“ — начални думи на полския национален химн — б.пр.

 

изумление. По никакъв начин двамата родители не можеха да разберат защо вестта за децата пристигна от тази страна на Африка, от Момбаса. Господин Тарковски предполагаше, че може би ги е откупил или откраднал някакъв арабски керван, който от източното крайбрежие се е впуснал за слонова кост дълбоко в страната и е стигнал до Нил. Думите на телеграмата: „Благодарение на момчето“, двамата си обясняваха с това, че Стас писмено е уведомил капитана и доктора къде се намират с Нели. Все пак много неща не можеха да разберат. Но затова пък господин Тарковски разбра напълно ясно, че съобщението е не само добро, а много добро, защото иначе капитанът и докторът не биха се осмелили да събуждат в тях надежда и преди всичко да ги викат в Момбаса.

Приготовленията за път не продължиха много и на следващия ден от получаването на телеграмата двамата инженери, заедно с учителката на Нели, се намериха на борда на големия параход „Пенинсулър енд Ориент’ къмпани“, който заминаваше за Индия и по пътя се отбиваше в Аден, Момбаса и Занзибар. В Аден ги очакваше следващата телеграма, която гласеше: „Децата са с нас — здрави — момчето герой“. След прочитането й господин Раулисън едва не се побърка от радост и стискайки дланите, на господин Тарковски, повтаряше: „Виждаш ли, той я е спасил! На него дължи живота си!“, а господин Тарковски, като не искаше да показва излишна слабост, само каза със стиснати зъби: „Да! Мъжки се е справило момчето ми!“ — но когато остана сам в каютата, плака от щастие.

Най-после настъпи моментът, в който децата се хвърлиха в прегръдките на бащите си. Господин Раулисън вдигна на ръце своето възвърнато съкровище, а господин Тарковски дълго притиска своя герой на гърдите си. Тяхното нещастие отмина, както преминават вихрите и бурите в пустинята. Животът отново беше изпълнен с добро настроение и щастие, а тъгата и предишната раздяла увеличаваха още повече радостта им. Децата се учудиха само, че главите на татковците бяха напълно побелели през време на раздялата.

За Суец се връщаха с прекрасния френски кораб, който принадлежеше на компанията „Месажри Маритим“, препълнен с пътници от островите Реюнион, Мавриций, от Мадагаскар и Занзибар. Когато се пръсна вестта, че на борда се намират децата, избягали от плен при дервишите, Стас стана обект на всеобщо любопитство и възхищение. Но щастливото семейство предпочиташе да се затваря в голямата каюта, която им бе отстъпил капитанът, и да прекарва в нея прохладните часове в разговори. В тях вземаше участие и Нели, чуруликайки като птиче и същевременно развличайки всички, защото започваше всяко изречение с „и“. Седнала, на коленете на баща си, с вдигнати към него прелестни очички, тя разказваше така: „И, татко И ни отвлякоха, и ни откараха с камили, и Гебхър ме удари, и Стас ме защищаваше, и пристигнахме в Хартум, и там хората умираха от глад, и Стас работеше, за да изкара — за мен фурми, и бяхме при Махди, и Стас не поиска да смени вярата си, и Махди ни изпрати във Фашода, й след това Стас уби лъва и всичките, и живеехме в огромно дърво, което се нарича «Краков», и Кинг беше с нас, и имах треска, и Стас ме излекува, и уби вобо и победи самбурите, и винаги беше добър към мен, татко!…“

Също така разказваше за Кали, за Меа, за Кинг, за Саба, за планината „Линде“, за хвърчилата и за последното пътешествие, чак до срещата с кервана на капитана и доктора.

Като слушаше чуруликането й, господин Раулисън едвам сдържаше сълзите си и често-често притискаше към сърцето си своето момиче, а господин Тарковски не можеше да си намери място от гордост и щастие, защото дори от детските разкази личеше, че ако не е била смелостта и енергичността на момчето, малката е щяла да загине безвъзвратно, не веднъж, а хиляди пъти.

Стас даваше подробно и точно обяснение за всичко. И стана така, че при разказа за пътуването от Фашода до водопада от душата му падна огромна тежест, защото, като разказа как е застрелял Гебхър и неговите другари, той се запъна и започна тревожно да поглежда баща си, а господин Тарковски свъси вежди, помисли малко, след това каза сериозно:

— Слушай, Сташек! Никому не е позволено да се разпорежда свободно със смъртта, но ако някой заплашва родината ти, живота на майка ти, на сестра ти или живота на жената, която е поверена на твоята закрила,стреляй в главата, без да питаш, и хич не си създавай угризения на съвестта.

Веднага след завръщането в Порт Саид господин Раулисън отведе Нели в Англия, където той остана за постоянно. Бащата на Стас го записа в училището в Александрия, защото там по-малко знаеха за неговите подвизи и приключения. Почти всеки ден децата си пишеха писма, но обстоятелствата се стекоха така, че те не се видяха цели десет години.-След като завърши училището в Египет, момчето постъпи в политехниката в Цюрих, а след дипломирането си работи, при прокарването на тунелите в Швейцария.

И едва след десет години, когато господин Тарковски се пенсионира, двамата посетиха приятелите си в Англия. Господин Раулисън ги покани за цяло лято в своя дом, разположен край ХемптънКорт. Нели бе навършила осемнайсет години и беше станала чудно като цвете момиче, а Стас се убеди с цената на собственото си спокойствие, че е мъж, който е навършил двайсет и четири години, все пак може още да мисли за дамите. Дори мислеше непрекъснато за красивата Нели и накрая реши да бяга накъдето му видят очите.

Ала тогава един ден господин Раулисън постави двете си ръце на раменете му, погледна го право в очите и каза с ангелска доброта:

— Сташек, кажи ми сам, има ли на този свят човек, на който бих могъл да дам с по-голямо доверие това мое съкровище и моя любов?

Младото семейство Тарковски остана в Англия чак до смъртта на господин Раулисън, а година след това тръгна на далечно пътешествие. Понеже си бяха обещали да посетят местата, където бяха прекарали най-ранните си години, а след това бяха скитали като деца, най-напред те тръгнаха за Египет.

Държавата на Махди и Абдулахи отдавна вече беше рухнала, а след нейния упадък беше „настъпила“, както бе казал капитан Глен, Англия.

От Кайро до Хартум беше построена железница. Бяха почистени всички „суди“ — разливите на Нил, та младата двойка можа да стигне с параход не само до Фашода, но чак до голямото езеро Виктория. От град Флоранс, разположен край брега на езерото, потеглиха с влак за Момбаса. Капитан Глен и доктор Клари вече се бяха пренесли в Натал, но в Момбаса още живееше под големите грижи на местните английски власти Кинг. Гигантът веднага позна предишните си господари и особено Нели, посрещна я с такъв радостен рев, че чак близките мангалови1 дървета се поклащаха, сякаш бе духнал силен вятър. Позна ги също и старият Саба, който почти два пъти бе надживял обикновените кучешки години и макар да недовиждаше, придружаваше Стас и Нели навсякъде.

Там Стас разбра, че Кали се радва на добро здраве, че под английски протекторат владее цялата страна на юг от езерото Рудолф и че е довел мисионери, които разпространяват християнството сред местните диви племена.

След това последно пътешествие младото семейство Тарковски се завърна в Европа и се засели заедно с възрастния вече баща на Стас завинаги в Полша.

——

1 Мантъл — тропическо растение с висящи клони, които пускат корени в земята и така образуват непроходими гъсталаци. — Б. пр.

Край
Читателите на „Стас и Нели“ са прочели и: