Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (13) (Из африканските пустини и лесове)

XVIII

Когато влязоха в стаята, Махди лежеше на меко канапе, заобиколен от жени, две от които му вееха с огромни щраусови пера, други две го чешеха внимателно по стъпалата. Освен жените тук бяха само халифът Абдулахи и халифът Шериф, защото третият, АлиуледХел, в това време изпращаше войски на север, за Бербер и Абу Хамед, които още от по-рано бяха завладени от дервишите. Като видя влизащите пророкът отстрани жените и седна на канапето. Идрис, Гебхър и двамата бедуини се проснаха пред него по очи, след това коленичиха със скръстени на гърдите ръце. Гъркът кимна на Стас да стори същото, но момчето се направи, че не забелязва, поклони се само и остана право. Лицето му пребледня, но очите му издаваха силен блясък и от цялото му държание и гордо вдигнатата глава, от свитите устни, лесно можеше да се разбере, че нещо у него се беше обърнало, че колебанието и страхът бяха преминали, че е взело някакво твърдо решение, от което за нищо на света няма да отстъпи.

Гъркът, изглежда, беше забелязал това, защото по лицето му се изписа голяма уплаха. Махди хвърли бегъл поглед към децата, неговата неизменна усмивка озари пълното му лице, след това той се обърна най-напред към Идрис и Гебхър.

— Пристигате от далечния север — каза той. Идрис удари чело о земята.

— Истина е, о, Махди! Произхождаме от рода Дангали, затова изоставихме нашите домове във Фаюм, за да коленичим пред благословените ти нозе.

— Видях ви в пустинята. Пътят е страшен, ала аз изпратих ангел, който ви закриляше и пазеше от смърт от ръката на неверните. Вие не го виждахте, но той бдеше над вас.

— Благодаря ти, избавителю.

— И доведохте на Смаин тези деца, за да ги размени срещу своите, които турците са задържали заедно с Фатма в Порт Саид.

— На тебе искаме да служим.

— Който служи на мен, служи на собственото си избавление, затова сте си отворили път към рая. Фатма е моя роднина… Но да ви кажа истината, когато покоря цял Египет, тогава моята роднина и нейната челяд и без това ще получат свободата си.

— Тогава прави с тези деца каквото пожелаеш, благословени! …

Махди спусна клепачи, след това отвори очи, усмихна се добродушно и кимна към Стас:

— Приближи се, момче.

Стас пристъпи енергично, с войнишка стъпка, няколко крачки, поклони се втори път, след това се изпъна като струна и гледайки Махди право в очите, зачака.

— Радвате ли се, че дойдохте при мен? — попита Махди.

— Не, пророко. Ние бяхме отвлечени от бащите ни против нашата воля.

Този прост отговор направи известно впечатление и на свикналия с ласкателства владетел, и на присъствуващите. Гъркът захапа мустаците си и започна да чупи пръсти, но Махди не престана да се усмихва.

— Ала сега пък сте при извора на истината — каза той. — Искаш ли да пиеш от този извор?

Настъпи моментно мълчание и смятайки, че момчето не е разбрало въпроса му, Махди го повтори по-ясно:

— Искаш ли да приемеш моето учение?

Тогава Стас едва забележимо се прекръсти с ръката, която държеше на гърдите си, сякаш трябваше да скочи от потъващ във водните дълбини кораб.

— Пророко — каза той, — не познавам твоето учение и ако го приема, бих го направил от страх, като страхлив и подъл човек. А нима желаеш твоята вяра да изповядват страхливи и подли хора?

Като казваше това, той непрекъснато гледаше Махди в очите. Настъпи такава дълбока тишина, че се чуваше бръмченето на мухите. Ала в същото време стана нещо необикновено. Ето че Махди се смути и за момент не знаеше какво да отговори. Усмивката изчезна от лицето му, на което се появи напрежение и неприязън. Като протегна ръце, той взе кратунката, пълна с вода и мед, и започна да пие, очевидно само за да спечели време и прикрие объркването си.

А смелото момче, достоен потомък на защитниците на християнството, верен наследник на победителите край Хочим и Виена1, стоеше с вдигната глава и чакаше присъдата си. Върху бузите му, опалени от пустинния вятър, цъфна ярка руменина, очите му светнаха, а тялото му потреперваше от възбуда. „Ето — мислеше си Стас, — всички други приеха неговото учение, а аз не се отрекох от вярата и душата си.“ И страхът от това, което можеше и щеше да настъпи, заглъхна в този миг в сърцето му и на негово място избликна радост и гордост.

Тогава Махди остави кратунката и попита:

— Значи, отхвърляш моята наука?

— Аз съм християнин като баща си …

— Който си запушва ушите пред божия глас — каза бавно, с променен глас Махди, — е само дърво за огън.

И тогава известният със строгостта и жестокостта си халиф Абдулахи светна като звяр с белите си зъби и се обади:

— Дръзки са думите на това момче, затова — накажи го, господарю, или позволи аз да го накажа.

„Свърши се!“ — помисли си Стас.

Ала Магди винаги мечтаеше славата на милосърдието му да се разнася не само сред дервишите, но и по цял свят, та си помисли, че твърде суровата присъда, особено върху малкото още момче, можеше да навреди на славата му.

Известно време той прехвърляше топчетата на броеницата между пръстите си и мислеше, след това каза:

— Не. Тези деца са отвлечени за Смаин, и макар че аз няма да правя никакви пазарлъци с неверните, трябва да ги изпратите на Смаин. Такава е моята воля.

— Тя ще бъде изпълнена — отвърна халифът.

Но Махди му посочи Идрис, Гебхър и бедуините:

— Награди тези хора от мен, о, Абдулахи, защото са изминали дълъг и опасен път, за да служат на бога и на мен.

1 Авторът припомня за смелите бостъпки на полските рицари срещу нашествията на турците. — Б. пр.

 

След това даде знак, че изслушването е свършило, и заповяда на гърка също да излезе.

Последният, като се намери отново в тъмнината на мегдана за молитва хвана Стас за рамото и започна да го разтърсва от гняв и отчаяние.

— Бъди проклет! Ти погуби това невинно-дете — каза той, като сочеше Нели, — погуби себе си, а може би и мен.

— Не можех да постъпя иначе — отговори Стас.

— Не можеше! Знай, че сте обречени на друго пътуване, сто пъти по-лошо от първото. И то е самата смърт, разбираш ли? Във Фашода тропическата треска ще ви унищожи само за една седмица. Махди знае защо ви изпраща при Смаин.

— В Омдурман също щяхме да умрем.

— Не е вярно! Нямаше да умрете в дома на Махди, сред изобилието и удобствата. А той беше готов да ви вземе под своето крило. Зная, че беше готов. И на мен ти се отплати също така добре за това, че се застъпих за вас. Сега правете каквото си искате. Абдулахи изпраща за Фашода пощата с камилите след една седмица, а през това време правете каквото си искате. Мен повече няма да ме видите …

И като каза това той си тръгна, но след малко отново се върна. Беше бъбрив като всички гърци и трябваше да се наприказва. Искаше да излее върху главата на Стас жлъчта, която се беше събрала у него. Не беше жесток и нямаше лошо сърце, обаче искаше момчето да разбере още по-добре страшната отговорност, която беше поело върху себе си, като не послуша неговите съвети и предупреждения.

— Кой би ти забранил да си останеш в душата си християнин? — каза той. — Смяташ ли, че аз не съм такъв. Но аз не съм глупак. А ти искаше да се проявиш с фалшивото си геройство. Досега аз правех всякакви услуги на белите пленници, но вече няма да мога, защото Махди се разсърди и на мен. Всички ще загинат. А твоето малко другарче по съдба — със сигурност! Ти я уби! Дори възрастните европейци гинат като мухи от треската във Фашода, а какво остава за такова дете. Ако ви заповядат да вървите пеша край конете и камилите, тя ще падне още първия ден. Ти направи това. Радвай се сега, християнино!

И той се отдалечи, а те свиха от мегдана за молитви по тъмните улички към колибите. Вървяха дълго време, защото градът се простираше върху огромна площ. Съсипана от умората, глада, страха и ужасните впечатления през деня, Нели започна да изостава. Идрис и Гебхър я подтикваха да върви по-бързо. Но след известно време краката й отмаляха съвсем. Тогава, без много да се замисли, Стас я взе на ръце и я понесе. Той искаше да й говори по пътя, искаше да се оправдава пред нея, че не е могъл да постъпи иначе, но мислите му се сноваха и сякаш изчезнаха от главата му, та само повтаряше: „Нели! Нели! Нели!“ и я прегръщаше, без да може да каже нещо повече. След триисет-четирийсет крачки Нели заспа от умора в ръцете му, затова той продължи да върви мълчаливо сред тишината на задрямалите улички, прекъсвана само от разговора между Идрис и Гебхър.

А техните сърца се изпълваха от радост, което беше добре дошло за Стас, иначе може би отново щяха да го накажат за дръзките му отговори пред Махди. Но те до такава степен бяха погълнати от това, което им се бе случило, че за нищо друго не можеха да мислят сега.

— Чувствувах се болен — каза Идрис, — но видът на пророка ме излекува.

— Той е като палма в пустинята и като студена вода в зноен ден, а думите му са като зрели фурми — отговори Гебхър.

— НурелТадхил ни излъга, като каза, че няма да ни допусне пред своя взор. Допусна ни, благослови ни и заповяда на Абдулахи да ни награди.

— И той ще ни награди щедро, защото волята на Махди е свята.

— Бисмиллах! Така да бъде, както казваш — обади се един от бедуините.

А Гебхър започна да мечтае за цели стада камили, рогат добитък, коне и за торби, пълни с пиастри1.

От мечтанията му го изтръгна Идрис, който посочи Стас със спящата на ръцете му Нели и попита:

— А какво ще правим с този стършел и с тази муха?

— Хм! Смаин трябва да ни награди за тях отделно.

— Щом пророкът каза, че няма да разреши никакви пазарлъци с неверните, тогава Смаин няма да държи на тях.

— Съжалявам, че не попаднаха в ръцете на халифа, който щеше да научи това кученце как се лае против истината и божия избраник.

— Махди е милостив — отвърна Идрис. След това помисли малко и каза:

— Ала като са в ръцете му, Смаин ще бъде сигурен, че нито турците, нито англичаните ще убият децата му и Фатма.

— Тогава може и да ни награди, а?

— Да. Нека пощата на Абдулахи ги вземе за Фашода. На нас ще ни падне тежестта от плещите. А когато Смаин се върне тук, ще му припомним за наградата.

— Ти казваш, да останем в Омдурман?

— Аллах! Малко ли ти беше пътят от Фаюм до Хартум? Дойде време за почивка.

——

1 Пиастър — дребна монета в някои арабски страни, равна на една стотна от лирата. — Б. пр

 

Колибите вече бяха близо. Стас обаче забави крачка, защото и неговите сили започнаха да се изчерпват. Колкото и да беше лека, Нели му тежеше все повече. Суданците, нетърпеливи за сън, му се караха да бърза, а след това започнаха да го подтикват, като го биеха с юмруци по главата. Гебхър дори го бодна болезнено с нож в плешката. Момчето понасяше всичко мълчаливо, като пазеше преди всичко своята малка сестричка и чак когато един от бедуините го блъсна толкова силно, че едва не падна, той им каза през стиснатите си зъби:

— Трябва живи да стигнем до Фашода.

Тези думи възпряха арабите, защото те се страхуваха да нарушат заповедта на Махди. Но още повече ги възпря това, че Идрис изведнъж получи силно главозамайване, та трябваше да се подпре на рамото на Гебхър. След малко му мина, но суданецът се изплаши и каза:

— Аллах! Нещо не съм добре. Не ме ли хваща някаква болест?

— Видя Махди, значи няма да се разболееш — отвърна му Гебхър.

Най-после стигнаха до колибите. С последни сили Стас предаде спящата Нели в ръцете на Динах, която, макар и самата да не беше здрава, бе стъкмила за момичето доста удобна постеля. Суданците и бедуините хапнаха по няколко тънки парчета сурово месо и се проснаха като пънове на плъстените постели. На Стас не му дадоха нищо за ядене, само старата Динах му мушна в ръката шепа накисната дура, открадната от камилите. Но той сега не мислеше нито за сън, нито за ядене.

Защото бремето, което тежеше на плещите му, наистина беше много тежко. Той чувствуваше, че постъпи правилно, като отхвърли милосърдието на Махди, за което трябваше да плати с отричане от вярата и душата си, чувствуваше, че баща му би бил горд и щастлив от постъпката му, но същевременно си мислеше, че е погубил Нели, другарчето си по съдба, малката любима сестричка, за която с готовност би дал и последната си капка кръв.

Ето защо, когато всички заспаха, той се затресе от силен плач и легнал върху парче от плъстена постеля, дълго плака, като дете, каквото всъщност си беше все още.