Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (4) (Из африканските пустини и лесове)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
W pustyni i w puszczy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (8 ноември 2003 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло е любезно предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

Хенрик Сенкевич, СТАС И НЕЛИ

ИЗ АФРИКАНСКИТЕ ПУСТИНИ И ЛЕСОВЕ, РОМАН, 1979

Редакционна колегия: ЕФРЕМ КАРАМФИЛОВ, ИВАН ЦВЕТКОВ, ЙОРДАН МИЛЕВ, КАМЕН КАЛЧЕВ

Отговорен редактор: НИКОЛАЙ ЯНКОВ

Библиотечно оформление: СТЕФАН ГРУЕВ

Преведе от полски ОГНЯН ТОДОРОВ

Художник ХРИСТО БРАЙКОВ

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

ПОЛСКА ТРЕТО ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 3,50 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“ БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 2 А ПЕЧАТНИЦА „Д. НАЙДЕНОВ“ — ТЪРНОВО

 

с/о Jusautor, Sofia

Henryk Sienkiewicz, W pustyni i w puszczy

Panstwowy Instytut Wydawniczy

wydanie XXIX, Warszawa 1969

История

  1. — Добавяне

VI

А Раулисън и Тарковски действително очакваха децата, но не сред пясъчните хълмове на ВадиРаян, където те нямаха нито нужда, нито желание да пътуват, а съвсем в друга посока, в град ЕлФашен, край едноименния канал, където разглеждаха завършените в края на годината работи. Разстоянието между ЕлФашен и Мединет по права линия възлиза на около четирийсет и пет километра. Понеже няма непосредствена връзка и трябва да се пътува до ЕлВаста, което почти удвоява пътя, господин Раулисън, след като разгледа железопътното разписание, направи следните изчисления:

— Хамис замина онзи ден вечерта — каза той на господин Тарковски — и в ЕлВаста е хванал влака, който идва от Кайро, а в Мединет е бил тази сутрин. Децата ще си съберат багажа за един час. Ако потеглят по обед, би трябвало да чакат нощния влак, който върви успоредно на Нил, но понеже не позволих на Нели да пътува нощем, затова ще тръгнат тази сутрин и ще пристигнат тук веднага след залез слънце.

— Да — каза господин Тарковски, — Хамис трябва да си почине малко, а на Стас, макар и да е луда глава, става ли дума за Нели, винаги може да се разчита. Всъщност аз му изпратих бележка да не тръгват през нощта.

— Храбро момче е той и аз напълно му вярвам — отговори господин Раулисън.

— Да си призная — и аз. При многото си слабости той има откровен характер и никога не лъже, защото е смел, а само страхливците лъжат. Енергия също не му липсва и ако с времето придобие хладнокръвен разум, смятам, че ще успее в живота.

— Сигурен съм. Но по отношение на разума, ти бил ли си разумен на неговата възраст?

— Да си призная, не — отговори със смях господин Тарковски, — но струва ми се, че не бях и самонадеян колкото него.

Това ще мине. А засега трябва да бъдещ щастлив, че имаш такъв син.

— И ти, че имаш такова сладко и обичливо същество като Нели.

— Дано бог я благослови — отвърна развълнуван господин Раулисън.

Двамата приятели си стиснаха ръце, след което седнаха да разглеждат плановете и разходите по работите. С това те се занимаваха чак до вечерта.

В шест часа, когато вече настъпваше нощта, те бяха на гарата и като се разхождаха по перона, продължаваха да говорят за децата.

— Чудесно е времето, но е хладно — обади се господин Раулисън. — Дали Нели си е взела топли дрехи?

— Стас няма да забрави за тях, Динах също.

— Все пак съжалявам, че вместо да ги извикаме тук, не заминахме ние за Мединет.

— Спомни си, че и аз казвах същото.

— Зная, и ако не трябваше оттук да пътуваме по-нататък на юг, бих се съгласил. Пресметнах, че все пак пътят би ни Отнел много време и щяхме да бъдем по-кратко с децата. Всъщност, да си призная, Хамис ми подсказа тази мисъл, да ги доведе тук. Каза ми, че му е много мъчно и за двамата и би бил щастлив, ако го изпратим за тях. Не се учудвам, че се е привързал към децата …

По-нататък разговорът бе прекъснат от сигналите, които известяваха пристигането на влака. След малко в тъмнината се показаха огнените очи на локомотива и едновременно с това се дочу неговият дъх и свистене.

Редицата осветени вагони пропълзя край перона, залюля се и спря.

— Не ги видях в нито един вагон — каза господин Раулисън.

— Сигурно са седнали по-навътре и сега ще излязат. Пътниците започнаха да слизат, но бяха предимно араби, защото освен красивите палмови и акациеви горички, ЕлФашен няма нищо интересно за разглеждане. Децата не пристигнаха.

— Или Хамис не е хванал влака в ЕлВаста — обади се господин Тарковски с нотка на лошо настроение в гласа, — или пък след нощното пътуване е заспал и ще пристигнат едва утре.

— Възможно е — отвърна обезпокоен господин Раулисън, — но е възможно и някое от децата да се е разболяло.

— В такъв случай Стас щеше да телеграфира.

— Кой знае дали няма да намерим телеграма в хотела.

— Да вървим.

Ала в хотела нямаше никаква вест за тях. Господин Раулисън ставаше все по-неспокоен.

— Знаеш ли какво още е могло да се случи? — каза господин Тарковски. — Ако Хамис се е успал, не си е признал пред децата, отишъл е при тях едва днес и им е казал, че ще пътуват утре. Пред нас ще се оправдае с това, че не е разбрал нашите нареждания. За всеки случай ще телеграфирам на Стас.

— А аз на мюдюра на Фаюм.

След малко двете телеграми бяха изпратени. Наистина повод за безпокойство още нямаше, но в очакване на отговора, през нощта двамата инженери спаха лошо и рано сутринта вече бяха на крак.

Отговорът от мюдюра пристигна едва около десет и гласеше:

„Проверено на гарата. Децата заминали вчера за ГаракелСултани.“

Лесно е да се разбере колко големи бяха учудването и гневът, обхванали двамата бащи от тази неочаквана вест. Известно време те се гледаха един друг, сякаш не разбираха думите на телеграмата, след което господин Тарковски, който беше избухлив човек, удари с юмрук по масата и каза:

— Това е хрумване на Стас, но аз ще го отуча от подобни хрумвания.

— Не очаквах това от него — отговори бащата на Нели.

Но след малко попита:

— А Хамис какво е направил?

— Или не ги е сварил и не знае какво да предприеме, или е тръгнал след тях.

— И аз така мисля.

След един час те потеглиха за Мединет. В палатките разбраха, че и камиларите ги няма, а на гарата потвърдиха, че Хамис е заминал заедно с децата за ЕлГарак. Работата ставаше все по-тъмна и можеше да се изясни единствено в ЕлГарак.

Едва на тази гара започна по малко да се разкрива страшната истина.

Началникът, същият египтянин с черните очила и червения фес им разказа, че видял около четиринайсетгодишно момче и осемгодишно момиченце с възрастна негърка, които заминали към пустинята. Не си спомня дали камилите са били осем или девет, но забелязал, че едната била натоварена като за далечен път, а двамата бедуини имали също така големи дисаги към седлата. Той си спомни още, че когато гледал кервана, един от камиларите, суданец, му казал, че това са децата на англичаните, заминали преди това за ВадиРаян.

Тези англичани върнаха ли се? попита господин Тарковски.

— Да. Върнаха се още вечерта с два убити вълка отговори началникът на гарата — и аз дори се учудих, че не се връщат заедно с децата. Но не ги попитах, защото не ми е работа.

Като каза това, той се върна към своите задължения.

През време на разговора лицето на господин Раулисън побеля като платно. Гледайки с блуждаещ поглед приятеля си, той свали шапка, вдигна длан към потното си чело и се олюля сякаш щеше да падне.

— Раулисън, бъди мъж! — извика господин Тарковски. — Нашите деца са отвлечени. Трябва да ги спасяваме.

— Нели, Нели — повтаряше нещастният англичанин. — Нели и Стас! Стас не е виновен. Примамени са с хитрост и отвлечени. Кой знае защо? Може би за откуп. И Хамис неминуемо е в заговора. Идрис и Гебхър също.

Сега той си спомни думите на Фатма, че двамата суданци са от рода Дангали, в който се беше родил Махди, и че от този род произхожда Хадиги, бащата на Хамис. При този спомен за момент сърцето му замря в гърдите, защото разбра, че децата може и да са отвлечени не заради откуп, а за да ги разменят със семейството на Смаин.

Но какво ли ще направят с тях родствениците на враждебния пророк? Да се скрият в пустинята или някъде край бреговете на Нил не могат, защото в пустинята биха измрели всички от глад и жажда, а край Нил със сигурност биха ги хванали. Затова непременно ще избягат с децата чак при Махди. И тази мисъл изпълни с ужас господин Тарковски, но енергичният бивш войник бързо се съвзе и започна да обмисля всичко, що се беше случило, търсейки едновременно спасение.

„Фатма — разсъждаваше той — няма повод да си отмъщава нито на нас, нито на нашите деца, ето защо, ако са отвлечени, това сигурно е, за да бъдат предадени в ръцете на Смаин. В никакъв случай не ги заплашва смърт. И това е щастието в нещастието, ала затова пък ги чака страшен път, който може да се окаже пагубен за тях.“

Той веднага сподели своите мисли с приятеля си след което каза:

— Идрис и Гебхър са диви и глупави хора и си въобразяват, че ордите на Махди са вече близо, а всъщност Хартум, до който стигна Махди, се намира на две хиляди километра оттук. Този път те трябва да изминат край Нил и да не се отделят от него, защото в противен случай камилите и хората биха изпопадали от жажда. Замини незабавно за Кайро и поискай от хедифа да бъдат изпратени телеграми до всички военни постове и да се организира преследване от дясната и лявата страна по течението на реката. Обещай на шейховете по крайбрежието големи награди за залавянето на бегълците. Нека задържат по селата всеки, който се приближи за вода. Така Идрис и Гебхър трябва да попаднат в ръцете на властта, а ние ще си върнем децата.

Господин Раулисън вече бе възвърнал самообладанието си.

— Заминавай — каза той. — Тези бандити са забравили, че английската армия на Уолслей, която бърза на помощ на Гордон, вече е на път и ще ги откъсне от Махди. Няма да се измъкнат. Не могат да се измъкнат. Веднага ще изпратя телеграма до нашия посланик, а след това заминавам. Ти какво смяташ да правиш?

— Ще телеграфирам за отпуск и без да чакам отговор, тръгвам по следите им по Нил до Нубия, за да ускоря преследването.

— Тогава трябва да се срещнем, защото и аз ще направя същото от Кайро.

— Добре! А сега на работа.

— С божия помощ! — отвърна господин Раулисън.