Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (19) (Из африканските пустини и лесове)

XXIV

Следващите три дни пътуваха все през прулома и непрекъснато нагоре. Дните бяха предимно знойни, а нощите или хладни, или задушни. Наближаваше дъждовният период. Тук и там на хоризонта се показваха облаци, бели като мляко, но дълбоки и кълбести. В някои посоки вече се забелязваха дъждовни струи и далечни небесни дъги. На третия ден сутринта един такъв облак се пръсна над главите им също като бъчва, на която е паднал обръчът, и ги намокри с топъл и обилен, но за късмет краткотраен дъжд. След това времето стана отново хубаво и можеха да продължат пътуването си.

Отново се появиха толкова много токачки, че Стас стреляше по тях, без да слиза от коня, и уби пет, което беше предостатъчно, за да се нахранят един път дори заедно със Саба. Пътуването в освежения въздух не беше мъчително, а изобилието на животни и вода премахваше опасността от глад и жажда. Въобще всичко вървеше по-леко, отколкото очакваха, затова Стас винаги беше в добро настроение и като пътуваше близо до момичето, разговаряше с него весело, а понякога и се шегуваше:

— Знаеш ли какво, Нели — каза той, когато спряха за малко конете под едно огромно хлебно дърво, от което Кали и Меа късаха грамадни, плодове, подобни на пъпеши, — понякога ми се струва, че аз съм странствуващ рицар.

— Какво е това странствуващ рицар? — попита Нели, като обърна към него прелестната си главичка.

— Много, много отдавна, в средните векове, имало такива рицари, които пътували по света и търсели приключения. Воювали с великани и змейове и знаеш ли, всеки си имал своя дама, за която се грижел и която защищавал.

— Аз такава дама ли съм?

Стас помисли малко, след това каза:

— Не. Ти си още малка за това. Онези са били все големи.

И дори през ум не му мина, че нито един странствуващ рицар не е направил толкова много за своята дама, колкото той за малката си сестричка — просто му се струваше, че това, което правеше, е нещо съвсем естествено.

Ала Нели се почувствува засегната от неговите думи и като издаде напред устни, каза с навъсено личице:

— А веднъж в пустинята ми каза, че съм постъпила като тринайсетгодишна! Да, да!

— Е, но само веднъж. А ти си още на осем години.

— Но след десет години ще стана на осемнайсет!

— Голяма работа! А аз ще бъда надвайсет и четири! На такава възраст човек не мисли за никакви дами, защото си има други грижи на главата. Това е ясно.

— А какво ще правиш?

— Ще стана инженер или моряк, или пък ако има в Полша война, ще отида да се бия, както баща ми.

Тя попита неспокойно:

— Но ще се върнеш ли в Порт Саид?

— Най-напред там трябва да се върнем двамата.

— При татко! — отговори момичето.

И очите му се замъглиха от мъка. Но, за щастие, в момента прелетя ято прелестни сиви папагали с розови глави и розови криле отдолу. Децата веднага забравиха за предишния разговор и започнаха да следят с очи техния полет.

Ятото зави над кичурите еуфорбии и кацна върху растящите недалеко смокинови дървета, от чиито клони се разнесоха гласове, наподобяващи шумно съвещание или разправия.

— Това са папагалите, които най-лесно се учат да говорят — каза Стас. — Когато се спрем някъде за по-дълго време, ще ти хвана един.

— О, Сташек! Благодаря! — отвърна с радост Нели. — Ще се казва Дейзи …

През това време Меа и Кали бяха набрали плодове от хлебното дърво, бяха натоварили конете с тях и малкият керван продължи пътя си. Следобед отново започна да се заоблачава и от време на време се изливаха краткотрайни дъждове, които изпълваха с вода всички пукнатини и вдлъбнатини на земята.

Кали предричаше голям порой и Стас си помисли, че пруломът, който все повече се стесняваше, няма да бъде твърде безопасен подслон за през нощта, защото може да се превърне в поток. Затова реши да нощуват на високото, което зарадва Нели още повече, тъй като изпратеният на оглед Кали се върна и заяви, че наблизо има горичка с различни дървета, а в нея — много малки маймунки, не толкова грозни и зли като павианите, които срещаха досега.

Като намериха подходящо място, където скалните стени бяха ниски и се разтваряха полегато, те изведоха конете и преди още да се стъмни, се установиха за нощуване. Палатката на Нели опънаха на високо и сухо място, под голяма могила на термити, която напълно затваряше достъпа от едната страна и улесняваше работата при зерибата .

Наблизо се издигаше високо дърво с широко разпрострени клони, чиито гъсти листа можеха,да послужат като Добра закрила срещу дъжда. Пред зерибата растяха отделни китки дървета, а по-нататък — сплетен и обвързан от виещите се растения лес, над който се издигаха високо короните на някакви странни палми, приличащи на огромни ветрила или на разперени паунови опашки.

Стас разбра от Кали, че през втория дъждовен период; .е. през есента, е опасно да се нощува под тези палми, защото узрелите по това време огромни плодове се откъсват ненадейно и падат от голяма височина с такава сила, която може да убие човек, а дори и кон. Сега обаче плодовете току-що бяха завързали и преди слънцето да залезе, под короните се виждаха отдалеч бягащите малки маймунки, които се гонеха с весели подскоци.

Стас и Кали приготвиха голям запас от дърва, за да стигне за през цялата нощ, а понеже от време на време се вдигаха силни пориви на горещия вятър, укрепиха зерибата с колчета, които младият негър изостри с меча на Гебхър и заби в земята. Тази предпазливост никак не беше излишна, защото силният вихър можеше да разхвърли трънливите клони, от които беше направена зерибата, и да улесни нападенията на хищниците.

— Ала веднага след залез слънце вятърът престана, затова пък въздухът стана задушен и тежък. Отначало тук-таме между облаците просветваха звезди, но след това падна такава мрачна нощ, че дори на една крачка нищо не се виждаше. Малките пътешественици се струпаха край огъня, вслушвайки се в крясъците и писъците на маймуните, които устройваха истински цирк в близката гора. Пригласяха им скимтенето на чакалите и разни други непознати гласове, в които се долавяше безпокойство и страх от неизвестността — под прикритието на нощта тя заплашва всяко живо същество в джунглата.

Изведнъж настъпи гробна тишина в глъбините на мрака се разнесе ръмженето на лъв. Конете, които пасяха недалеч сред младата джунгла, се приближиха към светлината, подскачайки на спънатите си предни крака, а винаги войнственият Саба наежи козина и с подвита опашка се вреше между хората, търсейки вероятно тяхната закрила.

Ръмженето се зачу отново, сякаш изпод земята — дълбоко, тежко, гърлено, като че ли звярът го изтръгваше с мъка от мощните си гърди. То се носеше ниско над земята, ту се усилваше, ту заглъхваше и преминаваше понякога, в глухи, мощни, мрачни стонове.

— Кали, хвърли съчки в огъня! — обади се Стас.

Негърът грижливо добави върху огъня цял наръч клони — най-напред хвръкнаха рой искри, след това лумна нагоре силен пламък.

— Сташек, лъвът няма да ни нападне… нали? — прошепна Нели, дръпвайки момчето за ръкава.

— Не! Няма да ни нападне. Виж колко е висока зерибата.

Като каза това, Стас наистина вярваше, че не ги заплашва никаква, опасност, но се страхуваше от конете, които се притискаха все по-близко до плета и можеха да го смачкат.

В това време ръмженето премина в продължителен гръмогласен рев, от който изтръпва всяко живо същество,-и дори нервите на хора, които не познават чувството на страх, започват да треперят, както треперят стъклата от далечни оръдейни залпове.

Стас хвърли бегъл поглед към Нели и като видя нейната разтреперана брадичка и влажните й очи, каза:

— Не се бой! Не плачи!

А тя му отвърна, както преди в пустинята:

— Аз не искам да плача … само че очите ми се потят! Ах!

Последното възклицание се изтръгна от устата й, тъй като в същия момент откъм гората прогърмя втори рев, още по-силен от първия, защото бе по-близко. Конете направо започнаха да връхлитат върху зерибата и ако не бяха дългите и твърди като стомана бодли на акациевите клони, щяха да я смачкат. Саба ръмжеше и в същото време трепереше като лист, а Кали взе да повтаря на пресекулки:

— Господарю! Два… два два!…

А лъвовете, усетили се един друг, не преставаха да реват и страшният концерт продължаваше в тъмнината, защото млъкнеше ли едното от животните, обаждаше се другото. Стас дълго не можа да познае откъде идваха гласовете им, понеже ехото ги повтаряше в прулома, скалата ги препращаше на друга скала, минаваха, горе и долу, изпълваха гората и джунглата, насищаха мрака с гръм и тревога.

Момчето беше напълно сигурно само в едно — че се приближаваха все повече. Кали също усети, че лъвовете обикалят бивака им, описвайки все по-малки кръгове и че само блясъкът на огъня ги възпира от нападение, поради което те с рев изявяваха своето недоволство и страх.

Ала и той изглежда смяташе, че опасността заплашва само конете, тъй като разперя пръсти и каза:

— Лъвове убие един, убие два — не всички, не всички!…

— Засили огъня — повтори Стас.

Отново лумна по-буен пламък: ревовете изведнъж престанаха. Но Кали вдигна глава и като гледаше нагоре, започна да се ослушва.

— Какво има? — попита Стас.

— Дъжд — отвърна негърът.

Стас също наостри уши. Клоните на дървото пазеха палатката и цялата зериба, затова на земята не беше паднала още нито една капка, но горе се чуваше шумоленето на листата. Понеже никакъв полъх не докосваше задушния въздух, лесно беше да се разбере, че дъждът започва да шумоли в гъсталака.

Шумоленето се увеличаваше всеки миг и след известно време децата видяха по листата да,се стичат дъждовни капки, които от блясъка на огъня приличаха на розови бисери. Както Кали предсказа, започваше проливен дъжд. Шумоленето се превърна в шум. Падаха все повече капки, докато накрая през гъсталака започнаха да се стичат цели струи вода.

Огънят потъмня. Напразно Кали хвърляше върху него цели наръчи дърва. Мокрите клони само пушеха отгоре, а отдолу свистяха въглените и пламъкът, едва въззел се, отново угасваше.

— Когато пороят залее огъня, ще ни предпази зерибата — каза Стас, за да успокои Нели.

След това въведе момичето в палатката, уви я с одеялото и излезе бързо, защото, кратките прекъснати ревове се чуха отново. Този път те се обадиха много по-близо и в тях сякаш прозвуча радост.

Проливният дъжд се усилваше с всеки миг. Той барабанеше и плющеше по твърдите листа на набака. Ако огънят не беше под прикритието на клоните, веднага щеше да угасне, а сега от него се вдигаше дим, сред който просветваха тесни, синкави пламъчета. Кали се призна за победен и не добавяше повече вършини. Затова пък, като преметна въжето около дървото, той започна да се катери с негова помощ високо по дънера.

— Какво правиш? — извика Стас.

— Кали се качва на дърво.

— Защо? — кресна момчето, възмутено от егоизма на негъра.

Ярка ослепителна светкавица раздра тъмнината, а внезапен гръм, който разтърси небето и джунглата, заглуши отговора на Кали. В същото време задуха вятър, разтърси клоните на дървото, за миг помете огнището, грабна разжарените още под пепелта въглени и заедно със сноп от искри ги понесе към джунглата.

Непрогледен мрак обхвана за кратко време бивака. Страшната тропическа буря се разрази по земята и в небесата. Гръм след гръм, светкавица след светкавица. Кървавите спирали на гръмотевиците разкъсваха черното като креп небе. Върху близките скали се появи някаква страшна, синкава топка, която се търкаляше известно време покрай прулома, след това избухна с ослепителна светлина и се пръсна със страшен трясък, сякаш скалите се превърнаха на прах от сътресението.

След това отново настъпи мрак.

Стас се изплаши за Нели и опипом тръгна към палатката. Защитена от могилата на термитите и от огромния дънер, палатката още стоеше, но първият по-силен напор на вихъра можеше да измъкне вързилата и да я отвлече бог знае къде. А вихърът ту отслабваше, ту се втурваше с бясна сила, като носеше вълни от дъжд и цели облаци от листа и клони, потрошени в близката гора. Стас беше обзет от отчаяние. Не знаеше да остави ли Нели в палатката, или да я изведе от нея. В първия случай тя можеше да се уплете във първите и да бъде отнесена заедно с платненото покривало; във втория — щеше да се измокри и също можеше да бъде отнесена, защото макар и несравнимо по-силен, Стас се одържаше на краката си с най-големи усилия.

Въпросът беше разрешен от вихъра, който миг след това грабна покрива на палатката. Платнените стени вече не предпазваха от дъжда. Не оставаше нищо друго, освен да чакат преминаването на бурята сред мрака, в който кръжеха наоколо двата лъва.

Стас предполагаше, че и те може би са се скрили от пороя в близката гора, но беше напълно сигурен, че след стихването на бурята ще се върнат пак. Положението беше още по-опасно, защото вятърът разнищи докрай зерибата.

Всичко ги заплашваше с гибел. Пушката на Стас нямаше да свърши никаква работа. Енергичността му — също. Пред бурята, гръмотевиците, урагана, дъжда, мрака и пред лъвовете, които може би се бяха спотаили само на няколко крачки, той се чувствуваше безсилен и безпомощен. Люшканите от вихъра платнени стени обливаха отвсякъде децата с вода, затова като обгърна с ръка раменете на Нели, Стас я изведе от палатката, очаквайки смъртта или божията милост.

И тогава, между два порива на вихъра, до тях стигна гласът на Кали, едва доловим сред плющенето на дъжда.

— Велики господарю, на дърво! На дърво!

И в същия миг краят на спуснатото отгоре мокро въже докосна рамото на момчето.

— Завържи бейби, а Кали изтегли — продължаваше да вика негърът.

Стас не се поколеба нито миг. Като уви Нели с постелята, за да не се впие въжето в тялото й, върза я с него през кръста, след това я вдигна нагоре с прострени ръце и извика:

— Тегли!

Първите клони на дървото бяха доста ниско и пътешествието на Нели във въздуха не продължи дълго. След малко Кали я хвана със силните си ръце и я постави между дънера и един дебел клон, където имаше място дори за половин дузина подобни дребни същества. Никакъв вятър не можеше да я отнесе оттам и въпреки че по цялото дърво се стичаше вода, дебелият около петнайсетина стъпки дънер я предпазваше от новите дъждовни талази, носени косо от вихъра.

Като настани малката бейби, негърът пусна отново въжето на Стас, но той подобно капитан на потъващ кораб, който напуска последен палубата, заповяда на Меа да се изкачи преди него.

Нея Кали не трябваше въобще да я тегли, защото само за миг тя се изкачи по въжето с такава сръчност, сякаш беше родна сестра на шимпанзето. На Стас му беше по-трудно, но и той се оказа достатъчно добър гимнастик, за да преодолее тежестта на собственото си тяло, на пушката и повече от десетина патрона, с които бе напълнил джобовете си. Така и четиримата се намериха на дървото, До такава степен Стас беше свикнал да мисли при всяко положение, за Нели, че и сега се зае да провери .няма ли опасност да падне, достатъчно ли е мястото и може ли да си легне. Като се успокои, той започна да си блъска главата как да я предпази от дъжда. Срещу него обаче нямаше никакво средство. Да се направи някакъв покрив над главата й би било .лесно през деня, но сега ги обгръщаше такъв мрак, че самите те въобще не се виждаха помежду си. Ако поне бурята престанеше и ако можеха да накладат огън, щяха да изсушат дрехите на Нели! Стас си мислеше с отчаяние, че измокреното до кости момиче неминуемо ще усети сутринта Първите пристъпи на тропическата треска.

Страхуваше се, че след бурята, призори, ще стане студено, както беше през миналите нощи. Досега обаче пристъпите на вятъра бяха топли, а дъждът като загрят. Стас се учудваше само на упоритостта му, защото знаеше, че тропическите бури колкото са по-свирепи, — толкова по-кратко продължават.

Едва след доста време гръмотевиците заглъхнаха и напорът на вятъра отслабна, но дъждът продължаваше да вали, макар и не толкова проливен както в началото, но едър и обилен, та листата на набака не представляваха вече никаква закрила. Отдолу се дочуваше шум от вода, сякаш цялата джунгла се беше превърнала в езеро. Стас си помисли, че в прулома ги е очаквала неизбежна гибел. С дълбока скръб го изпълваше също така Мисълта, за участта на Саба и не се осмеляваше да заговори за него с Нели. Все пак имаше малка надежда, че умното куче е намерило безопасно място някъде между стърчащите над прулома скали. Но нямаше никаква възможност да му се помогне с каквото и да било.

И така, те седяха мокри един до друг между широкостволите клони в очакване на деня. След още няколко часа въздухът започна да изстива и накрая дъждът престана. Изглежда водата вече се стичаше само надолу по наклона, защото не се чуваше нейният плясък и шум. Стас беше забелязъл през миналите дни, че Кали умее да разпали огън дори от мокри клони, затова му дойде на ум да накара негъра да слезе и да опита и сега. Ала в момента, когато се обърна към него, стана нещо, което накара и четиримата да изтръпнат.

Внезапно конско цвилене раздра дълбоката нощна тишина — страшно, потресаващо, пълно с болка, тревога и смъртен ужас. В тъмнината нещо закипя, разнесе се късо хриптене, последваха глухи стенания, второ, още по-ужасяващо конско цзилене, след което всичко утихна.

— Лъвове, велики господарю! Лъвове убиват коне! — прошепна Кали.

В това нощно нападение, в тази бруталност на зверовете и въз внезапното изтребване на беззащитните животни имаше нещо толкова ужасно, че за миг Стас изтръпна и забрави за пушката. Всъщност какъв смисъл имаше да стреля в подобна тъма? Най-много блясъкът и гърмът да изплашат нощните убийци и те да изоставят удушените вече коне и да подгонят другите, които са се пръснали и избягали от мястото на бивака, доколкото биха могли да стигнат далеч със спънатите си крака.

Тръпки побиха Стас при мисълта какво щеше да стане, ако бяха останали долу. Притисната към него, Нели трепереше силно, обзета сякаш от първия пристъп на треската, но дървото ги предпазваше поне от нападение. Кали просто им беше спасил живота.

Все пак това беше страшна нощ — една от най-страшните през цялото пътуване.

Те седяха като мокри птици на клона, вслушвайки се какво става долу. А там известно време цареше, дълбоко мълчание, но скоро след това се дочу ръмжене, звуци като че ли от мляскане, смучене на откъснатите парчета месо, придружено от хрипливото дишане и пъшкане на зверовете.

Миризмата на сурово месо и кръв стигна чак до дървото, защото лъвовете пируваха на не повече от двайсетина крачки от зерибата .

И пируваха толкова дълго, че накрая Стас го хвана яд. Взе пушката и гръмна по посока на шума.

Отвърна му само прекъснат гневен рев, след който се чу трясъкът на костите, трошени от мощните челюсти. В дълбочината на мрака просветнаха синкавочервените очи на хиените и чакалите, които чакаха своя ред.

Така минаваха дългите часове на нощта.