Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (3) (Из африканските пустини и лесове)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
W pustyni i w puszczy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (8 ноември 2003 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло е любезно предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

Хенрик Сенкевич, СТАС И НЕЛИ

ИЗ АФРИКАНСКИТЕ ПУСТИНИ И ЛЕСОВЕ, РОМАН, 1979

Редакционна колегия: ЕФРЕМ КАРАМФИЛОВ, ИВАН ЦВЕТКОВ, ЙОРДАН МИЛЕВ, КАМЕН КАЛЧЕВ

Отговорен редактор: НИКОЛАЙ ЯНКОВ

Библиотечно оформление: СТЕФАН ГРУЕВ

Преведе от полски ОГНЯН ТОДОРОВ

Художник ХРИСТО БРАЙКОВ

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

ПОЛСКА ТРЕТО ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 3,50 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“ БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 2 А ПЕЧАТНИЦА „Д. НАЙДЕНОВ“ — ТЪРНОВО

 

с/о Jusautor, Sofia

Henryk Sienkiewicz, W pustyni i w puszczy

Panstwowy Instytut Wydawniczy

wydanie XXIX, Warszawa 1969

История

  1. — Добавяне

IV

Както господин Тарковски, така и господин Раулисън, който обичаше повече от всичко друго на света своята малка Нели, се зарадваха много от пристигането на децата. Малките също радостно поздравиха бащите си, но веднага започнаха да разглеждат палатките, които отвътре бяха вече напълно подредени и готови да посрещнат милите гости. Оказа се, че палатките са чудесни, двойни, едната подплатена със син, а другата с червен фланелен плат, отдолу бяха постлани с кече, и бяха обширни като големи стаи. Компанията, която желаеше да си спечели добро име сред високопоставените служители от сдружението на канала, беше положила всички грижи, за да се чувствуват добре и удобно. Отначало господин Раулисън се безпокоеше да не би по-продължителният престой в палатката да навреди на здравето на Нели и се беше съгласил, само защото при лошо време винаги можеха да се преместят в хотел. Сега обаче, като огледа на място всичко внимателно, стигна до убеждението, че дните и нощите, прекарани на чист въздух, ще бъдат стократно по-здравословни от пребиваването в задушните стаи на местните хотелчета. Прекрасното време благоприятствуваше за това. Мединет, или ЕлМединет, обкръжен от пясъчните възвишения на Либийската пустиня, има много по-добър климат от Кайро и не напразно се нарича „Страната на розите“. Поради защитеното му местоположение и изобилието на влага във въздуха там нощите въобще не са студени, каквито са в другите части на Египет, намиращи се дори много по на юг. Зимата тук е направо разкошна, а от ноември започва най-буйното развитие на растителността. Финикови палми, маслинови дървета, които въобще рядко се срещат в Египет, смокинови и портокалови дървета, мандарини, огромни рицини, нарове и различни други южни растения покриват като огромен лес този разкошен оазис. Градините сякаш са потънали във величествена вълна от акации, люляци и рози и затова всеки полъх през нощта разнася тяхното упоително ухание. Тук се диша с пълни гърди и „на човек не му се ще да умира“, както казват местните жители.

Такъв климат има само разположеният от другата страна на Нил, но много по на север, Хелуан, въпреки че му липсва подобна буйна растителност.

Но за господин Раулисън Хелуан беше свързан с тъжен спомен, защото там бе починала майката на Нели. По тази причина той предпочиташе Мединет и като гледаше сега светналото лице на момичето, обещаваше в себе си в близко време да купи тук малко земя с градина, да построи удобен английски дом и да прекарва сред тези благословени места всичките си отпуски, а след завършването на своята работа по канала може би дори да остане да живее за постоянно.

Тези планове обаче се отнасяха за далечното бъдеще и още не бяха напълно установени. През това време, от момента на пристигането си, децата като мухи сновяха навсякъде, тъй като желаеха още преди обед да разгледат всички палатки, всички магарета и камили, наети на място от Кук. Но се оказа, че животните са на далечно пасбище и могат да ги видят едва на следващата сутрин. Затова пък край палатката на господин Раулисън Нели и Стас забелязаха с радост Хамис, сина на Хадиги, техен добър познат от Порт Саид. Той не беше включен към прислугата и господин Раулисън дори се учуди, като го видя в ЕлМединет, но понеже по-рано го използуваше за носене на инструментите, прие го и сега като момче за разни поръчки и всякакъв вид услуги.

Вечерята беше превъзходна, защото старият копт, който вече много години беше готвач в компанията Кук, желаеше да покаже своето изкуство. Децата разказваха за запознаването си с двамата офицери по време на пътуването, което направи особено впечатление на господин Раулисън, чийто брат Ричард, женен за сестрата на доктор Клари, наистина пребиваваше от много години в Индия. Понеже семейството беше бездетно, чичото обичаше много своята малка племенница, която познаваше преди всичко от снимките, и с подробности разпитваше за нея във всичките си писма. На двамата бащи им се виждаше също така забавна поканата за Момбаса, която Стас беше получил от капитан Глен. Момчето я приемаше съвсем сериозно и твърдо си обещаваше някога да посети своя нов приятел оттатък екватора. За това господин Тарковски трябваше да му обясни, че служителите англичани никога не остават за дълго време на работа в една и съща местност поради убийствения климат на Африка и че докато той, Стас, порасне, капитанът вече ще бъде на десетата поред служба или въобще няма да го има на света.

След вечерята всички излязоха пред палатките, където прислугата беше наредила сгъваеми платнени столове, а за възрастните бе приготвила сифони със сода и бренди. Вече беше нощ, изключително топла, но понеже имаше пълнолуние, беше ясно като ден. Белите градски стени срещу палатките блестяха в зелен цвят, на небето искряха звезди, а във въздуха се разнасяше аромат от рози, акации и подсунки. Градът вече спеше. В нощната тишина се чуваха единствено силните гласове на жерави, чапли и фламинго, прелитащи от Нил към езерото Кароун. Изведнъж обаче се разнесе гърлен, басов кучешки лай, което учуди Стас и Нели, защото им се стори, че идва откъм палатката, определена за склад на седлата, инструментите и разните съоръжения за пътуването, която не бяха разгледали.

— Трябва да е огромно това куче. Елате да го видим — каза Стас.

Господин Тарковски започна да се смее, а господин Раулисън отърси пепелта от пурата и каза, като също се смееше:

Well1! Нищо не излезе от затварянето. След това той се обърна към децата:

— Нали помните, че утре е Бъдни вечер, та това куче трябваше да бъде изненадата за Нели, определена от господин Тарковски, но понеже изненадата започна да лае, принуден съм да ви я оповестя още сега.

Като чу това, Нели за миг се покатери на коленете на господин Тарковски и го прегърна през шията, след това прескочи върху коленете на баща си:

Татенце, колко съм щастлива! Колко съм щастлива!

Прегръдките и целувките нямаха край. Най-после, като стъпи на собствените си крака, Нели започна да наднича в очите на господин Тарковски:

— Мистър Тарковски …

— Какво, Нели?

— Щом като вече зная, че то е там, бих ли могла да го видя сега?

— Знаех си — извика с престорено възмущение господин Раулисън, — че тази малка муха няма да се задоволи само с новината.

А господин Тарковски се обърна към сина на Хадиги и каза:

— Хамис, доведи кучето.

Малкият суданец изчезна зад кухненската палатка и след малко отново се появи, като водеше за нашийника един грамаден звяр.

Нели чак се отдръпна назад.

— Ах! — извика тя и хвана баща си за ръката.

Затова пък Стас беше възхитен:

— Та това е лъв, а не куче!

——

’ Добре (англ.) — Б. пр.

 

— Казва се Саба (лъв) — отговори господин Тарковски. — Той е от расата на мастифите, а те са най-големите кучета на света. Това е едва на пет години, но наистина е огромно. Не се страхувай, Нели, кротко е като агне. Само по-смело! Пусни го, Хамис!

Хамис пусна нашийника, за който придържаше кучето, и то, като усети, че е свободно, започна да върти опашка, да се гали о господин Тарковски, когото вече беше опознало преди това, и да полайва от радост.

Децата гледаха с възхищение на лунната светлина грамадната му кръгла глава с провиснали устни, дебелите му лапи, огромното му тяло, което наистина приличаше на тялото на лъв с бледожълта козина. Подобно нещо те не бяха виждали досега.

— С такова куче човек би могъл да мине безопасно през цяла Африка — извика Стас.

— Питай го дали може да ти донесе носорог — каза господин Тарковски.

Саба не можеше наистина да отговори на този въпрос, но затова пък все по-весело въртеше опашка и толкова сърдечно се галеше о хората, че Нели изведнъж престана да се страхува от него и започна да го милва по главата.

— Саба, скъпи, миличък Саба.

Господин Раулисън се наведе към него, вдигна главата му към личицето на момиченцето и рече:

— Саба, виж добре това момиче. Тя е твоята господарка! Трябва да я слушаш и пазиш, разбираш ли?

— Бау! — обади се басово Саба, сякаш наистина разбра какво говорят.

Той дори беше разбрал много по-добре, отколкото можеше да се очаква, защото, възползувайки се от това, че главата му се намираше почти до лицето на момичето, близна го с широкия си език по нослето и бузите в знак на преданост.

Това предизвика всеобщ смях. Нели трябваше да отиде в палатката, за да се измие. Когато се върна след четвърт час, тя видя Саба с лапи върху раменете на Стас, който се огъваше под тежестта му. Кучето беше с цяла глава по-високо от него.

Наближаваше време за сън, но малката измоли още половин час за игра, за да се опознае по-добре с новия си приятел. Запознанството тръгна толкова лесно, че след малко господин Тарковски я постави върху гърба на кучето, по женски, на едната му страна, и като я придържаше, опасявайки се да не падне, каза на Стас да води кучето за нашийника. Тя измина така петнайсетина крачки, след това и Стас се опита да яхне необикновения жребец, но тогава той седна на задните си лапи и Стас неочаквано се намери на пясъка, при опашката му.

Децата вече тръгваха да си лягат, когато отдалече, на осветения от луната мегдан, се показаха две бели фигури, запътени към палатките.

Кроткият досега Саба започна да ръмжи глухо и страшно, затова господин Раулисън заповяда на Хамис отново да го хване за нашийника, а в това време хората с бели наметала се спряха пред палатките.

— Кой е там? — попита господин Тарковски.

— Водачите на камилите — обади се един от дошлите.

— Аха, това са Идрис и Гебхър? Какво искате?

— Дойдохме да питаме дали ще бъдем нужни утре?

— Не. Утре и в други ден са големи празници, затова не бива да правим екскурзии. Елате в други ден сутринта.

— Благодарим, ефенди.

— А имате ли добри камили? — попита господин Раулисън.

— Бисмиллах — отговори Идрис, — истински хегини (за езда) с дебели гърбици и кротки като хага (овце). Иначе Кук не би ни наел.

— Не друсат ли много?

— Можете, господине, да поставите шепа фасул върху гърба на всяка от тях и нито едно зрънце няма да падне при най-бързия бяг.

— Ако ще се преувеличава, то поне да е чисто по арабски — каза господин Тарковски със смях.

— Или по судански — добави господин Раулисън.

А през това време Идрис и Гебхър продължаваха да стоят като две бели колони и се вглеждаха внимателно в Стас и Нели. Луната осветяваше доста тъмните им лица, които под нейния блясък изглеждаха като изковани от бронз. Бялото на очите им проблясваше със зеленикав оттенък изпод тюрбаните.

— Лека ви нощ — каза господин Раулисън.

— Нека аллах бди над вас, ефенди, и нощем, и денем. Като казаха това, те се поклониха и си отидоха. Изпрати ги глухото, наподобяващо далечен гръм, ръмжене на Саба. който изглежда не хареса двамата суданци.

През следващите дни нямаше никакви екскурзии. Затова пък на Бъдни вечер, когато на небето се показа първата звезда, в палатката на господин Раулисън блесна със стотици свещици елха, подредена за Нели. Наистина елхата се заместваше от туя1, отсечена в една от градините на ЕлМединет, но все пак Нели намери между нейните клони множество сладкиши и прекрасна кукла, която баща й беше донесъл от Кайро, а Стас — своята желана английска пушка. Освен това той получи от баща си патрони, различни ловни прибори и седло за езда. Нели сияеше от щастие, а Стас, макар и да смяташе, че който притежава истинска пушка трябва да притежава и съответната сериозност, все пак не можа да издържи, избра подходящ момент, когато нямаше никого около палатката и я обиколи, изправен на ръце. Това изкуство, бе много разпространено в училището в Порт Саид и той го владееше в изумителна степен — неведнъж забавляваше по този начин Нели, която впрочем най-искрено му завиждаше.

На Бъдни вечер и през първия ден на Коледа децата ходиха на църква, разглеждаха подаръците и дресираха Саба. Новият им приятел се оказа възприемчив повече от очакванията. Още първия ден той се научи да си подава лапата, да донася носна кърпичка, която обаче даваше не без известна съпротива, и разбра, че близането с език на Нелиното лице не прави чест на едно кучеджентълмен. С пръст на нослето Нели го учеше на различни неща, а той помръдваше опашката си в знак на съгласие и така даваше да се разбере, че слуша с нужното внимание и приема всичко присърце. През време на разходките по пясъчния градски площад славата на Саба в Мединет растеше с всеки изминат час и както всяка слава започваше да става тягостна, защото събираше цели орляци арабски деца. Най-напред те стояха надалеч, след това обаче, окуражени от кротостта на „чудовището“, се приближаваха все повече, докато накрая обкръжиха палатките до такава степен, че никой не можеше да мръдне свободно. А отгоре на това, понеже всяко арабско дете от сутрин до вечер смуче захарна тръстика, винаги след децата летят цели орляци мухи, които освен че сами по себе си са досадни, биват и опасни, защото разнасят заразата на египетския очобол. Поради това прислугата се опитваше да отпъди децата, но Нели ги защищаваше, нещо повече — раздаваше на най-малките „хелоу“, т. е. сладкиши, с което печелеше тяхната голяма обич, ала и увеличаваше, естествено, още повече тълпата наоколо.

След три дни започнаха общите екскурзии, някои от тях правеха с теснолинейните влакчета, каквито англичаните бяха построили много в МединетелФаюм, други с магарета, а понякога и с камили. Оказа се, че в хвалбите на Идрис,

——

1 Туя — вечно зелено хвойново дърво от рода на кипарисите. — Б. пр.

 

с които обсипваше животните, имаше голямо преувеличение, защото не само фасулът, ами и хората трудно се задържаха на седлата. Но имаше също така и известна истина в тях. Камилите действително бяха от породата хегин, т. е. за езда, и тъй като бяха добре охранени с „дура“ (местна или сирийска царевица), гърбовете им бяха доста дебели и те охотно се впускаха в бяг, та трябваше да ги възпират. Въпреки зловещия блясък в очите си суданците Идрис и Гебхър спечелиха доверието и сърцата на компанията предимно с голямата си услужливост и необикновените грижи за Нели. Лицето на Гебхър винаги имаше жесток и малко животински израз, но Идрис бързо разбра, че малкото човече е център на вниманието на цялата компания и при всеки подходящ случай заявяваше, че повече се грижи за нея, отколкото за „своята душа“. Господин Раулисън всъщност се досещаше, че чрез Нели Идрис иска да бръкне в джоба му, но същевременно смяташе, че на света не може да има човек, който да не обикне неговата единствена дъщеря, та беше благодарен и не се скъпеше с бакшишите .

За пет дни групата посети намиращите се близо до града развалини на древния Крокодилополис, където някога египтяните са почитали божеството с човешка фигура и глава на крокодил, наречено Себак. Следващата екскурзия беше до пирамидата Ханара и до останките на Лабиринта, а най-дългата и цялата с камили — до езерото Кароун. Неговият северен бряг е истинска пустиня, върху която освен развалините на стари египетски градове няма никакви други следи от живот. Ала на юг се простират плодородни, прекрасни земи, а самите брегове са обрасли с ракитак и тръстика, гъмжат от пеликани, фламинго, чапли, диви гъски и патици. Едва там Стас имаше възможност да се прояви с точната си стрелба. Неговите изстрели — както с обикновената пушка, така и с щуцера’ бяха толкова майсторски, че след всеки от тях се чуваха цъканията на Идрис и на арабските веслари, а падането на птиците във водата се придружаваше от постоянните викове „бисмиллах и машаллах!“2.

Арабите уверяваха, че на срещуположния „пустинен“ бряг има много вълци и хиени и че ако се подхвърли между дюните овча стръв, почти със сигурност може да излязат на прицел. В резултат на тези уверения господин Тарковски и Стас прекараха две нощи в пустинята край руините на Дине. Ала първата овца откраднаха бедуините веднага след оттеглянето на ловците, а втората примами само един куц чакал, който Стас удари. Следващият лов трябваше да бъде отложен

——

1 Щуцер — двуцевна ловджийска пушка с голям калибър.

2 Арабски възгласи — „хвала богу, браво!“ — Б. пр.

 

защото дойде време двамата инженери да заминат на проверка на водостроителните работи край БахърЮсеф при ЕлЛахум, югоизточно от Мединет.

Господин Раулисън само чакаше да пристигне госпожа Оливие. Уви, вместо нея пристигна писмо от лекаря, който съобщаваше, че старата болест — червеният вятър на лицето й — се е възобновила след ухапването и че дълго време болната няма да може да замине от Порт Саид. Положението наистина стана неприятно. Да вземат със себе си децата, старата Динах, палатките и цялата прислуга беше невъзможно дори поради това, че инженерите трябваше да бъдат днес на едно място, утре на друго, а можеха дори да получат нареждане да стигнат чак до големия канал Ибрахим. Ето защо след кратко съвещание господин Раулисън реши да остави Нели на грижите на старата Динах и на Стас, на италианския консулски агент и местния мюдюр (губернатор), с когото се познаваше от по-рано. На Нели й беше мъчно, че се разделя с баща си, и той й обеща, че ще се отбиват с господин Тарковски до Мединет от всички по-близо разположени местности или, ако се намери нещо забележително за разглеждане, ще повикат децата при себе си.

— Вземаме с нас Хамис — каза той, — за да го изпратим в такъв случай за вас. Нека Динах винаги придружава Нели, но понеже Нели прави с нея каквото си иска, ти, Стас, се грижи и за двете.

— Можете да бъдете напълно сигурен — отговори Стас, — че ще се грижа за Нели като за собствена сестра. Тя има Саба, а аз щуцер, нека само се опита някой да й стори нещо лошо…

— Не става дума за това — каза господин Раулисън. — Саба и щуцерът положително няма да ви бъдат необходими. Ти бъди така добър да я пазиш да не се преуморява и внимавай също да не се простуди. Помолих консула, в случай че тя почувствува неразположение, веднага да извика лекар от Кайро. Колкото е възможно по-често ще изпращаме тук Хамис за новини. Мюдюрът също ще ви навестява. Освен това надявам се нашето отсъствие да не продължи много.

Господин Тарковски не пестеше съветите си към Стас. Той каза, че Нели не се нуждае от неговата защита, защото в Мединет, как той в цялата провинция ЕлФаюм, няма диви хора, нито диви зверове. Да се мисли за такова нещо е сМешно и недостойно за един младеж, който скоро ще навърши четиринайсет години. И така, той трябва да бъде само грижлив и внимателен, да не предприема на своя глава, а още повече заедно с Нели, никакви пътешествия и особено пък с камили, язденето на които е все пак уморително.

Но като слушаше съветите, личицето на Нели придоби такъв загрижен израз, че господин Тарковски трябваше да я успокоява.

— Разбира се — каза той, милвайки косичката й, — ще яздите на камили, но с нас или на път към нас, ако изпратим Хамис да ви вземе.

— А сами не ни ли е позволено да правим някакви излети, дори малки, съвсем мънички? — попита момиченцето.

И тя започна да показва с пръстчето си за какви малки екскурзии става дума. Най-после бащите се съгласиха, при условие че ще пътуват на магарета, а не на камили и не до развалините, където човек лесно може да падне в някоя дупка, а по пътищата из близките поля и към градините, разположени отвъд града. Водачът, заедно с останалата прислуга на Кук, трябваше винаги да придружава децата.

След това инженерите заминаха, но заминаха наблизо, до ХамаретелМакда и след десетчасово отсъствие се върнаха за нощуване в Мединет. Това се повтаряше няколко дни наред, докато посетиха най-близките работни обекти.

След това, когато работите им обхванаха по-далечните, но все още не съвсем отстранени местности, нощем пристигаше Хамис и рано сутринта завеждаше Стас и Нели в градчетата, където бащите им желаеха да им покажат нещо интересно. По-голямата част от деня децата прекарваха с бащите си, а привечер се връщаха в палатките в Мединет. Имаше дни, когато Хамис не идваше и тогава Нели, въпреки компанията на Стас и Саба, у когото откриваше нови и нови интересни неща, поглеждаше натъжена дали ще се покаже пратеникът. Така мина времето чак до празника Свети дух, когато двамата инженери се върнаха в Мединет.

След два дни те потеглиха отново, като казаха, че този път заминават за по-дълго време и по всяка вероятност ще стигнат чак до БениСуеф, а оттам до ЕлФашен, където започва канал със същото име, стигащ чак на юг, успоредно с Нил.

Затова голямо беше учудването на децата, когато на третия ден около единайсет часа преди обед Хамис се появи в Мединет. Пръв го посрещна Стас, който бе отишъл на пасбището, за да гледа камилите. Хамис разговаряше с Идрис и само каза на Стас, че е пристигнал за него и Нели и че ей сега ще дойде в палатките да ги уведоми закъде трябва да тръгнат според нареждането на родителите им. Момчето веднага изтича с добрата новина при Нели, която завари да си играе със Саба пред палатките.

— Знаеш ли! Тук е Хамис! — извика той още отдалече. А Нели веднага заподскача с прибрани крачка, както правят момичетата, когато скачат на въже.

— Заминаваме! Заминаваме!

— Да! Заминаваме, и то далеч.

— А къде? — попита тя, като оправяше с ръка косите си, които бяха паднали над очите й.

— Не зная, Хамис каза, че след малко ще дойде тук и ще ни каже.

— А откъде знаеш, че е далеч?

— Чух как Идрис каза, че той и Гебхър ще тръгнат веднага с камилите. Това значи, че ще тръгнем с влак и ще заварим камилите там, където ще чакат бащите ни, а оттам ще правим някакви екскурзии.

Поради честите подскачания кичурите коси отново закриха не само очите, но и цялото лице на Нели, а крачката й отскачаха от земята, сякаш бяха от каучук.

След четвърт час дойде Хамис и се поклони на двамата:

— Кханаге (млади господарю) — каза той на Стас, — след три часа тръгваме с първия влак.

— Закъде?

— За ЕлГаракелСултани, а оттам заедно с родителите ви с камили до ВадиРаян.

Сърцето на Стас затуптя от радост, но същевременно го учудиха думите на Хамис. Знаеше, че ВадиРаян е огромен кръг от пясъчни хълмове, които се издигат в Либийската пустиня, на юг и на югозапад от Мединет, а този път господин Тарковски и Раулисън казаха при заминаването, че потеглят в противоположна посока, към Нил.

— Какво се е случило? — попита Стас. — Баща ми и господин Раулисън не са в БениСуеф, а в ЕлГарак?

— Така се е наложило — отвърна Хамис.

— Но те казаха да им пишем до ЕлФашен.

— Възрастният ефенди пише в писмото защо са в ЕлГарак.

Един миг той търсеше писмото, след това извика:

— Ах, Наби (пророк)! Оставил съм писмото в торбата при камиларите. Веднага ще изтичам, докато Идрис и Гебхър не са заминали.

И той хукна към камиларите, а през това време децата заедно с Динах започнаха да се приготвят за път. Тъй като предстоеше по-дълга екскурзия, Динахвзе няколко рокли, малко бельо и топли дрехи за Нели. Стас също помисли за себе си и преди всичко не забрави щуцера и патроните, като се надяваше да срещне вълци и хиени сред дюните на ВадиРаян.

Хамис се върна едва след един час, толкова изпотен и изморен, че известно време не можа да си поеме дъх.

— Не успях да намеря камиларите — каза той, — гоних ги, но напразно. Но това няма значение — и писмото, и възрастните ефенди ще намерим в ЕлГарак. И Динах ли ще пътува с нас?

— Защо не?

— Може би е по-добре да остане. Господата не казаха нищо за нея.

— Но при заминаването поръчаха Динах винаги да придружава госпожицата, затова и сега ще пътува.

Хамис постави ръка на сърцето си, поклони се и каза:

— Да бързаме, господарю, защото (влакът) ще замине.

Багажът беше готов и навреме стигнаха на гарата. Разстоянието от Мединет до Гарак не е повече от трийсет километра, но второстепенната железница, която свързва тези селища, пътува бавно и спира прекалено често. Ако Стас беше саги, несъмнено щеше да предпочете пътуването с камила пред влака, защото пресметна, че Идрис и Гебхър, които тръгнаха два часа преди влака, ще бъдат по-рано от тях в ЕлГарак. Но за Нели този път щеше да бъде твърде дълъг и затова малкият покровител, който беше приел присърце съветите на двамата бащи, не искаше да излага момичето на умора. Всъщност времето и на двамата мина бързо й докато да усетят, спряха в Гарак.

Малката гаричка, от която англичаните правят обикновено екскурзии до ВадиРаян, беше съвсем празна. Свариха само няколко забулени жени с кошници, пълни с мандарини, двама непознати камиларибедуини и Идрис’и Гебхър със седем камили, една от които беше много натоварена. Ала от господин Тарковски и Раулисън нямаше нито следа.

Идрис обаче обясни тяхното отсъствие по следния начин:

— Възрастните господа заминали в пустинята, за да опънат палатките, които бяха докарали от Етсах и поръчали да вървим след тях.

— А как ще ги намерим сред хълмовете? — попита Стас. — Изпратили са водачи, които ще ни заведат.

Като каза това, той посочи бедуините. По-възрастният се поклони, потърка с пръст единственото си око, което имаше, и каза:

— Нашите, камили не са толкова дебели, но не са и по-бавни от вашите. След един час ще бъдем там.

Стас беше доволен, че ще прекарат нощта всред пустинята, но Нели бе малко разочарована, защото до този момент бе сигурна, че ще намери баща си в Гарак.

А в това време началникът на гарата — сънен египтянин с червен фес и черни очила — се приближи и като нямаше друга работа, започна да разглежда европейските деца.

— Това са децата на онези англичани, които заминаха сутринта с пушки за пустинята — каза Идрис, като поставяше Нели на седлото.

Стас даде щуцера си на Хамис и седна при момичето, защото седлото беше широко и имаше форма на паланкии, само че без покрив. Динах седна зад Хамис, другите се качиха поотделно на камилите и тръгнаха.

Ако началникът на гарата беше гледал по-дълго време след тях, може би щеше да се учуди, че англичаните, за които спомена Идрис, заминаха право на юг към развалините, а те веднага се насочиха в противоположна посока. Но началникът се прибра по-рано у дома си, защото този ден в Гарак не пристигаше никакъв влак.

Часът беше пет следобед. Времето бе прекрасно. Слънцето вече мина по отсамната страна на Нил и се наклони над пустинята, потапяйки в златни и пурпурни зари пламналото на запад небе. Въздухът до такава степен беше наситен с розов блясък, че очите примигваха от неговата сила. Полята придобиха лилав оттенък, а далечните възвишения, които се открояваха ярко на фона на зората, имаха цвят на естествен аметист. Светът губеше своите реални белези и сякаш беше игра на извънземни светлини.

Докато пътуваха през зелените обработваеми поля, водачът бедуин водеше кервана с отмерена крачка, но в момента, когато под краката на камилите заскърца твърдият пясък, изведнъж всичко се промени.

— Ялла! Ялла! — внезапно завиха диви гласове.

В същото време се чуваше свистенето на бичовете и камилите, преминали от тръс в галоп, се понесоха като вихър, хвърляйки изпод краката си пясък и чакъл от пустинята.

— Ялла! Ялла!

Тръсът на камилите повече друса, галопът, в който тези животни бягат рядко, по-скоро люлее и затова тази луда езда първоначално беше забавна за децата. Но знае се, макар и от люлките, че твърде бързото люлеене причинява световъртеж. И след известно време, когато устремът не спираше, на малката Нели започна да й се върти главата и да й притъмнява пред очите.

— Стас, защо летим толкова силно? — извика тя, обръщайки се към приятеля си.

— Мисля, че са отпуснали прекалено много камилите да се засилят, и сега не могат да ги спрат — отвърна й Стас.

Но като забеляза, че лицето на момичето е малко пребледняло, той започна да вика на устремените напред бедуини да намалят темпото. Неговият вик имаше обаче единствената последица, че отново се разнесоха крясъците: „Ялла!“ и животните ускориха още повече своя бяг.

Първоначално момчето смяташе, че бедуините не са го чули, но когато при втория зов не последва никакъв отговор, а яздещият зад него Гебхър не преставаше да шиба камилата, на която бяха двамата с Нели, то си помисли, че не камилите са се устремили така, а хората толкова бързат по неизвестни нему причини.

Хрумна му, че може да са тръгнали по погрешен път и за да компенсират загубеното време, сега летят в надпревара, за да не им се карат родителите за късното пристигане. Но след малко разбра, че това не може да бъде, защото господин Раулисън щеше повече да се сърди за прекалената преумора на Нели.

— Стой! — извика той с все сила, обръщайки се към Гебхър.

— Оускоут (мълчи)! — изрева в отговор суданецът. И продължаваха да летят.

Нощта в Египет пада около шест часа и скоро заревото угасна, а след малко на небето се появи огромният, червен от блясъка на заревото месец, който освети пустинята с мека светлина.

В тишината се чуваше само задъханото дишане на камилите и глухото бързо чаткане на краката им в пясъка, а понякога — свистенето на бичовете. Нели вече беше толкова изморена, че Стас трябваше да я придържа на седлото. Много често тя питаше дали ще стигнат скоро и, изглежда, я крепеше само надеждата за скорошната среща с баща й. Но напразно двамата се оглеждаха наоколо. Мина час, два: нито палатки, нито огън се виждаше някъде.

Тогава косите на Стас настръхнаха, защото разбра, че са отвлечени.