Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (10) (Из африканските пустини и лесове)

XIV

И наистина, последната надежда за бягство по време на пътуването угасна. Сега Стас вече знаеше, че нито неговите замисли можеха да помогнат, нито потерята можеше да ги настигне и ако издържат трудностите при пътуването, ще стигнат при Махди и ще бъдат предадени в ръцете на Смаин. Сега го крепеше единствено мисълта, че са отвлечени, за да ги размени Смаин срещу своите деца. Но кога ще стане това и какво може да им се случи по-рано? Каква страшна участ ги очакваше сред пияните от кръв диви орди? Ще издържи ли Нели трудностите и неудобствата — никой не можеше да отговори. Затова пък се знаеше, че Махди и неговите дервиши ненавиждат християните и въобще европейците. Ето защо в душата на момчето се породи опасение — ще бъде ли достатъчно влиянието на Смаин, за да защити двамата от обидите, от оскърбленията, жестокостта и яростта на привържениците на Махди, които избиваха дори и верните на правителството мохамедани? За първи път след отвличането Стас беше обхванат от дълбоко отчаяние, а заедно с това и от някакво суеверно предположение, че ги преследва зла участ. Та нали самият замисъл за отвличането им от Фаюм и отвеждането им в Хартум представляваше истинска лудост, която можеха да извършат само такива диви и глупави хора като Идрис и Гебхър, които не разбираха, че трябва да изминат хиляди километри през зависимата от египетското правителство, а всъщност от англичаните, страна. Реално погледнато, трябваше да ги заловят още на следващия ден, но всичко се развиваше така, че ето — вече се намират недалеч от втория катаракт, а не ги достигнаха досегашните потери, последната пък, която можеше да ги залови, се присъедини към тях и отсега нататък ще бъде в помощ на бандитите. Към отчаянието на Стас, към неговия страх за съдбата на малката Нели се прибавяше унижението, че не може да направи нищо повече — че нищо вече не може да измисли, защото сега дори и да му върнеха пушката и патроните, нямаше да може да задържи всички араби от кервана.

И тези мисли го измъчваха още по-силно, тъй като спасението му бе изглеждало вече толкова близо. Ако Хартум не беше паднал или беше паднал няколко дни по-късно, тези хора, които сега преминаха на страната на Махди, щяха да ги хванат и предадат в ръцете на правителството. Като седеше на камилата зад Идрис и слушаше разговорите им, Стас се убеди, че неминуемо би станало така. Защото веднага след като тръгнаха по-нататък, началникът на потерята взе да разказва на Идрис какво ги е накарало да изменят на хедифа. Преди това знаели, че голяма армия — вече не египетска, а английска — тръгнала на юг срещу дервишите под командуването на генерал Уолслей. Видели множество кораби, които превозвали страшните английски войници от Асуан до ВадиХалфа, където специално за тях строели железница до Абу Хамед. Дълго време всички шейхове край бреговете — и тези, които останали верни на правителството, и тези, които тайно симпатизирали на Махди, били сигурни, че гибелта на дервишите и на техния пророк е неизбежна, защото никой никога още не е победил англичаните.

— Акбар аллах! — прекъсна го Идрис и вдигна нагоре ръцете си. — А ето че са победени!

— Не — отговори началникът на потерята, — Махди изпрати срещу тях племената Джално, Барбара и Даджим, всичко около трийсет хиляди най-добри свои войници, които командуваше Муса, синът на Хел, а страшната битка стана под Абу Клеа, в която бог даде победата на неверните.

— Да, Муса, синът на Хел, загина, а само шепа от неговите войници се върнаха при Махди. Душите на останалите са в рая, а телата им лежат в пясъците, очаквайки деня на възкресението. Тази вест бързо се разпространи край Нил. Тогава помислихме, че англичаните ще отидат по на юг и ще освободят Хартум. Хората повтаряха: „Край, край!“ А в това време бог бе решил друго.

Как, какво стана? — питаше нетърпеливо Идрис. — Какво стана ли? — разказваше с просветнало лице началникът. — Ето че в това време Махди превзе Хартум, а при щурма отсякоха главата на Гордон. А тъй като англичаните искаха само да спасят Гордон, като научиха за неговата смърт, върнаха се обратно на север. Аллах! Видяхме отново корабите с грамадните войници да плават надолу по реката, но не разбирахме какво значи това. Англичаните разгласяват веднага само добрите новини, а лошите укриват. Някои от нашите казваха, че Махди вече е загинал. Най-после истината излезе наяве. Тази страна още принадлежи на правителството. Във ВадиХалфа и по-нататък, чак до третия, а може би и до четвъртия катаракт, още има войници на хедифа, ама сега, след оттеглянето на англичаните, ние вече вярваме, че Махди ще превземе не само Нубия и Египет, не само Мека и Медина, но и целия свят. Затова вместо да ви хващаме и предаваме в ръцете на правителството, заедно с вас отиваме при пророка.

Значи, пристигнаха заповеди да бъдем заловени?

— До всички села, до всички шейхове, до военните части. Където не достига медната жица, по която прелитат заповедите от Кайро, там пристигнаха заптиета със съобщение, че който ви хване, ще получи хиляда фунта награда. Машалла … това е огромно богатство… Огромно!…

Идрис подозрително погледна говорещия:

— Но вие предпочитате благословията на Махди?

— Да. А освен това той се е сдобил с такава голяма плячка и с толкова много пари в Хартум, та мери египетските фунтове с чувалите за зоб и ги раздава между верните си …

— Все пак, щом като египетските войници са още във ВадиХалфа и по-нататък те могат да ни заловят по пътя.

— Не. Трябва само да бързаме, докато не са се опомнили. Сега, след отстъплението на англичаните, те са изгубили и ума и дума — както верните на правителството шейхове, така и войниците, и заптиетата. Всички мислят, че Махди ще се появи всеки момент, ето защо тези измежду нас, които в душата си бяха на негова страна, сега смело бягат при него и никой не ги преследва, защото в първите часове никой не издава заповеди и никой не знае кого да слуша.

— Да — отговори Идрис, — но ти правилно каза, че трябва да бързаме, докато не са се опомнили, защото до Хартум е още далече …

Стас изслуша внимателно целия разговор и у него отново проблесна за миг малка искрица надежда. След като египетските войници държат и досега редица селища край бреговете в Нубия и тъй като англичаните са изтеглили всички кораби, те трябва да отстъпват по суша пред ордите на Махди. В такъв случай е възможно керванът да попадне на някоя от отстъпващите части и да бъде обкръжен. Стас пресметна също така, че докато зестта за превземането на Хартум се е разпространила между живеещите на север от ВадиХалфа арабски племена, положително е минало доста време — още повече че египетското правителство и англичаните са я пазили в тайна, — ето защо предполагаше, че и отпускането, което в първия момент е обзело египтяните, вече е преминало. Неопитното момче обаче не помисли, че падането на Хартум и смъртта на Гордон във всеки случай ще накарат хората да забравят за всичко друго и че верните на правителството шейхове, както и местните египетски власти сега ще имат други грижи, вместо да мислят за спасяването на двете деца.

И наистина присъединилите се към кервана араби не се страхуваха много от преследване. Вярно е, че те пътуваха много бързо и не щадяха камилите, но се придържаха близо до Нил и често пъти свиваха през нощта към реката, за да напоят животните и напълнят с вода кожените мехове. Дори понякога се осмеляваха да влизат денем в селата. За по-голяма безопасност винаги изпращаха напред няколко души на разузнаване, които под предлог, че купуват храна, научаваха какво се говори в околността, има ли наблизо египетски войски и дали жителите са верни на „турците“. Ако попаднеха на население, което тайно симпатизираше на Махди, целият керван се отбиваше в селото и често се случваше да го напусне с десетина, та дори и с петнайсетина млади араби в повече, които също искаха да бягат при Махди.

Идрис разбра също, че почти всички египетски части се намират откъм Нубийската пустиня, или от дясната, източната страна на Нил, та беше достатъчно да се придържат към левия бряг и да подминават по-значителните селища, за да избягнат срещата с тях. Това наистина много увеличаваше пътя, защото от ВадиХалфа реката образуваше огромна дъга, която слиза далеч на юг, а след това завива на североизток, чак до Абу Хамед, където вече изцяло се отправя в южна посока, но затова пък левият бряг, особено откъм оазиса Селима, почти не беше пазен и пътят на суданците минаваше весело сред увеличената компания, при изобилие на вода и хранителни запаси.

Като минаха третия катаракт, те дори престанаха да бързат и пътуваха само нощем, а денем се криеха между пясъчните хълмове и в доловете, с които беше набраздена цялата пустиня. Сега над тях се разстилаше небе без нито едно облаче, сиво в краищата на кръгозора, издигнато по средата като огромен купол, тихо и спокойно. С всеки изминат ден обаче, колкото повече се придвижваха на юг, горещината ставаше все по-страшна и дори в доловете, под дебелата сянка, зноят измъчваше хората и животните. А нощите пък бяха много хладни, разискрени от мигащите звезди, които сякаш образуваха по-малки и по-големи стада.

Стас забеляза, че това не са вече същите съзвездия, които светеха нощем над Порт Саид. Той неведнъж бе мечтал да види някога през живота си Южния кръст — и най-после го видя зад ЕлОрде. Ала сега неговият блясък му предвещаваше само нещастие. От няколко дни всяка нощ им светеше също и бледата, разсеяна и тъжна светлина на зодиака1, която след угасването на вечерните зари до късни часове сребрееше в западната част на небето.