Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (33) (Из африканските пустини и лесове)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
W pustyni i w puszczy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (8 ноември 2003 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло е любезно предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

Хенрик Сенкевич, СТАС И НЕЛИ

ИЗ АФРИКАНСКИТЕ ПУСТИНИ И ЛЕСОВЕ, РОМАН, 1979

Редакционна колегия: ЕФРЕМ КАРАМФИЛОВ, ИВАН ЦВЕТКОВ, ЙОРДАН МИЛЕВ, КАМЕН КАЛЧЕВ

Отговорен редактор: НИКОЛАЙ ЯНКОВ

Библиотечно оформление: СТЕФАН ГРУЕВ

Преведе от полски ОГНЯН ТОДОРОВ

Художник ХРИСТО БРАЙКОВ

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

ПОЛСКА ТРЕТО ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 3,50 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“ БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 2 А ПЕЧАТНИЦА „Д. НАЙДЕНОВ“ — ТЪРНОВО

 

с/о Jusautor, Sofia

Henryk Sienkiewicz, W pustyni i w puszczy

Panstwowy Instytut Wydawniczy

wydanie XXIX, Warszawa 1969

История

  1. — Добавяне

XXXVIII

На петия ден от пътуването Стас яздеше заедно с Нели на Кинг, защото бяха попаднали на широк пояс от толкова гъсти акации, че конете можеха да вървят само по следата, проправена от слона. Беше ранен час, утрото слънчево и росно. Децата си говореха за пътуването и за това, че с всеки изминат ден се приближават към океана и към бащите си за които не преставаха да тъгуват и двамата. От момента на отвличането им от Фаюм тази тема беше неизчерпаем източник на всички разговори, които винаги ги вълнуваха до сълзи. И постоянно си повтаряха все едно и също нещо: бащите им си мислят, че те вече не са живи или че са изчезнали завинаги, и двамата се тревожат и въпреки безнадеждността на положението изпращат араби до Хартум, за да научат нещо, а те вече са далеч не само от Хартум, но и от Фашода, а след пет дни ще бъдат още по-далеч, след това още по-далеч, докато най-после стигнат до океана или преди това до някое селище, откъдето ще могат да изпратят телеграма. Единственият човек в кервана, който знаеше какво ги очаква още, беше Стас, а Нели беше най-дълбоко убедена, че на света няма нищо, което „Стес“ не би могъл да извърши и беше напълно сигурна, че той ще я заведе до брега. Затова неведнъж, като изпреварваше събитията, тя си представяше в своята малка главичка какво ще се случи, когато пристигне първата вест за тях, и чуруликайки като птиче, раз казваше за това на Стас. „Седят си — казваше тя — в ПортСаид и плачат, а в този момент влиза един «бой»1 с телеграмата. Какво е това? Моят или твоят татко отваря, гледа подписа и чете: «Стас й Нели». Ех, че ще се зарадват, ще скочат, за да ни посрещнат! Каква радост ще бъде в целия дом — и бащите ни ще се радват, и всички ще се радват, и ще те хвалят, и ще пристигнат, а аз силно ще прегърна татко през шията, и след това винаги ще бъдем заедно, и …“ Обикновено свършваше с това, че брадичката й започваше да трепере, чудните й очи се превръщаха в два фонтана, а накрая тя опираше глава на рамото на Стас и плачеше едновременно от Жал, тъга и радост при мисълта за бъдещата среща. А Стас политаше в бъдещето с въображението си и се досещаше, че баща му ще бъде горд с него, че ще каже: „Прояви се като истински поляк“ — — и го обземаше голямо вълнение, а в сърцето му се пораждаше тъга, плам и непоколебима като стомана смелост. „Трябва да спася Нели — казваше си той, — трябва да доживея този миг.“ Тогава на него също му се струваше, че няма опасности, които той не би могъл да преодолее, нито прегради, които не би могъл да премахне.

Ала до крайната победа беше още далеч. Засега се промъкваха през акациите. Дори по кожата на Кинг дългите шипове на дърветата рисуваха белезникави черти. Най-после гората проредя и през клоните на пръснатите дървета се виждаше в далечината джунглата. Въпреки че горещината се чувствуваше силно, Стас излезе от паланкина и се настани върху врата на слона, за да види няма ли на кръгозора някакви стада от антилопи или зебри, защото беше решил да възстанови запасите от месо.

Той забеляза вдясно малко стадо ариели, а сред тях два

——

1 Бой (англ.) — момче за разни поръчки, прислужник. — Б. пр.

 

щрауса, но когато минаха последната горичка и слонът се обърна наляво, друга гледка се откри пред очите на момчето: на около половин километър той забеляза голяма нива с маниока, а на края на нивата десетина черни фигури,заети, изглежда, с полска работа.

— Негри! — извика Стас, обръщайки се към Нели.

И сърцето му започна да бие неспокойно. За миг се поколеба дали да се обърнат и да се скрият обратно в акациите, но му дойде на ум, че в този населен край рано или късно ще трябва да се срещне с жителите и да установи с тях контакти, и че от тези контакти може да зависи съдбата на цялото пътуване, ето защо, след като си помисли малко, той насочи слона към нивата.

В това време се приближи Кали и като посочи с ръка горичката каза:

— Велики господарю, там негърско село,.а тук жени работят на нива. Да отида при тях?

— Ще отидем заедно — отвърна Стас — и тогава ти ще им кажеш, че пристигаме като приятели.

— Знам, господарю, какво да им кажа — отвърна твърде самоуверено младият негър.

И като обърна коня.към работещите жени, сви ръце около устата и започна да вика:

— Ямбо, хе! Ямбо сана!

Като чуха този глас, заетите с окопаването на маниоката жени скочиха и застанаха като вкаменени, но това продължи само миг, след което те хвърлиха в паника мотики и кошници и с крясъци побягнаха към дърветата, всред които беше скрито селото.

Малките пътешественици се приближаваха бавно и спокойно. В гъсталака се разнесе вой от няколкостотин гласа, после настъпи тишина. Най-сетне тя беше прекъсната от глухия, но силен тътен на барабаните, който след това не заглъхна нито за миг.

Несъмнено това беше зов към воините за борба, защото изведнъж над триста души се измъкнаха от гъсталака. Всички се подредиха в дълга редица пред селището. Стас спря Кинг на около сто крачки и ги заоглежда. Слънцето огряваше стройните им тела, широките гърди и силни рамене. Те бяха въоръжени с лъкове и копия. На бедрата си носеха къси поли от калуна, а някои от маймунски кожи. Главите им бяха украсени с щраусови и папагалови пера или с големи перуки, одрани от главите на павиани. Изглеждаха войнствено и страшно, но стояха неподвижно в мълчание, защото учудването им направо беше безгранично и угаси желанието им за бой. Всички очи бяха вперени в Кинг, в белия паланкин и в седналия на врата на слона бял човек.

 

Слонът не беше за тях непознато животно. Напротив, те живееха под непрекъснатото насилие на слоновете, чиито стада унищожаваха нощем нивите с маниока, банановите плантации и палмите дум. Понеже копията и стрелите не можеха да пробият кожата на слоновете, нещастните негри се бореха срещу вредителите с огън, с крясъци, които имитираха гласа на петлите, чрез копаене на ями и устройване на капани от стъбла на дървета. Но никой не беше видял слонът да се превърне в роб на човека и да му позволи да го язди и никой не можеше дори да си представи подобно нещо. Ето защо картината, която виждаха пред себе си, до такава степен надхвърляше разума и въображението им, че сами не знаеха какво трябва да правят: да се бият или да бягат накъдето им видят очите, та макар всичко да оставят на произвола на съдбата.

И така, те само си шепнеха в ужас и тревога:

— Ах, майко! Какви същества идват при нас и какво ли ще ни сполети от техните ръце?

Тогава Кали се приближи към тях на един хвърлей с копието, изправи се на стремената и започна да вика:

— Хора, хора, слушайте гласа на Кали, сина на Фумба, могъщия крал на Вахима край бреговете на БасаНарок, хей, слушайте, слушайте, и ако разбирате неговия език, внимавайте във всяка негова дума!

— Разбираме — прозвуча отговорът от триста уста.

— Нека излезе вашият крал, нека си каже името и нека отвори уши и уста, за да чува по-добре!

— M’Pya! M’Pya! — започнаха да викат многобройни гласове.

M’Pya излезе пред редицата, но не повече от три крачки. Той беше вече стар негър, висок и с много развито тяло, но изглежда нямаше излишна смелост, защото коленете му трепереха толкова силно, че трябваше да забие острието на копието в земята и да се опре на него, за да се задържи на краката си.

Следвайки примера му, другите войници също забиха копията в земята в знак, че искат да изслушат спокойно думите на пришълеца.

А Кали още повече повиши глас:

— M’Pya и вие, хора на M’Pya! Чухте, че ви говори синът на краля на Вахима, чиито крави покриват така гъсто планините около БасаНарок, както мравките покриват тялото на убитата жирафа. А какво казва Кали, синът на краля на Вахима? Ето, той ви съобщава голямата и щастлива новина, че във вашето село пристигна добрият Мзиму.

След това извика още по-силно:

— Да. Добрият Мзиму! О-о-о!

По тишината, която настъпи, можеше да се съди какво огромно впечатление бяха направили думите на Кали. Редицата на воините се залюля, защото едни, подтиквани от любопитство, пристъпиха няколко крачки напред, други се отдръпнаха разтревожени. M’Pya се подпря с две ръце върху копието и известно време цареше глуха тишина.

Едва след малко сред тишината се понесе шепот и започнаха да се повтарят откъслечни думи: „Мзиму!“, „Мзиму!“ и тук-таме се обадиха възгласи: „Янциг, янциг!“ — които изразяваха едновременно и почит, и поздравление.

Но гласът на Кали отново надделя над шепота и възгласите:

— Гледайте и се радвайте! Ето добрият Мзиму седи там, в бялата колибка върху гърба на огромния слон, а огромният слон го слуша, както роб слуша господаря си и както дете майка си,. Нито вашите бащи, нито вие сте видели подобно нещо…

— Не сме видели! Янциг, янциг! …

И очите на всички воини се обърнаха към „колибката“, т. е. към баланкина.

А Кали, който през време на религиозните лекции на планината „Линде“ беше научил, че вярата може да премести планини, беше дълбоко убеден, че молитвата на бялата бейби всичко може да изтръгне от бога и продължи по-нататък да разказва с най-голяма искреност за „добрия Мзиму“.

— Слушайте! Слушайте! Добрият Мзиму пътува на слон към страната, където слънцето зад планините се издига от водата. Там добрият Мзиму ще каже на великия дух да ви прати облаци, а през време на сушата облаците ще поливат с дъжд вашето просо, вашата маниока, вашите банани и тревите в джунглата, за да имате много храна и вашите крави да имат хубава паша, за да дават гъсто и мазно мляко. Хей, хора, искате ли много храна и мляко?

— Хе! Искаме, искаме!

— И добрият Мзиму ще каже на великия дух да ви изпрати вятър, който ще отвее от селото ви болестта, която превръща тялото в медена пита. Хей, хора, искате ли да я отвее?

— Хе! Нека я отвее!

— … И по молба на добрия Мзиму великият дух ще ви пази от нападения и робство, от бедност по нивите ви … и от лъва, и от пантерата, и от змията, и от скакалците…

— Нека така направи …

— А сега чуйте още и вижте кой седи пред колибката между ушите на страшния слон. Ето там седи бвана кубва — белият господар — велик и силен, от когото се бои слонът…

— Хе!

— … Който държи в ръцете си гръм и убива с него лошите хора…

— Хе!

— … Който убива лъвове…

— Хе!

— … Който пуска огнени змии …

— Хе!

— … Който троши скалите…

— Хе!

— … Който обаче няма да ви стори нищо лошо, ако почетете добрия Мзиму!

— Янциг! Янциг!

— И ако му донесете сухо бананово брашно, кокоши яйца, прясно мляко и мед.

— Янциг! Янциг!

— Приближете се тогава и паднете по очи пред добрия Мзиму.

M’Pya и воините му се размърдаха и като не преставаха да „янцикат“ нито за миг, придвижиха се около петнайсетина крачки напред, но се приближаваха предпазливо, защото и суеверният страх от Мзиму и простият страх от слона възпираха крачките им. Видът на Саба ги изплаши още веднъж,сметнаха го за „вобо“, т. е. за големия жълтеникав леопард, който се среща по онези местности и в Южна Абисиния и от който местните жители се страхуват повече, отколкото от лъва, защото той предпочита човешкото месо пред всяко друго и с невиждана дързост напада дори въоръжени мъже. Но като видяха, че малкото негърче с изпъкнало коремче държи страшния вобо за ремъка, те се поуспокоиха. А представата им за мощта на „добрия Мзиму“, както и на белия господар, нарасна, още повече и, поглеждайки ту слона, ту Саба, те шепнеха помежду си: „Щом като са омагьосали дори вобо, тогава кой на този свят би могъл да им се опре?“ Ала най-тържественият миг настъпи едва когато Стас се обърна към Нели, поклони се ниско, след това откри . завеските на паланкина и пред очите на събралите се се показа „добрият Мзиму“. M’Pya и всички воини паднаха по очи и телата им образуваха дълга жива пътека. Никой не смееше да се помръдне, а още по-силна тревога овладя всички сърца, защото Кинг, може би по заповед на Стас или пък по свое желание, вдигна нагоре хобот и изрева мощно, а по неговия пример се обади с най-гърления си бас, какъвто можеше да изтръгне, и Саба. Тогава от всички гърди се отрони като умолителен стон: „Ака! Ака! Ака!“ — и това продължи, докато Кали не заговори отново.

О, M’Pya и вие, деца на M’Pya! Отдадохте почит на добрия Мзиму, сега станете, гледайте и наситете очите си с него, защото, Който .стори това, над него ще цари благословията на великия дух. Изпъдете също така страха от гърдите и своите кореми и знайте, че там, където пребивава добрият Мзиму, не може да се пролива човешка кръв.

При тези думи и особено след твърдението, че пред „добрия Мзиму“ никой не може да бъде докоснат от смъртта, M’Pya се изправи, а след него и другите воини и започнаха да гледат плахо, но жадно добродушното божество. И ако Кали ги беше запитал втори път биха си признали, че нито бащите им, нито те са виждали подобно нещо. Защото очите им бяха свикнали с уродливите фигурки на божествата, направени от дърво и от мъхести кокосови орехи, а сега върху гърба на слона седеше светло божество, кротко, сладко и усмихнато, което приличаше на бяло птиче и същевременно на бяло цвете. Затова страхът им премина, гърдите им си отдъхнаха свободно, дебелите бърни започнаха да се усмихват, а ръцете неволно да се протягат към очарователното създание.

— О, янциг! Янциг? Янциг!

А Стас, който обръщаше най-зорко внимание на всичко, забеляза, че след последните думи на Кали един негър с островърха шапка от плъхови кожи веднага се измъкна от редицата и пълзейки като змия в тревата, се насочи към отделна колиба, която се намираше встрани, извън оградата, но бе заобиколена също с високи колове, обвити от пълзящи растения.

В това време по нареждане на Стас „добрият Мзиму“, твърде много объркан от ролята си на божество, протегна ръка и започна да поздравява негрите. Черните воини следяха с радост в очи всички движения на малката ръка, дълбоко вярвайки, че в тях има могъщи . магии, които ще ги закрилят и предпазят от много злини. Някои се биеха по гърдите и бедрата и говореха:

„О, майчице! Сега ще ни бъде добре — на нас и на нашите крави!“ Вече напълно успокоен, M’Pya се приближи до слона, още веднъж удари чело о земята пред „добрия Мзиму“, след това се поклони на Стас и се обади както едва-едва:

— Велики господарю, който водиш със слона бялото, божество, желаеш ли да изядеш парченце от M’Pya и ще се съгласиш ли M’Pya да изяде парченце от тебе, за да станем братя, между които няма да има лъжа и измама?

Кали преведе веднага думите му, но като видя по израза на лицето на Стас, че няма никакво желание да изяде „парченце“ от M’Pya, обърна се към стария негър и рече:

— О, M’Pya, наистина ли мислиш, че белият господар, толкова могъщ, от който се бои слонът, който държи в ръцете си гръм, който убива лъвове, комуто върти опашка вобо, който пуска огнени змии и троши скали, може да се побратимява с какъвто и да е крал? Помисли си, о, M’Pya, дали великият дух няма да те накаже заради дързостта ти и дали няма да ти бъде достатъчна славата, ако изядеш парченце месо от Кали, сина на Фумба, владетеля на Вахима, и ако Кали, синът на Фумба, изяде парченце от тебе?

— Не си ли роб? — попита M’Pya.

— Великият господар не е отвлякъл Кали, нито го е купил само му е спасил живота, затова Кали води добрия Мзиму и господаря към страната на Вахима, та Вахима и Фумба да им отдадат почит и ги отрупат с дарове.

— Да бъде така, както казваш, нека M’Pya изяде парченце от Кали, а Кали парченце от M’Pya.

— Да бъде! — повториха воините.

— Къде е магьосникът? — попита кралят.

— Къде е магьосникът? Къде е магьосникът? Къде е Камба? — заобаждаха се множество гласове.

Тогава се случи нещо, което можеше изцяло да промени развоя на събитията, да размъти приятелските отношения и да превърне негрите във врагове на новодошлите гости, в намиращата се настрана и оградена с отделен плет колиба се разнесе адски шум. Беше нещо като лъвски рев, като гръм, като удари на тъпан, като скимтене на хиена, вълчи вой и като ужасно скърцане на ръждясали железни панти. Като чу тези ужасни гласове, Кинг започна да реве, Саба да лае, магарето, на което седеше Насибу, също да реве. Воините скочиха като опарени и измъкнаха копията си от земята. Настъпи объркване. До ушите на Стас стигнаха тревожни викове: „Нашият Мзиму! Нашият Мзиму!“ Почитта и уважението, с което гледаха към пришълците, изчезнаха за един миг. Очите на диваците започнаха да стрелкат подозрителни и враждебни погледи. Сред тълпата взе да се надига заплашителен шепот, а страшният шум в самотната колиба се увеличаваше все повече.

Кали изтръпна и като се приближи бързо до Стас, каза със задавен от вълнение глас:

— Господарю, магьосникът събудил злия Мзиму, който се страхува, че ще го подминат с даренията и вие от ярост. Успокой, господарю, магьосника и злия Мзиму с големи дарове, иначе тези хора ще се обърнат срещу нас.

— Да ги успокоя ли? — попита Стас.

И изведнъж го хвана яд на изменчивостта и алчността на магьосника, а неочакваната опасност го възмути до дъното на душата. Обгорялото му лице се промени напълно, както тогава, когато застреля Гебхър, Хамис и двамата бедуини.

Очите му светнаха злокобно, устните и юмруците му се свиха, а бузите пребледняха.

— Ах, хубаво ще ги успокоя! — рече той.

И без много да му мисли, подгони слона към колибата.

Кали не искаше да остане сам сред негрите, та тръгна след него. Из гърдите на воините се изтръгна вик — неизвестно дали беше тревожен или яростен; но докато се опомниха, плетът изпращя и рухна на земята под тежестта на слона, след това се разпиляха глинените стени на колибата и покривът полетя сред прахоляка във въздуха, а след миг M’Pya и хората му видяха черния хобот, вдигнат нагоре и на края му — магьосника Камба.

Стас видя на пода голям тъпан, направен от дънера на кухо дърво с опъната маймунска кожа, .каза на Кали да му го подаде и като се обърна, застана срещу изумените воини. — Хора — каза той със силен глас, — не вашият „Мзиму“ реве, а този негодник барабани на тъпана, за да изтръгне от вас дарове, и вие се боите като деца!

Като каза това, той хвана канапа, проврян през изсъхналата кожа на тъпана и започна да го върти с все сила наоколо. Същите гласове, които преди това стреснаха негрите, се разнесоха и сега, дори бяха по-силни, защото не ги заглушаваха стените на колибата.

— О, колко глупав е M’Pya и неговите деца! — извика Кали.

Стас му даде тъпана и Кали така разпалено започна да вдига шум с него, че известно време не можеше да се чуе нито дума. Най-после му омръзна, хвърли тъпана в краката на M’Pya.

— Ето го вашия „Мзйму“ — извика със силен смях.

След това с присъщата на негрите словоохотливост започна да говори на воините, без да пести подигравките и с тях, и с M’Pya. Като посочи Камба, той им заяви, че „този «измамник с шапка от плъхове»“ ги е мамел през много дъждовни и сухи периоди, а те са го угоявали с фасул, козлета и мед. Нима има на света друг по-глупав крал и народ? Вярвали са в мощта на стария мошеник и в неговите магии, затова нека видят сега как този велик магьосник виси на хобота на слона и вика: „Ака!“, за да събуди съжалението на белия господар. Къде е силата му? Къде са магиите! Защо сега няма никакъв зъл Мзиму, да изреве в негова защита? Ах! — ето какво представлявал техният „Мзиму“? Парче маймунска кожа и парче кух дънер, който слонът ще стъпче При Вахйма нито жените, нито децата биха се страхували от такъв „Мзиму“, а тук се бои и M’Pya, и неговите хора. Един е истинският Мзиму и един е наистина великият и силен господар — за това нека ги почетат и нека донесат колкото може повече дарове, защото иначе ще се струпат върху тях беди, за каквито не са и чували досега.

Тези думи бяха съвсем излишни за негрите, защото бе достатъчно, че магьосникът със своя зъл „Мзиму“ се оказа невиждано по-слаб от новото бяло божество и от белия господар, за да го напуснат и възненавидят. Дори с още по-голямо покорство и старание те започнаха да „янцикат“. Но тъй като бяха ядосани на себе си, че толкова години са допускали Камба да ги лъже, искаха непременно да го убият. Самият M’Pya молеше Стас за позволение да го вържат и задържат, докато измислят най-жестоката смърт. Нели обаче реши да му дари живота, а тъй като Кали беше заявил, че там, където се намира „добрият Мзиму“, не трябва да се пролива човешка кръв, Стас позволи само да изпъдят нещастния магьосник от селото.

Камба, който очакваше, че ще умре сред най-изтънчени изтезания, падна по очи пред „добрия Мзиму“ и хълцайки, му благодари за спасението. И отсега нататък нищо не смути тържеството, Иззад плетищата нахълтаха жените и децата, защото вестта за пристигането на необикновените гости се бе разпространила по цялото село и желанието да видят белия „Мзиму“ беше надделяло над страха. Стас и Нели видяха за първи път селище на истински диваци, до което не бяха стигнали дори арабите. Дрехите на тези негри се състояха само от калуни или от опасани около бедрата кожи и всички бяха татуирани. Както мъжете, така и жените бяха с продупчени уши, а в дупките имаха такива големи парчета от дърво или кост, че разпънатите ушни капачки стигаха чак до раменете им. В долната си бърна носеха „пелеле“, т. е. дървени или костени колелца, големи колкото подставка на филджан. По-знатните воини и жените им носеха на шиите си яки от желязна или пиринчена тел, които бяха високи и твърди, та едва можеха да си помръдват главите. Изглежда принадлежаха към племето Шилюк, което стигаше далеч на изток, защото Кали и Меа разбираха отлично техния език, а Стас наполовина. Ала те нямаха дълги крака, както побратимите им, които живееха край разливите на Нил, бяха по-плещести, по-ниски и въобще по-малко приличаха на водни птици. Децата им наподобяваха бълхички и незагрозени още от пелеле, бяха несравнимо по-хубави от възрастните.

Жените след като се нагледаха на добрия Мзиму, започнаха да се надпреварват с воините в носенето на дарове като козлета, кокошки, яйца, чер фасул и пиво от просо. Това продължи, докато Стас спря потока от храни. И тъй като той щедро им заплати с гердани и пъстър, перкал, а Нели раздаде на децата петнайсетина огледалца, останали от Линде, в селото настъпи голяма радост и около палатката, в която се настаниха малките пътешественици, непрекъснато се носеха весели, пълни с възхищение възгласи. След това в чест на гостите воините изиграха боен танц и проведоха нарочно устроена битка, а после пристъпиха към кръвното побратимяване между Кали и M’Pya.

Тъй като Камба отсъствуваше, а той беше необходим за церемонията, замести го стар негър, който достатъчно разбираше от магии. Той закла козле, извади от него дроба и го раздели на няколко големи части, след това започна да върти едната си ръка и единия си крак като чекрък и поглеждайки ту Кали, ту M’Pya, проговори с тържествен глас:

— Кали, сине на Фумба, искаш ли да изядеш парченце от M’Pya, сина на М’Кула — и ти,M’Pya, сине на М’Кула, искаш ли да изядеш парченце от Кали, сина на Фумба?

— Искаме — обадиха се бъдещите братя.

— Искате ли сърцето на Кали да бъде сърце на M’Pya и сърцето на M’Pya — сърце на Кали?

— Искаме.

— И ръцете, и копията, и кравите?

— И кравите!

— И всичко онова, което има или ще има всеки от вас? — Което има и ще има!

— И да няма помежду ви нито лъжа, нито измама, нито ненавист?

— Нито ненавист!

— И единият никога да не окраде другия!

— Никога!

— И да бъдете братя?

— Да!

Чекръкът се въртеше все по-бързо. Струпаните наоколо воини следяха с все по-голям интерес неговите движения.

— Ау! — извика старият негър. — Но ако един от вас излъже другия, ако го измами, ако го окраде, .ако го отрови, ако го убие — проклет да бъде.

— Проклет да бъде! — повториха всички воини.

— А ако е лъжец и крои измяна, нека не преглътне кръвта на своя брат и нека я изплюе пред очите ни!

— Ох, пред очите ни! — И нека умре!

— Нека умре!

— Нека го разкъса вобо!

— Вобо!

— Или лъв!

— Или лъв!

— Нека го смаже слон и носорог, и бивол! — О! И бивол! — повтори хорът.

— И да го ухапе змия! — Змия!

— А езикът му да почернее!

— Да почернее!

— А очите му да се извъртят на тила!

— На тила.

— И да върви с петите нагоре!

— Ха! С петите нагоре!

Не само Стас, но и Кали си гризеше устните, за да не избухне в смях, а през това време се повтаряха все по-страшни заклинания, чекръкът се въртеше толкова бързо, че очите не смогваха да следят неговите обороти. Това продължи дотогава, докато старият загуби напълно силите и дъха си.

Тогава седна на земята и известно време клатеше насам-натам глава в мълчание. Ала след .малко стана, взе нож и наряза с него кожата на рамото на Кали, потопи в кръвта парченце от козия дроб и го сложи в устата на M’Pya, а другото парченце потопи в кръвта на краля и сложи в устата на Кали. И двамата ги глътнаха толкова бързо, че едва не се задавиха, очите им се разшириха, след което те се хванаха за ръце в знак на вярно и вечно приятелство.

А воините викнаха радостно:

— И двамата глътнаха, никой не го изплю, значи са искрени и между тях няма измяна.

Стас благодари мислено на Кали, че го замести в тази церемония, защото чувствуваше, че при поглъщането на „парченцето от M’Pya“ положително щеше да даде доказателство за неискреност и измяна.

От този момент обаче нищо не заплашваше младите пътешественици от страна на диваците, никакво обкръжение или неочаквано нападение, а ги заобикаляше най-голямо гостоприемство и едва ли не божествена почит. Тази почит нарасна още повече, когато Стас, като преглеждаше наследството от Линде, видя барометъра и предсказа дъжд, и още същия ден заваля обилно, сякаш преминалата отдавна масика искаше да изтърси и последните си резерви вода върху земята. Негрите бяха убедени, че този дъжд им бе подарил „добрият Мзиму“ и благодарността им към Нели стана безкрайна. Стас се шегуваше с нея, че след като е станала негърско божество, той ще продължи пътя сам, а нея ще остави в селото на M’Pya, където негрите ще й направят параклис от слонова кост и ще й носят фасул и банани.

Но Нели беше толкова сигурна в него, че се надигна на пръсти и му прошепна на ухото по навик само две думи: „Няма да ме оставиш…“, след това започна да подскача от радост, като казваше, че щом негрите са толкова добри, цялото им пътуване до океана ще премине леко и бързо. Това ставаше пред палатката, пред очите на множеството и старият M’Pya, като видя подскачащия „Мзиму“, веднага започна също да подскача колкото можеше нависоко с кривите си крака, убеден, че по този начин изразява вярата Си в божеството. Примера му последваха министрите и заподскачаха, след тях воините, след тях жените и децата — с една дума цялото село скача известно време, сякаш всички се бяха побъркали. Примерът, даден от „божеството“, така развесели Стас, че той се превиваше от смях. Обаче през нощта направи една действителна и трайна услуга на набожния крал и неговите поданици: когато слоновете нападнаха банановите плантации, той излезе насреща им с Кинг и пусна, сред стадото няколко ракети. Паниката, която предизвикаха „огнените змии“, надмина дори и неговите очаквания. Подлудели и изплашени, огромните животни изпълниха с рев и трясък цялата джунгла и бягайки заслепени, блъскаха се й се събаряха помежду си. Грамадният Кинг преследваше бягащите си събратя с необикновена ярост, без да пести ударите с хобота и с бивните си. След такава нощ сигурно дълго време никакъв слон нямаше да се появи в банановите и палмовите плантации в селото на стария M’Pya.

Затова в селото цареше голяма радост и негрите прекараха цялата нощ в танци, в пиене на просено пиво и палмово вино. А Кали научи от тях много важни неща, защото се оказа, че някои бяха чували за някаква голяма вода, намираща се на изток и заобиколена от планини. За Стас това беше признак, че езерото, за което не бе учил в географията, наистина съществува, и друго — че като вървят на изток, както бяха избрали, най-после ще стигнат до племето Вахима. Поради това, че езикът на Меа и Кали почти не се различаваше от езика на M’Pya, той стигна до убеждението, че названието „Вахима“ сигурно е някакво местно наименование на хората, които живеят край бреговете на БасаНарок и принадлежат към голямото племе Шилюк, което започва от Нил и се простира неизвестно докъде на изток1.