Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (12) (Из африканските пустини и лесове)

XVI

Спряха в края на града в една къща, която преди това е била собственост на богат италиански търговец, а след убийството му при щурма на града беше се паднала — при подялбата на заграбеното имущество — на Тадхил. Жените на емира се заеха много човешки с едва живата от изтощение Нели и макар в цял Хартум да се чувствуваше липсата на храна, за малката „джанем“2 се намериха няколко сушени фурми и малко ориз с мед, след това я заведоха на етажа и я поставиха да спи. Стас нощуваше на двора сред камилите и конете и трябваше да се задоволи с един сухар, но затова пък не му липсваше вода, защото по една случайност фонтанът в двора не беше разрушен. Въпреки голямата умора той дълго време не можа да заспи — едно, поради скорпионите, които непрекъснато лазеха върху постелята му, и друго, поради ужасното безпокойство, че ще го разделят от Нели и няма да може да се грижи за нея. Изглежда, това безпокойство споделяше с него и Саба, който душеше наоколо, а понякога виеше и с това дразнеше войниците. Стас го успокояваше, доколкото можеше, страхувайки се да не му сторят нещо лошо. Но за късмет грамадният мастиф предизвика такова възхищение у емира и всички дервиши, че никой не вдигна ръка срещу него.

Идрис също не спеше. От вчерашния ден той не се чувствуваше добре, а освен това след разговора с НурелТадхил загуби много от илюзиите си и гледаше в бъдещето сякаш през някаква дебела завеса. Радваше се, че утре ще преминат в Омдурман, отделен само от ширината на Бели Нил. Той се надяваше, че там ще намери Смаин, но какво ще стане по-нататък? По време на пътуването всичко му се виждаше някак ясно и много по-прекрасно.Той искрено вярваше в пророка и сърцето му още повече го влечеше към него, защото

——

1 „Дахабия“ вид местна речна лодка.

2 „Джанен“ гальовен израз; агънце, душичка. — Б. пр.

 

и двамата бяха от един род. Но освен това, като почти всеки арабин, той беше алчен и амбициозен. Мечтаеше да го обсипят със злато и да го направят поне емир, мечтаеше си за военни походи срещу „турците“, за превзети градове и плячки. А сега от това, което чу от Тадхил, той започна да се страхува дали всичките му дела няма да изчезнат сред много по-големите събития като капчица дъжд в морето. „Възможно е — мислеше си с огорчение — никой да не обърне внимание на това, което извърших, а Смаин дори да не се зарадва, че съм му довел тези деца.“ И тази мисъл го гнетеше. Утрешният ден трябваше да разсее или да потвърди опасенията му, затова той го очакваше нетърпеливо.

Слънцето изгря в шест часа и сред дервишите настъпи оживление. Скоро се появи Тадхил и им заповяда да се стягат за път. Уведоми ги също, че ще отидат пеша до мястото за прехвърляне през реката, следвайки коня му. За голяма радост на Стас Динах доведе Нели от горния етаж, след това тръгнаха по дигата покрай града чак до мястото, където чакаха лодките за превозване. Тадхил яздеше напред. Стас водеше за ръка Нели, след него вървяха Идрис, Гебхър и Хамис със старата Динах, със Саба и с около трийсет воини на емира. Останалата част от кервана бе останала в Хартум.

Стас се оглеждаше наоколо и не можеше да разбере как е могъл да падне силно укрепеният град, разположен между ръкавите на Бели и Сини Нил, от три страни заобиколен с вода и достъпен само от юг. Едва по-късно научи от християните роби, че тогава водите на реката били спаднали и открили широки пясъчни ивици, които улеснили пристъпа към дигите. Отбранителните части загубили всякаква надежда за помощ, изтощени от глад, не могли да отблъснат щурма на разбеснелите се диваци и градът бил превзет, след което започнало клането на неговите жители. Въпреки че от щурма вече беше изминал месец, белезите от битките се виждаха навсякъде край дигата, от вътрешната страна стърчаха руините на съборените къщи, които бяха изпитали първата ярост на победителите, а външният ров беше пълен с трупове, които никой нямаше намерение да погребва. Докато стигнаха до брода, Стас изброи над четиристотин трупа. Ала те не заразяваха въздуха, защото суданското слънце ги беше изсушило като мумии и всички бяха придобили цвета на сив пергамент, така че телата на европейците, египтяните и негрите не се различаваха. Между труповете гъмжеше от малки сиви гущери; които-бързо се криеха от приближаващите се хора под човешките останки, често пъти направо в устата им или между изсушените ребра.

Стас водеше Нели по такъв начин, че да й спести ужасната гледка, и я накара да извърне, очи на другата страна, към града. Ала и откъм града се виждаха такива неща, които изпълваха очите и душата на момичето с ужас. Видът на взетите в плен „английски“ деца и на Саба, воден на ремък от Хамис, привличаше цели тълпи, които се увеличаваха постепенно с приближаването към борда. След известно време сборището стана толкова голямо, че бяха принудени да спрат. От всички страни се разнесоха заплашителни викове. Страшните татуирани лица се навеждаха над Стас и Нели. Едни от диваците избухваха в смях и радостно се удряха с длани по бедрата, други ги ругаеха, някои ревяха като диви животни, показвайки белите си зъби, и пулеха очи, а накрая започнаха да се заканват и посягат към тях с ножове. Полужива от страх, Нели се притискаше към Стас, а той я закриваше, доколкото можеше, убеден, че и за двамата настъпва последният час. Но, за щастие, напорът на побеснялата тълпа омръзна накрая и на Тадхил. По негова заповед петнайсетина войници обкръжиха децата, а останалите започнаха безмилостно да налагат с тояги виещото множество. Сбирщината се пръсна напред, но тълпите започнаха да се събират след военната част и ги изпратиха с диви крясъци чак до лодката.

Децата си отдъхнаха през време на пътуването. Стас успокояваше Нели, че когато дервишите свикнат с техния вид, ще престанат да ги заплашват и я уверяваше, че Смаин ще пази и защищава и двамата и особено нея, защото ако нещо се случеше с тях, нямаше да има кого да размени срещу своето семейство. Това беше истина, но момичето така се бе изплашило от предишните закани, че хвана ръката на Стас и нито за миг не искаше да я пусне, повтаряйки сякаш в треска: „Страх ме е! Страх ме е!“ Той всъщност желаеше с цялата си душа колкото може по-бързо да попаднат в ръцете на Смаин, който ги познаваше отдавна и им беше голям приятел в Порт Саид или поне се преструваше на такъв. Все пак той не беше див човек като другите суданцидангали к робството в неговия дом можеше да бъде по-поносимо…

Сега работата се състоеше в това, дали го познават в Омдурман. Идрис разговаря за същото нещо с ’НурелТадхил, защото той най-после си припомни, че преди една година по заповед на халиф Абдулахи пребивавал далеко от Хартум, в Кордофан, и бил слушал за някакъв Смаин, който учел дервишите да стрелят с оръдия, взети от египтяните, а след това станал голям ловец на роби. Той препоръчваше на Идрис следния начин за намирането му:

— Когато чуеш следобед гласа на умбая1, иди заедно с децата на мегдана за молитва, където пророкът идва всеки

——

’ Умбая — голяма тръба от слонски бивен зъб. — Б. а.

 

ден, за да утвърждава у верните набожността чрез примера си и да укрепва вярата им. Там освен светия мъж Махди ще видиш всички благородници, както и тримата халифи, пашите и емирите, а сред емирите ще намериш Смаин.

— А какво да правя и къде да отида, докато стане време за обедната молитва?

— Ще останеш с моите войници.

— Ти ще ни напуснеш ли, НурелТадхил?

— Аз ще отида да получа заповеди от халиф Абдулахи.

— Той ли е най-голям измежду халифите? Пристигам отдалече и макар да са стигнали до ушите ми имената на вождовете, едва ти можеш по-подробно да ми разкажеш за тях.

— Абдулахи е мой вожд, той е мечът на Махди.

— Нека аллах го направи син на победата.

Известно време лодките плаваха сред тишината. Чуваше се само скърцането на веслата, които се триеха о ръбовете на лодките, а понякога и плясъкът на ударената от опашка на крокодил вода. Много от тези страшни влечуги бяха доплували от юг чак до Хартум, където намираха обилна храна, защото реката гъмжеше от труповете не само на избитите хора, но и на измрелите от болести, които бушуваха сред махдистите и особено сред техните роби. Наистина заповедите на халифите забраняваха „да се разваля водата“, но никой не обръщаше внимание на това и телата, които крокодилите не успяваха да изядат, плаваха с обърнати надолу лица до шестия катаракт и дори по-нататък, чак до Бербер. Ала сега Идрис мислеше за нещо друго и след малко отново каза:

— Тази сутрин не получихме нищо за ядене. Дали ще издържим гладни до часа на молитвата и кой ще ни нахрани след това?

— Ти не си роб — отговори му Тадхил — и можеш да отидеш на пазара, където търговците излагат своята стока. Там се намира сушено месо, а понякога и .дохну (просо), но за луди пари, защото, както ти казах, в Омдурман върлува глад.

— А през това време лоши хора ще отвлекат или ще ми убият децата.

— Войниците ще ги пазят, пък ако дадеш на някого пари, той с желание би отишъл сам за храна.

Този съвет не се хареса много на Идрис, който имаше по-голямо влечение да взима пари, отколкото да дава на когото и да било, но докато се реши да отговори, лодките стигнаха до брега.

В Омдурман децата видяха нещо съвсем различно от Хартум. В Хартум имаше високи зидани къщи, там се издигаше дворецът на мюдюрина, т. е. на губернатора, в който беше загинал геройски Гордон, имаше църква, болница, мисионерски сгради, арсенал, големи казарми и навсякъде се простираха по-големи или по-малки градини с великолепна субтропическа растителност. А Омдурман приличаше .-скоро на голям дивашки лагер. Укреплението в северната страна на селището беше разрушено по заповед на Гордон. Всъщност, докъдето погледът стигаше, градът се състоеше от кръгли, конусовидни къщички, направени от слама дохну . Тесни плетища от тръни отделяха тези колиби една от друга, както и от улицата. Тук-таме се виждаха също така палатки, изглежда, заграбени от египтяните. На друго място цялото жилище представляваше няколко палмови рогозки под опънато върху бамбук парче мръсен плат.

Населението се прибираше под покривите само при дъжд или изключителни горещини, а през другото време седеше, кладеше огън, готвеше храна, живееше и умираше на двора. Затова улиците бяха толкова многолюдни, та понякога военната част трудно се промъкваше през тълпите. Преди това Омдурман беше мизерно селце, сега обаче заедно с пленниците в него се бяха сврели над двеста хиляди души. Дори Махди и неговите халифи се безпокояха от това сборище, заплашвано от глад и болести. Ето защо непрекъснато бяха изпращани нови походи на север за покоряване на верните още на египетското правителство области и градове.

При вида на белите деца тук също се разнасяха враждебни викове, но тълпата поне не ги заплашваше със смърт. Може би се страхуваха да сторят това под носа на Махди, може би бяха привикнали с вида на пленниците, които веднага след превземането на Хартум бяха докарани всички в Омдурман. Ала Стас и Нели видяха истински ад на земята. Видяха в кърви европейци и египтяни, бити с тояги, гладни, жадни, свити под тежестите, които им беше заповядано да пренасят, или под пълните с вода ведра. Виждаха европейски жени и деца, живели някога в охолство, сега да просят за шепа дура или парченце сушено месо — покрити с дрипи,-изсъхнали, приличащи на призраци, с почернели от нищетата лица и обезумели погледи, в които бяха застинали ужасът и отчаянието. Виждаха как диваците избухваха в смях при вида им, как ги блъскаха и биеха. На всички улици и улички не липсваха гледки, от които погледите се отвръщаха с ужас и погнуса. В Омдурман върлуваха дизентерия, тифус и преди всичко едра шарка. Покрити със струпеи, болните лежаха пред вратите на къщите си и заразяваха въздуха. Пленниците носеха увитите в платно трупове на току-що умрелите, за да ги заровят в пясъците извън града, където с истинското им погребение се захващаха хиените. Над града прелиташе ято лешояди, чиито криле хвърляха траурни сенки върху блестящия пясък. Като гледаше всичко това, Стас си помисли, че е най-добре и за него, и за Нели да умрат, колкото може по-бързо.

Ала сред това море на мизерия и човешка ненавист понякога цъфтеше и милосърдие, както цъфва бледо цветенце върху гнило блато. В Омдурман имаше гърци и копти, които Махди беше пощадил, защото му бяха нужни. Те не само бяха на свобода, но се занимаваха с търговия и с разни други работи, а някои от тях, особено тези, които се преструваха, че са сменили вярата си, дори бяха чиновници на пророка и това им придаваше значителен авторитет сред дивацитедервиши. Един такъв грък спря частта и започна да разпитва децата откъде са попаднали тук. Като разбра с изненада, че току-що пристигат и са отвлечени чак от Фаюм, обеща им да спомене за тях на Махди и занапред да се интересува от тяхната участ. А сега само поклати със съжаление глава над Нели и даде на двамата по една голяма шепа сушени диви смокини и по един сребърен талер с лика на Мария Тереза. След това заповяда на войниците да не са посмели да измъчват момичето и си отиде, повтаряйки на английски: „Poor little bird!“ (Горката малка птичка.)

Най-сетне те стигнаха по криволичещите улички до пазара, разположен в центъра на града. По пътя видяха много хора с отсечена една ръка или крак. Това бяха престъпници, укрили плячка или крадци. Наказанията, налагани от халифите и емирите за непокорство и нарушение на оповестяваните от пророка наредби, бяха страшни и дори за дребни провинения, като пушене например, биеха с бич до кърви иприпадък. Ала самите халифи се придържаха формално към наредбите, а у дома си позволяваха всичко, ето защо наказанията се струпваха само върху бедните хора. на които с един замах биваше заграбван целия имот. След това не им оставаше нищо друго, освен да просят, а тъй като в Омдурман въобще липсваха хранителни запаси, те умираха от глад.

Около сергиите с храни също гъмжеше от просяци. Но първото нещо, което привлече вниманието на децата, беше една човешка глава, набучена на висок бамбук, побит в средата на пазара. Лицето на главата беше изсъхнало и почти черно, а косата по черепа и брадата — бяла като мляко. Един войник обясни на Идрис, че това е главата на Гордон. Като чу това, Стас изпита дълбоко съжаление, възмущение и горещо желание за мъст, но в същото време страх смрази кръвта в жилите му. Ето как е свършил онзи герой, онзи чист и безстрашен рицар, при това справедлив и добър човек, обичан дори в Судан. И англичаните не дойдоха навреме с помощта си, а след това се оттеглиха и оставиха останките му да бъдат позорени без християнско погребение! В този миг Стас изгуби вярата си в англичаните. Досега си мислеше наивно, че за най-малкото страдание, причинено на някои от нейните граждани, Англия е готова винаги да воюва с цял свят. В дъното на душата си таеше надежда, че след неуспешната потеря за спасението на дъщерята на Раулисън ще потеглят страшни английски части дори до Хартум и по-далеч. Сега се убеди, че Хартум и цялата страна са в ръцете на Махди и че египетското правителство, също както и Англия, мислят по-скоро как да защитят Египет от нови нашествия, а не за освобождаване от робство на европейските пленници.

Той разбра, че двамата с Нели са попаднали в бездна без изход, и тези размишления, заедно с ужасите, които видя по улиците на Омдурман, го съкрушиха напълно. За момент присъщата му енергия беше изместена от пасивно подчинение на съдбата и от страх пред бъдещето. Почти безсмислено разглеждаше сега пазара и сергиите, където Идрис се пазареше за храна. Продавачите — предимно судански жени и негърки, продаваха джуби, т. е. бели кафтани от платно с попришити по тях разноцветни парчета, акациева гума1, издълбани кратуни, гердани от стъклени мъниста, сяра и най-различни рогозки. Сергиите с хранителни продукти бяха малко и около тях се трупаха тълпи. Махдистите купуваха на завишени цени предимно парчета сушено месо от домашни животни, а така също от биволи, антилопи и жирафи. Фурми, смокини, маниока2 и дура липсваха съвсем. Само тук-таме се продаваше вода с мед от диви пчели и зърна . дохну, накиснати в отвара от тамариндови3плодове. Идрис изпадна в отчаяние, защото се оказа, че според пазарните цени скоро ще похарчи всичките пари, получени за храна от Фатма, а след това сигурно ще бъде принуден да проси. Сега надеждата му беше само в Смаин и интересното бе, че Стас в момента също разчиташе единствено на помощта на Смаин.

След около час НурелТадхил се върна от халиф Абду-лахи. Изглежда, там му се беше случило нещо-неприятно, защото се върна в лошо настроение. Ето защо, когато Идрис попита не е ли разбрал нещо за Смаин, той му отвърна заядливо:

— Глупако, нима мислиш, че халифът и аз нямаме друга работа, освен да ти търсим Смаин?

——

1 Акациева гума — лепкаво вещество от екваториална акация. — Б. пр.

2 Маниока — растение, чиито грудки съдържат скорбялно вещество. — Б. пр.

3 Тамаринд — тропическо вечно зелено дърво. — Б. пр.

 

— Тогава какво ще правиш с мен?

— Прави каквото си щеш. Пренощува в моя дом, дадох ти няколко добри съвета, а сега повече нищо не искам да зная за тебе.

— Добре, но къде да се дяна нощес?

— Все ми е едно.

Като каза това, той си взе войниците и замина. Идрис едва успя да измоли от него да върне на пазара камилите и останалата част от кервана заедно с арабите, които се бяха присъединили към него между Асуан и ВадиХалфа. Тези хора пристигнаха едва към обед и се оказа, че никой не знае какво трябва да предприемат. Двамата бедуини започнаха да се карат с Идрис и Гебхър, като твърдяха, че те са им обещавали съвсем друго посрещане и че са ги излъгали. След дълги спорове и разисквания най-после решиха да направят в края на града колиби от клони и слама дохну, за да си осигурят подслон за през нощта, а всичко останало да предоставят на съдбата и да чакат.

След като направиха колибите — нещо, което не отнема много време на суданците и негрите, — всички освен Хамис, който остана да приготви вечеря, отидоха на сборното място за молитва. Не им беше трудно да го намерят, защото към него се устремяваха тълпи от цял Омдурман. Мегданът беше широк, заграден с плет от тръни, а на места със зид от кирпичи, които бяха започнали да градят наскоро. На средата се издигаше дървен подиум. Пророкът стъпваше върху него, когато искаше да поучава народа. Пред подиума, на земята, бяха постлани овчи кожи за Махди, за халифите и знатните шейхове. От двете страни бяха затъкнати флаговете на емирите, които плющяха от вятъра, трепетливи и пъстри като огромни цветя. Четирите страни на мегдана се ограждаха от гъстите редици на дервишите. Наоколо се виждаше щръкналият неизброим лес от пики, с които бяха въоръжени почти всички воини.

За Идрис и Гебхър, както и.за останалите хора от кервана, беше истинско щастие, че като свита на един от емирите, можаха да стигнат до първите редици на струпалите се тълпи. Идването на Махди оповестиха най-напред приятните и тържествени звуци на умбаите, но когато той се появи на мегдана, разнесоха се пронизителни гласове напищялки, думкане на тъпани, тракане на камъни, разтърсвани в празни кратунки, и подсвирквания с предни слонски зъби. Всичко това заедно създаваше невъобразим шум. Тълпите бяха обхванати от неописуем екстаз. Едни падаха на колене, други крещяха с все сила: „О, пратенико на бога! О, победителю! О, милостиви! О, благодетелю!“ Това продължи, докато Махди стъпи върху амвона. Тогава настъпи гробна тишина, той вдигна ръце, прилепи дългите си пръсти към ушите и известно време се молеше.

Децата не бяха далеч и можеха добре да го наблюдават. Той беше човек на средна възраст, необикновено пълен, сякаш подпухнал и почти черен. Стас имаше необикновено остър поглед и забеляза; че лицето му бе татуирано. На едното си ухо имаше голяма обица от слонова кост. Беше облечен с бяла джуба и с бял калпак на главата, а краката му бяха боси, защото преди да стъпи на подиума, той изу червените си чепици и ги остави до овчите кожи, върху които щеше да се моли след това. В одеждите му нямаше никакъв излишък. От време на време вятърът довяваше откъм него силен сандалов мирис1, който верните вдишваха жадно с ноздрите си, като въртяха очи от удоволствие. Стас си представяше страшния пророк, грабителя и убиеца на хиляди хора по-иначе и като гледаше сега това тлъсто лице със смирен поглед, с насълзени очи и с усмивка, сякаш сраснала се с устните му, просто не можеше да се опомни от изненада. Мислеше си, че такъв човек трябва да носи на раменете си глава на хиена или крокодил, а вместо това виждаше пред себе си валчеста кратуна, която приличаше на рисунките, Представляващи месеца при пълнолуние.

Но пророкът започна проповедта. Дълбокият му и звучен глас се чуваше прекрасно по целия мегдан и всяка негова дума стигаше до ушите на верните. Най-напред говори за наказанието, което господ отрежда на онези, които не изпълняват наредбите на Махди, а укриват плячката, напиват се, крадат, щадят неприятелите в битките, пушат тютюн. Поради тези престъпления аллах праща на грешниците глад и болест, която превръща лицето в медена пита.2 Земният живот е като продупчен мех за вода. Богатството и разкошът попиват в пясъка, който засипва умрелите. Единствено вярата е като крава, която дава сладко мляко. Ала раят ще се отвори само за победителите. Който побеждава неприятелите, получава избавление. Който умира за вярата, ще възкръсне во веки веков. Щастливи, стократно щастливи са тези, които вече са загинали!…

— Искаме да умрем за вярата! — отвърна с един гръмък вик тълпата.

И за момент отново екна страшна врява. Обадиха се звуците на умбаите и тъпаните… Воините удряха мечове о мечовете и пики о пиките. Войнственият ентусиазъм се разширяваше като пламък. Някои се провикваха: „Вярата е победоносна!“, други — „Чрез смъртта — в рая!“ Сега Стас

——

1 На Изток от сандалово дърво се получава благоуханно масло. — Б. а.

2 Става дума за болестта едра шарка. — Б. а.

 

разбра защо египетските войски не са могли да устоят срещу тези диви орди.

Когато малко притихнаха, пророкът отново взе думата. Разказваше за своите видения и за мисията, възложена му от бога. И така аллах му бил заповядал да очисти вярата и я разпространи по цял свят. Който не признае Махди за избавител, той ще бъде осъден на унищожение. Краят на света вече е близо, но преди това верните имат дълг да завладеят Египет, Мека и всички страни отвъд моретата, в които живеят неверници. Такава е божията воля и никой не може да я промени. Още много кръв ще се пролее, много воини няма да се върнат в своите колиби при жените и децата си, но щастието на тези, които ще загинат, не ще може да се опише от човешкия език.

След това той протегна ръце към събралите се и завърши така:

— Ето аз, избавителят и божият слуга, благославям светата война и вас, воини. Благославям вашите мъки, раните ви, смъртта, благославям победата и плача за вас като баща, който ви обича …

И той се разплака. Рев и врява се разнесоха наоколо, когато слизаше от амвона. Плачът стана всеобщ. Долу двамата халифи, Абдулахи и АлиуледХел, хванаха пророка под ръка и го заведоха на овчите кожи, върху които той коленичи. Идрис разпитваше нетърпеливо Стас дали Смаин не е сред емирите.

— Не! — отвърна момчето, което напразно търсеше с очи познатото лице. — Не го виждам. Може би е загинал при превземането на Хартум.

Молитвите продължиха дълго. През това време Махди размахваше ръце и крака като-паяк или вдигаше блуждаещ поглед и повтаряше: „Ето го! Ето го!“, а когато слънцето започна да клони към залез той стана и тръгна към дома си. Сега децата имаха възможност да се убедят с какво преклонение дервишите ограждаха своя пророк, защото цели тълпи се хвърлиха след него и ровеха земята, където тя беше докосната от стъпалата му. При това стигаше се до караници и бой, защото вярваха, че тази пръст предпазва здравите и лекува болните.

Мегданът за молитви бавно се опразваше. Идрис сам не знаеше какво да прави и вече искаше да се върне с децата и цялата група за нощуване в колибата при Хамис, когато пред него се изправи неочаквано същият грък, който сутринта даде по един сребърен талер и по шепа фурми на Стас и Нели.

— Разговарях с Махди за вас — каза той по арабски — и пророкът иска да ви види.

— Благодаря на аллаха и на тебе, господарю — извика Идрис. — А дали при Махди ще намерим и Смаин?

— Смаин е във Фашода — отговори гъркът. След това той се обърна на английски към Стас:

— Възможно е пророкът да ви вземе под своя закрила, защото се опитах да го убедя в това. Казах му, че тогава славата на неговото милосърдие ще се разпространи сред всички бели народи. Тук стават страшни неща и без неговата закрила неминуемо ще умрете от глад, от лишения, от болести или от ръката на безумците. Ала Трябва да го спечелите и това зависи от тебе.

— Какво трябва да направя, господарю? — попита Стас.

— Най-напред, когато застанеш пред него, падни на колене, а ако ти подаде ръка, целуни я покорно и го моли да ви вземе двамата под своето крило.

Тук гъркът млъкна и попита:

— От тези хора никой ли не разбира английски?

— Не. Хамис остана в колибата, Идрис и Гебхър разбират само по няколко откъслечни думи, а другите не разбират и толкова.

— Това е добре. Тогава слушай по-нататък, защото всичко трябва да се предвиди. И така, Махди сигурно ще те попита, готов ли си да приемаш неговата вяра. Отговори му веднага, че си готов, че от пръв поглед, още щом като си го видял, те е озарила незнайната светлина на милосърдието. Запомни: „незнайната светлина на милосърдието!“… Това ще го поласкае и той може би ще те зачисли към мулаземите, т. е. към своите лични слуги. Тогава ще живеете в охолство и при всички удобства, които ще ви предпазят от болести. Ако постъпиш по друг начин, ще изложиш на опасност себе си, това малко клетниче, па дори и мен, който ви желая доброто. Разбираш ли?

Стас стисна зъби и нищо не каза, само лицето му се вкамени и очите му светнаха с тъжен блясък, та като видя това, гъркът продължи:

— Аз те разбирам, мое момче, това не е приятно, но друг изход няма! Тези, които оцеляха през време на кланетата в Хартум, всички приеха учението на Махди. Не се съгласиха само неколцина католицимисионери и няколко калугерки, но това е нещо друго. Коранът забранява да се избиват духовниците, та макар съдбата им да е страшна, не ги заплашва поне смърт. Но за светските хора нямаше друго спасение. Повтарям ти — всички приеха мохамеданството: германци, италианци, копти, англичани, гърци… аз самият…

И тук, въпреки уверенията на Стас, че никой от групата не разбира английски, той все пак понижи глас:

— Не е нужно да ти обяснявам, че това не е никакво отричане от вярата, никаква измяна, никакво отстъпление. Вътрешно всеки си остава такъв, какъвто е бил, и бог вижда това… Пред насилието човек, макар и привидно, трябва да се огъне. Човек е длъжен да брани живота си и би било лудост, а дори и грях, да го излагаме на опасност, и то заради какво? Заради привидността, заради няколко думи, които същевременно можеш да отречеш в себе си? Но ти не забравяй, че в ръцете ти е не само твоят живот, а и животът на твоето малко другарче, с който не бива да разполагаш. Разбира се!… И мога да ти гарантирам, че ако бог те избави някога от тези ръце, тогава нито сам ще се упрекваш, нито някой друг ще те упреква за това, както няма да упреква и никого от нас.

Като говореше така, гъркът може би залъгваше собствената си съвест, но беше излъган и от мълчанието на Стас, което накрая изтълкува като признак на страх. Затова реши да окуражи момчето.

— Ето дома на Махди — каза гъркът. — Той предпочита да живее в тези дървени колиби в Омдурман вместо в Хартум, макар че там би могъл да заеме двореца на Гордон. Хайде, смело! Не губи кураж! На въпросите отговаряй уверено. Те ценят смелостта. И не мисли, че Махди веднага ще изреве като лъв срещу тебе. Не! Той винаги се усмихва, дори когато замисля нещо лошо.

И като каза това, той започна да вика към струпалите се пред къщата да сторят път за „гостите“ на пророка.