Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (29) (Из африканските пустини и лесове)

XXXIV

На другия ден ранното слънце огря едно странно зрелище. Стас минаваше край скалната стена, спираше се при всеки негър, оросяваше челото му с вода и произнасяше над него свещените думи. А те спяха с треперещи ръце и крака, с отпусната върху гърдите или вдигната нагоре глава, все още живи, но вече приличащи на трупове. Така протичаше покръстването на спящите в утринната тишина, сред слънчевия блясък, сред дивия пущинак. Този ден небето беше безоблачно, високо, сивкавосиньо и някак си печално.

Линде още беше в съзнание, но се чувствуваше все по-слаб. След превръзката връчи на Стас затворен ламаринен футляр с документи, помоли го да ги пази и повече не проговори. Вече не можеше да яде, а жаждата го измъчваше безмилостно. Доста преди залез слънце той започна да бълнува. Викаше на някакви деца да не плуват надалеч по езерото, докато накрая започна да се мята разтреперан и да обхваща с ръце главата си.

Следващия ден той въобще не позна Стас, а след три дни почина по обед, без да дойде в съзнание. Стас искрено го оплака, след това двамата с Кали го отнесоха в близката тясна пещера, чийто отвор запушиха с тръни и камъни.

Стас заведе малкия Насибу в „Краков“. На Кали поръча да остане и пази запасите, а през нощта да кладе голям огън край спящите. А сам кръстосваше непрестанно между двете клисури, прекарваше денкове, оръжие и особено боеприпаси от ремингтоните, от които вадеше барута и правеше голяма мина, за да пръсне скалата, която затваряше Кинг. За щастие, след ежедневните дози хинин здравето на Нели чувствително се поправи, а по-голямото разнообразие на храната укрепи силите й. Ала Стас винаги я напускаше с нежелание и със страх, а когато заминаваше, не й позволяваше да излиза от дървото и запълваше отвора му с бодливи акациеви клони. Но поради работите, които се трупаха върху него, той трябваше да я оставя на грижите на Меа, Насибу и Саба, на който всъщност разчиташе най-много. Предпочиташе по десетина пъти на ден да ходи в лагера на Линде за денкове, отколкото да оставя дълго време момичето само. Той се отруди жестоко, но желязното му здраве издържа всички трудности. Едва след десетина дни денковете бяха разпределени, по-непотребните прибраха в пещерите, по-нужните поставиха в „Краков“,доведоха и конете на носа, а с тях прекараха голяма част от ремингтоните, които щеше да носи Кинг.

През това време в лагера на Линде ту един, ту друг от спящите негри скачаше и в предсмъртен пароксизъм хукваше към джунглата, от която вече не се връщаше. Ала имаше и такива, които умираха на място, а някои, бягайки сляпо, разбиваха главите си о скалите още в лагера или някъде наблизо. Тях трябваше да погребва Кали. След две седмици остана само един, но и той умря в съня си от изтощение. Най-после дойде време да вдигнат във въздуха скалата и да освободят Кинг. Той вече беше толкова опитомен, че по заповед на Стас го хващаше с хобота и го поставяше на врата си. Свикна също така и с носенето на тежести, които, по една бамбукова стълбичка Кали му поставяше на гърба. Нели твърдеше, че го товарят прекалено много, но в действителност за него това беше нищо и едва наследените от Линде багажи можеха да представляват по-сериозен товар. Със Саба, който в началото предизвикваше у него голяма тревога, най-после се сприятели до такава степен, че си играеше с него, като го прекатурваше с хобота на земята, а Саба се преструваше, че го хапе. Понякога обаче Кинг ненадейно обливаше кучето с вода, което то приемаше като твърде неуместна шега.

Децата най-много се радваха, че разумното и напълно разсъдливо животно разбира всичко, каквото искат от него и се съобразява с всяка заповед, с всяко искане, с всеки жест. В това отношение слоновете превишават несравнено всички други домашни животни, а Кинг без всякакво сравнение превишаваше Саба, който приемаше всички предупреждения на Нели с въртене на опашката, но след това правеше каквото си иска.

След няколко седмици Кинг разбра отлично, че човекът, когото най-много трябва да слуша е Стас, а личността, за която всички най-много се грижат, е Нели. Затова изпълняваше най-примерно заповедите на Стас, а най-много обичаше Нели. От Кали много не се трогваше, а Меа пренебрегваше напълно.

Като приготви мината, Стас я пъхна в най-дълбоката пукнатина, след това залепи пукнатината с глина и остави съвсем малък отвор, през който промъкна фитил, усукан от сухи палмови влакна и посипан със стрит барут. Най-после настъпи решителният момент: Стас лично запали посипания с барут фитил, след това побягна с всички сили към дървото, в което преди това беше затворил останалите. Нели се страхуваше да не би Кинг да се изплаши много, но момчето я успокои — първо, с това, че е избрало ден. в който сутринта бе преминала буря с гръмотевици, и второ, с уверението, че дивите слонове неведнъж чуват гърмежите на гръмотевиците, когато небесната стихия се разрази над джунглата. Все пак те седяха с разтуптени сърца и брояха минутите една след друга. Най-после страшен гръм разтърси въздуха, та чак мощният баобаб се разтресе от върха до долу, а остатъците от неизчистения гнилак се изсипаха върху главите им. В същия миг Стас изскочи от дървото и като заобикаляше завоите на клисурата, побягна към изхода.

Резултатите от взривяването се оказаха необикновено добри. Едната половина на варовиковата скала се беше пръснала на дребни парченца, втората се беше пукнала на двайсетина по-големи и по-малки къса, разхвърляни от силата на експлозията на голямо разстояние.

Слонът беше свободен.

Зарадвано, момчето изтича до ръба на скалата, където вече бяха Нели, Меа и Кали. Кинг обаче се беше изплашил малко, оттеглил се бе до самия бряг на клисурата и с вдигнат нагоре хобот гледаше в посоката, откъдето се бе разнесъл необикновеният гръм.Но когато Нели започна да го вика, веднага престана да мърда с уши, а когато пък слезе при него през отворения вече проход, той се успокои напълно. Ала повече от Кинг се бяха изплашили конете, два от които избягаха в джунглата, та Кали ги намери едва при залез, слънце.

Още същия ден Нели изведе Кинг „на бял свят“. Колосът вървеше послушно след нея като малко кученце, след това се изкъпа в реката и сам помисли за вечерята си, като опря глава о едно голямо смокиново дърво, счупи го като тънка тръстика, след което грижливо изяде плодовете и листата. Вечерта обаче се върна при дървото и често-често завираше в отвора своя дълъг нос, търсейки упорито и нахално Нели, та накрая Стас трябваше да го плесне здравата по хобота.

Ала най-радостен от успешното му освобождаване този ден беше Кали, защото от плещите му падна задължението да трупа храна за гиганта, което не беше лесна работа. Затова Стас и Нели го чуха да пее докато разпалваше огъня за вечеря нов радостен химн, съставен от думите:

„Велик господар убива хора и лъвове! Ях, ях! Велик господар пръсва скали, ях! Слон сам чупи дървета, а Кали лентяйствува и яде — ях! Ях!“

Дъждовният период или така наречената „масика“ беше вече към своя край. Имаше още облачни и дъждовни дни, но и напълно слънчеви. Стас реши да се пренесе на препоръчаната му от Линде планина и това решение изпълни наскоро след освобождаването на Кинг. Здравето на Нели вече не представляваше пречка, защото тя се чувствуваше значително по-добре.

И като избраха едно ясно утро, те тръгнаха на юг. Вече не се страхуваха, че може да се заблудят, защото сред множеството най-различни предмети момчето беше наследило от Линде компас и чудесен далекоглед, с който лесно се забелязваха дори разположените на далечно разстояние местности. Освен Саба и магарето, с тях вървяха пет натоварени коня и слонът. Наред с денковете на гърба си, той носеше на своя врат и Нели, която между неимоверно големите му уши изглеждаше така, сякаш седи в огромно кресло. Стас напусна носа и баобаба, без да съжалява, защото с него се свързваха спомените за болестта на Нели. Ала момичето гледаше с тъжни очи скалите, дървото, водопада и заявяваше, че ще се върне тук някога, когато стане „голяма“.

Още по-тъжен беше обаче малкият Насибу, който искрено обичаше стария си господар и сега, като яздеше на магарето накрая на кервана, често се обръщаше с насълзени очи назад, където нещастният Линде бе останал чак до деня на Страшния съд.

Вятърът духаше от север и денят беше необикновено хладен. Благодарение на това не трябваше да чакат от десет до три часа, докато премине най-големият зной, и можеха да изминат повече път, отколкото обикновено успяват да извървят керваните. Пътят не беше много дълъг и няколко часа преди залез слънце Стас забеляза планината, към която се стремяха. На небесния фон в далечината се очертаваше дълга верига от други върхове, а тя се издигаше по-близо и отделно, като остров в морето на джунглата. Когато се приближиха, оказа се, че стръмните й склонове се мият от меандрите на същата река, край която бяха отседнали преди това. Върхът беше пресечен, напълно плосък

——

1 Страшният съд — според религиозните схващания всички живи и умрели щели да бъдат осъдени справедливо след второто пришествие. Б. пр.

и отдолу изглеждаше покрит с гъста гора. Стас пресметна, че след като носът, на който растеше техният баобаб, се издига на седемстотин метра височина, а планината е висока осемстотин, те ще живеят на хиляда и петстотин метрова височина, или сред климат не много горещ от египетския. Тази мисъл го успокояваше и подтикваше час по-скоро да заеме тази естествена крепост.

Лесно намериха единствения скалист хребет, който водеше нагоре към нея, и започнаха да се изкачват. След час и половина стигнаха върха. Гората, която се виждаше отдолу, наистина беше гора, но бананова. Видът на плодовете зарадва всички, без да се изключва Кинг, но особено доволен беше Стас, защото знаеше добре, че в Африка няма по-хранителна, полезна и предотвратяваща всички болести храна от брашното от изсушени банани. А тук ги имаше толкова много, че щяха да стигнат дори за цяла година.

Сред грамадните листа на тези растения бяха укрити негърските колиби, някои опожарени през време на нападението, други разрушени, но имаше и цели. По средата се издигаше най-голямата и красива колиба, която някога бе принадлежала на вожда на селото — направена от глина, с голям покрив, който образуваше край стените нещо като веранда. Тук-таме пред колибите имаше кости и цели скелети, бели като тебешир, защото бяха изчистени от мравките, за които споменаваше Линде. От нашествието им бяха изминали вече много седмици, но в колибите още се чувствуваше миризмата на мравчената киселина и в тях нямаше следа нито от черните огромни хлебарки, които обикновено се развъждат в негърските колиби, нито от паяците, скорпионите и от най-дребните насекоми. Страшните сиафи бяха помели всичко по пътя си. Пътниците можеха да бъдат също така напълно сигурни, че на целия връх няма нито една змия, защото дори боата става жертва на тези необуздани малки войници.

След като въведоха Нели и Меа в колибата на вожда, Стас заповяда на Кали и Насибу да разчистят човешките кости. Черните момчета се справиха с тази работа, като ги нахвърляха в реката, която ги понесе по-нататък. Докато се занимаваха с това обаче, се оказа, че Линде е сбъркал, твърдейки, че тук няма да намерят жива душа. Настъпилата тишина след отвличането на хората от дервишите и изобилието на банани бяха примамили голямо стадо шимпанзета, които си бяха направили по всички дървета нещо като чадъри или навеси срещу дъжда. Стас не искаше да ги избива но реши да ги пропъди и затова гръмна във въздуха. Това предизвика всеобща паника, която се увеличи още повече, тъй като след изстрела се разнесе яростният басов лай на Саба и когато Кинг зарева страшно, възбуден от врявата. Но за да извършат отстъплението, маймуните не трябваше да търсят скалистия хребет; а като се хващаха за скалните зъбери, пуснаха се към реката и растящите край нея дървета с такава бързина, че зъбите на Саба не успяха да докоснат нито една.

Слънцето залезе. Кали и Насибу запалиха огън, за да приготвят вечеря. След като разопаковаха нужните за през нощта вещи, Стас влезе в колибата на вожда, която беше заела Нели.

В колибата беше светло и весело, защото Меа бе запалила не газеничето, с което осветяваха вътрешността на баобаба, а голямата пътническа лампа, наследена от Линде. Нели въобще не беше изморена от пътуването през този прохладен ден и беше в чудесно настроение, особено когато Стас й каза, че човешките кости, от които тя се страхуваше, вече са разчистени.

— Колко е хубаво тук, Стас!. — извика тя. — Виж, дори подът е покрит със смола. Тук ще ни бъде много добре.

— Едва утре ще разгледам цялото имение — отвърна той, — но ако се съди по това, което вече видях, тук може да се живее цял живот.

— Ако бяхме с бащите си, бихме могли. Но как ще се нарича имението?

— Планината трябва да се нарича в географията „Планината на Линде“, а селото нека се казва.така, както и ти — Нели.

— И аз ли ще бъда в географията? — попита с голяма радост момичето.

— Ще бъдеш, ще бъдеш — отвърна Стас съвсем сериозно.