Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (40) (Из африканските пустини и лесове)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
W pustyni i w puszczy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (8 ноември 2003 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло е любезно предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

Хенрик Сенкевич, СТАС И НЕЛИ

ИЗ АФРИКАНСКИТЕ ПУСТИНИ И ЛЕСОВЕ, РОМАН, 1979

Редакционна колегия: ЕФРЕМ КАРАМФИЛОВ, ИВАН ЦВЕТКОВ, ЙОРДАН МИЛЕВ, КАМЕН КАЛЧЕВ

Отговорен редактор: НИКОЛАЙ ЯНКОВ

Библиотечно оформление: СТЕФАН ГРУЕВ

Преведе от полски ОГНЯН ТОДОРОВ

Художник ХРИСТО БРАЙКОВ

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

ПОЛСКА ТРЕТО ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 3,50 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“ БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 2 А ПЕЧАТНИЦА „Д. НАЙДЕНОВ“ — ТЪРНОВО

 

с/о Jusautor, Sofia

Henryk Sienkiewicz, W pustyni i w puszczy

Panstwowy Instytut Wydawniczy

wydanie XXIX, Warszawa 1969

История

  1. — Добавяне

XLV

На неговия вик пръв дотича Кали, после двамата стрелци, които трябваше да сменят предишната стража, а малко по-късно всички Вахима и Самбуру се струпаха с вой и крясъци на мястото на престъплението. Настъпи паника, изпълнена с викове и тревога. Хората не се тревожеха толкова за убитите и за убийството, колкото за последната вода, която спечената земя на джунглата вече беше попила. Някои негри се хвърлиха на земята и, ровейки с пръсти буците пръст, смучеха от нея последната влага. Други крещяха, че стражите са избити и меховете са пробити от злите духове. Но Стас и Кали знаеха какво да мислят за случката. Ето че М’Куне и М’Пуа ги нямаше сред хората, виещи над разхвърляната трева. В това, което бе станало, имаше нещо повече от обикновено убийство на двамата пазачи и кражба на водата. Разпраните мехове бяха доказателство, че е извършено деяние за отмъщение и че е отредена смъртна присъда на целия керван. Жреците на злия „Мзиму“ си отмъщаваха на добрия. Магьосниците си отмъщаваха на младия крал, който разкри техните измами и не би им позволил повече да използуват непросветените Вахима. Сега над целия керван, като ястреб над ято гълъби, разпери криле смъртта.

След известно време Кали си спомни, че поради грижите, които му се бяха струпали на главата, беше забравил да нареди да вържат магьосниците, както правеха всяка вечер от деня на бягството. Явно беше също така, че двамата стрелци на стража при водата бяха легнали и заспали поради вродената у негрите небрежност. Това беше улеснило работата на бандитите и им бе дало възможност да избягат безнаказано.

Докато вълнението се успокои малко и хората се съвземат от ужаса, мина доста време, но все пак престъпниците не можеха да бъдат далеч, защото земята под пробитите мехове още беше влажна и кръвта, която бе изтекла от двамата заклани, не се бе съсирила напълно. Стас заповяда да започнат преследване на бегълците, не само за да ги накажат, но и да си върнат двата последни мяха с вода. Кали се метна на коня, взе със себе си десетина стрелци и преследването започна. В първия миг Стас също смяташе да участвува в него, но след това си помисли, че не може да остави Нели сама с раздразнените и възмутени негри, затова остана. Той само поръча на Кали да вземе и Саба.

Самият той остана, защото направо се страхуваше от бунт, особено от страна на самбурите. В този случай той сбърка. Негрите въобще избухват лесно и понякога по съвсем незначителен повод, но когато ги налегне голямата неволя и особено когато надвисне над главите им неумолимата ръка на смъртта, те й се предават пасивно, й то не само онези, които ислямът поучава, че борбата срещу собствената съдба е излишна, но и всички останали. Тогава нито тревогата, нито мъчителните последни мигове могат да ги събудят от вцепенението. И сега стана така. Когато премина първата ярост в сърцата им и когато в съзнанието се утвърди мисълта, че неминуемо ще умрат, воините от Вахима и Самбуру легнаха покорно на земята, за да чакат смъртта си, поради което опасността идваше не от бунт, а от това, ще искат ли утре да станат и да тръгнат по-нататък на път. Когато Стас забеляза това, обзе го силно чувство на съжаление към тях. Кали се върна още преди да съмне и веднага постави пред Стас двата изпокъсани мяха, в които не беше останала нито капка вода.

— Велики господарю — каза той, — мади апана! Стас изтри с ръка изпотеното си чело и попита:

— А М’Куне и М’Пуа?

— M’Kyne и М’Пуа умряло — отвърна Кали.

— Заповядал си да ги убият? Тях убило лъв или вобо.

И той започна да разказва какво се беше случило. Труповете на двамата престъпници намерили доста далеко от лагера, на мястото, където ги беше сварила смъртта. Двамата лежали един до друг, били със счупени на тила черепи, извадени плешки и оглозгани гърбове. Кали предполагаше, че когато вобо ’ или лъвът се е показал пред очите им на лунната светлина, те са паднали по лице пред него и са започнали да го молят да им дари живота. Ала страшният хищник ги убил и двамата, а след като заситил първия си глад, усетил водата и изпокъсал меховете.

— Бог ги е наказал — каза Стас — и Вахима ще се убедят, че злият „Мзиму“ не може никого да спаси.

Кали повтори:

— Бог наказал, но ние нямаме вода.

— Далеч пред нас, на изток, видях планини. Там трябва да има вода.

— Кали също видял, но до тях много, много дни … Настъпи кратко мълчание.

— Господарю — обади се Кали, — нека добрият Мзиму … нека бейби помоли великия дух за дъжд или за река.

Стас не отговори нещо и отмина. Пред палатката видя бялата фигурка на Нели; виковете и воят на негрите я бяха събудили отдавна.

— Какво се е случило, Сташек? — попита тя и изтича към него.

Той постави ръка върху главицата й и каза сериозно:

— Нели, моли бога за вода, защото иначе всички ще загинем.

Момичето вдигна нагоре бледото си личице и като съсредоточи поглед в бледия щит на месечината, започна да се моли за помощ.

След безсънната, бурна и неспокойна нощ слънцето се изтърколи неусетно на хоризонта, както изгрява винаги на екватора, и настъпи лазурен ден. По тревите нямаше нито капка роса, на небето — никакво облаче. Стас заповяда да съберат стрелците и им държа кратко слово. Заяви им, че е невъзможно да се връщат към реката, защото добре знаят, че от нея ги делят пет дни и нощи път. Но затова пък никой не знае дали в противоположната посока няма вода. Дори може недалеч да се намира някакво изворче, някаква рекичка или локва. Вярно е, че не се виждат дървета, но често се случва на голите равнини, където вихрите отнасят семената, и край водата да не растат дървета. Вчера бяха видели няколко големи антилопи и няколко щрауса, които бягаха на изток — признак, че там трябва да има някакъв водопой и в такъв случай, който не е глупак и който носи в гърдите си не сърце на заек, а на лъв и бивол, той ще предпочете да върви нагоре, макар и сред жажда и мъчения, отколкото да лежи тук и чака лешоядите или хиените.

И като говореше така, той посочи с ръка няколкото лешояда, които вече описваха зловещи кръгове над кервана. След тези думи Вахима, на които Кали заповяда да станат, се вдигнаха почти всички, защото бяха свикнали със суровата кралска власт и не смееха да се противопоставят. Но мнозина от Самбуру, поради това, че техният крал Фару беше останал край езерото, не искаха вече да стават и говореха помежду си:

„Защо трябва да вървим срещу смъртта, когато тя сама ще дойде при нас?“

И така керванът тръгна напред намален почти на половина и навлезе право в страната на страданията. От двайсет и четири часа хората не бяха пили нито капка вода, нито някаква друга течност. Даже и в по-хладния климат това щеше да бъде трудно поносимо страдание, а какво остава за тази разжарена африканска пещ, където дори онези, които обилно пият течности, бързо се потят и почти едновременно изтриват с ръка водата по кожата си. Можеше също така да се предполага, че много хора ще загинат по пътя от изтощение и от слънчев удар. Стас предпазваше Нели както можеше от слънцето и не й позволяваше нито за миг да се показва навън от паланкина, чийто таван беше, покрил с парче бял перкал, за да стане двоен. С последната вода, която беше останала още в гуменото шишенце, той й направи силен чай, който й поднесе студен и без захар, защото сладкото усилва жаждата. Момичето го молеше със сълзи на очи и той да пийне,-затова Стас допря шишето, в което бяха останали едва няколко напръстника вода, до устните си и като преглътна, престори се, че пие. В момента, когато усети на устните си влагата, стори му се, че в гърдите и в корема му гори огън и ако не угаси този пламък, ще падне мъртъв. Пред очите му започнаха да се вият червени кръгове, а в челюстите си усети пронизваща болка, сякаш някой-забиваше в тях хиляди иглички. Ръката му трепереше до такава степен, че едва не разля последните няколко капки. Но само две или три от тях пое от устните си, останалите запази за Нели.

Премина още един мъчителен и труден ден, след който, за щастие, настъпи по-прохладна нощ. Но следващата сутрин зноят стана ужасен. Нямаше никакъв полъх. Като зъл дух слънцето унищожаваше с жив огън изсъхналата земя. Краищата на кръгозора побеляха. Докъдето поглед стигаше, не се виждаше дори еуфорбия. Нищо — само изгоряла, пуста равнина, покрита с купчинки почерняла трева и калуни. Понякога в безкрая се чуваха тихи гърмежи, но предвид ясното небе, те не предвещаваха буря, а суша.

Към обед, когато горещината става най-силна, трябваше да спрат. Керванът се просна сред глухо мълчание. Оказа се, че е издъхнал един кон и над десетина пагази са останали по пътя. През време на почивката никой не помисли за ядене. Хората бяха с хлътнали очи и напукани устни, а по тях имаше засъхнали бучици кръв. Нели дишаше като птиче, та Стас й върна гуменото шишенце и като извика: „Пих, пих!“ — избяга към другата част на лагера, защото се страхуваше, че ако остане, ще й вземе водата или ще пойска да я раздели с него. И може би тази му постъпка беше най-героичната през цялото пътуване. Но сам започна да се измъчва жестоко. Пред очите му непрекъснато се виеха червени кръгове. Спазмите в челюстите бяха толкова силни, че ги отваряше и затваряше с мъка. Гърлото му беше сухо, пареше, в устата нямаше никаква слюнка, езикът му беше като вдървен. А всъщност и за него, и за кервана това беше едва началото на мъчението.

Гръмовете, които предвещаваха суша, се чуваха редовно някъде към края на кръгозора. Около три часа, когато слънцето клони към западната страна на небето, Стас вдигна кервана на крак и го поведе на изток. Но сега след него вървяха Около седемдесет души, и то всеки миг някой лягаше до вързопа си, за да не се вдигне вече. Горещината спадна с няколко градуса, но все още беше страшна. В неподвижния въздух сякаш се вдигаше дим. Хората едва дишаха, а не по-малко се измъчваха и животните. Един час след тръгването падна втори кон. Саба пръхтеше, хълбоците му се тресяха: от изплезения му почернял език не падаше нито капчица пяна. Свикнал със сухата африканска джунгла, Кинг, изглежда, по-малко се измъчваше, но започна да става раздразнителен. Малките му очички светеха с някакъв странен блясък, на Стас и особено на Нели, която от време на време му говореше, още отвръщаше с гъргорене, но когато Кали мина невнимателно край него, изръмжа страшно и така замахна с хобота, че щеше да го убие, ако момчето не беше отскочило навреме встрани.

Очите на Кали бяха налени с кръв, жилите на шията му набъбнали, устните напукани както на другите негри. Около пет часа той се приближи към Стас и с тъп глас, който с мъка излизаше от гърлото му, рече:

— Велики господарю, Кали не може върви повече. Нека тук настъпи нощ.

Стас преодоля болката в челюстите си и му отговори с усилие:

— Добре. Ще спрем. Нощта ще донесе облекчение.

— Донесе смърт — прошепна младият негър.

Хората хвърлиха от главите си товарите, но понеже температурата в сгъстената им кръв вече стигаше най-високата си точка, този път те не легнаха веднага на земята. Сърцата им, жилите по слепоочията, ръцете и краката, биеха толкова силно, сякаш щяха да се пукнат.

Изсъхналата и набръчкана кожа по телата им започна да ги сърби, в костите си усещаха някаква невиждана несигурност, а във вътрешностите и гърлата — огън. Някои ходеха неспокойно между вързопите, дори се виждаха по-нататък в червените лъчи на залязващото слънце да се въртят един след друг между сухите могилки, сякаш търсеха нещо — и това продължаваше дотогава, докато силите им се изчерпваха напълно. Тогава падаха един след друг на земята и лежаха, обхванати от треска. Кали клекна до Стас и Нели, ловеше с отворена уста въздуха и повтаряше умолително между две издишвания:

— Бвана кубва, вода!

Стас го гледаше със стъклени очи и мълчеше.

— Бвана кубва, вода! — а след малко добави: — Кали умира …

Тогава Меа, която неизвестно по какви причини най-лесно понасяше жаждата и най-малко страдаше от всички, се приближи, седна до него и като го прегърна през шията, обади се с тих, мелодичен глас:

— Меа иска да умре заедно с Кали… Настъпи дълго мълчание.

А в това време слънцето залезе и нощта покри околността. Небето стана тъмносиньо. В южната му част блесна Кръстът. Над равнината затрептяха звезди. Месецът изпълзя изпод земята и започна да насища тъмнините със светлина, а на запад се разпростря слабата, бледа зора на зодиака. Въздухът се превърна в една огромна светлинна бездна. Все по-силен блясък заливаше местността. Паланкинът, който бяха забравили върху гърба на Кинг, и палатките блестяха така, както блестят в ясна нощ къщите, белосани с вар. Светът потъна в тишина, земята бе погълната от сън.

Сред тишината и спокойствието на природата хората в лагера се виеха от болка и чакаха смъртта си. Върху сребристия тъмен фон се очертаваше ярко огромната черна фигура на елина. Освен палатките, лъчите на месеца огряваха белите дрехи на Стас и Нели, а сред купчинките калуна — тъмните, свити тела на негрите и разхвърляните наоколо купища от денкове. Пред децата бе клекнал Саба и както беше се подпрял на предните лапи с вдигната глава към диска на месечината, виеше тъжно.

В душата на Стас се въртяха само откъслечни мисли, превърнати в едно глухо, отчаяно чувство, че този път вече няма никакво спасение, че всичките неизмерими трудности и страдания, изпитания на волята и смелоста, които бе извършил през време на страшното пътуване от Мединет до Хартум, от Хартум до Фашода и от Фашода чак до неизвестното езеро, станаха безполезни и настъпва неумолимият край на борбата и на живота. И това му се стори толкова по-страшно, защото този край идваше точно сега, по време на последния път, който извеждаше до океана. Ах, няма вече да заведе малката Нели до брега, няма да я закара с кораба до Порт Саид, няма да я предаде в ръцете на господин Раулисън, няма сам да се хвърли в прегръдката на баща си и да чуе от неговата уста, че е постъпил като смело момче и като истински поляк! Край, край! След няколко дни слънцето ще огрее само мъртвите тела, а след това ще ги изсуши по подобие на мумиите, които спят вечен сън в музеите на Египет.

От страданията и температурата започна да губи съзнание. Мяркаха му се предсмъртни видения и слухови илюзии. Ясно чуваше гласовете на суданците и бедуините да крещят върху галопиращите камили: „Ялла, ялла!“. Виждаше Идрис м Гебхър. Махди му се усмихваше с дебелите си бърни и питаше: „Искаш ли да пиеш от извора на истината?“. След това го поглеждаше лъвът от скалата, после Линде му даваше флаконче с хинин и казваше: „Бързай, бързай, че малката ще умре!“ А накрая виждаше вече само бледото обично личице и две малки ръце, които се протягаха към него.

Изведнъж трепна и съзнанието му се възвърна за малко, защото до самото му ухо прошумоля тихият, приличаш, на стенание шепот на Нели: — Сташек … вода!

И тя, както преди това Кали, търсеше само от него спасение.

Но понеже последните капки, вода беше й дал преди дванайсет часа, сега скочи и извика с глас, в който трептеше изблик на болка, жалост и отчаяние:

— О, Нели! Аз само се преструвах, че пия! Аз от три дни капка не съм слагал в устата си.

И като се хвана с ръце за главата, избяга, за да не гледа мъката й. Бягаше направо между тревите и калуните, докато силите му го напуснаха напълно и той падна върху едно островче трева. Беше без оръжие. Леопардът, лъвът, па дори някоя по-голяма хиена можеха да намерят лесна плячка в негово лице. Ала притича Саба, който го подуши и отново започна да вие сякаш сега зовеше помощ за него.

Никой обаче не бързаше да помага. Само спокойната и безразлична месечина го гледаше отвисоко. Дълго време момчето лежеше като труп. Ободри го едва хладният полъх на вятъра, който неочаквано задуха от изток; Стас седна и след малко се опита да стане, за да се върне при Нели.

Хладният вятър повя втори път. Саба спря да вие, обърна се на изток и започна да души с ноздри. Изведнъж пролая късо веднъж, два пъти с прекъсвания си басов глас и хукна напред. Известно време нищо не се чуваше, но скоро в далечината отново се обади неговият лай. Стас стана и като се олюляваше на вдървените си крака, взе да се вглежда натам. Дългите пътешествия, дългият престой в джунглата, необходимоста да държи в постоянно напрежение сетивата си и постоянните опасности, бяха научили момчето да следи със зорко внимание всичко, което ставаше наоколо, та въпреки страданията, които изпитваше в момента, въпреки че почти беше изгубил съзнание, по инстинкт и навик започна да следи поведението на кучето. А след известно време Саба се появи отново, но беше някак си странно възбуден и неспокоен. На няколко пъти вдигна очи към Стас, направи кръг около него, отново побягна, като душеше и пролайваше към калуните, върна се отново, накрая хвана момчето за дрехите и започна да го тегли в противоположната страна на бивака.

Стас се съвзе напълно.

„Какво е това? — мислеше си той. — Или кучето се е побъркало от жажда, или е подушило вода. Ах, не… Ако водата беше наблизо, щеше да изтича, да се напие и щеше да се върне с мокра муцуна. Ако е далеч, нямаше да я подуши … водата няма миризма… Към антилопа не би ме дърпал, защото вечерта не искаше да яде. Към хищници също не… Тогава какво?“

И изведнъж сърцето му започна да бие в гърдите по-силно.

„Може би вятърът е донесъл миризма на хора… може би … в далечината има някакво негърско село? … Може би някое от хвърчилата е стигнало чак до… О, Христе милостиви, о, Христе!“

И под влияние на този лъч надежда силите му се възвърнаха и той побягна към лагера въпреки упорството на кучето, което непрекъснато преграждаше пътя му.

В лагера се бялна фигурата на Нели и той чу слабия й глас, след малко се препъна в легналия на земята Кали, но не обърна внимание на нищо. Като стигна до вързопа, в който бяха ракетите, разкъса го, взе една от тях, с разтреперани ръце я привърза към бамбука, който заби в земната пукнатина, хвана огън и запали увисналия под тръбата фитил.

След миг червената змия полетя със съсък и вой нагоре. Стас хвана с две ръце бамбука, за да не падне, и впи поглед в далечината. Пулсът в ръцете и в слепоочията му биеше като чук; устните му шепнеха гореща молитва. Последен дъх, с който отправяше към бога цялата си душа.

Измина една минута, втора, трета, четвърта. Нищо! Ръцете на момчето отмаляха, главата му увисна към земята и безкрайна мъка заля изтерзаните му гърди.

— Напразно! Напразно! — прошепна Стас. — Ще отида да седна при Нели и ще умрем заедно.

Тогава далеч, далеч на сребристия фон на лунната нощ внезапно се издигна нагоре огнена лента и се разпръсна в златни звезди, които като огромни сълзи падаха бавно към земята.

— Спасение!!! — извика Стас.

И стана така, че тези полумъртви хора сега затичаха в надпревара, прескачайки купчинките от калуна.и трева. След първата ракета се показа втора, трета. След това полъхът донесе екот от тракане, по което лесно можеше да се разпознаят далечни изстрели. Стас заповяда да открият огън с всички ремингтони. В този момент разговорът на карабините не престана, а ставаше и все по-ясен.

Момчето седеше на коня, чиито сили сякаш по някакво чудо също бяха се възвърнали, и държейки пред себе си Нели, препускаше през равнината към спасителните звуци. Край него тичаше Саба, а след тях тътнеха стъпките на грамадния Кинг.

Разстояние от няколко километра делеше двата лагера, но понеже едновременно и от двете страни се приближаваха, едни към други, целият път не продължи много. Скоро изстрелите на карабините не само Се чуваха, но се к виждаха. Още една ракета излетя във въздуха не по-далеч т от няколкостотин крачки. След това блеснаха различни светлини. Малкото възвишение ги закри за кратко, но когато Стас я премина, намери се почти пред цяла редица негри, които държаха в ръце запалени факли.

Начело на редицата вървяха двама европейци с английски каски и с карабини в ръце.

С един поглед Стас позна капитан Глен и доктор Клари.