Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (15) (Из африканските пустини и лесове)

XX

Старият шейх Хатим удържа на обещанието, дадено на гърка, и старателно се грижеше за децата. Пътят нагоре срещу Бели Нил беше тежък. Пътуваха през Кетин, ЕдДу-чим и Кана, след което минаха гористия остров на Нил Аба, на който преди войната Махди бе живял в едно кухо дърво като дервишотшелник. Керванът бе принуждаван често да заобикаля обширни разливи, обрасли с папирус или така наречените суди, от които полъхът на вятъра носеше отровна миризма на разлагащи се листа, навлечени от водното течение. На времето английските инженери бяха разкъсали тези бентове1 и параходите можеха да пътуват от Хартум до Фашода и още по-нататък. Сега обаче реката отново се беше задръстила и като не можеше да тече свободно, преливаше от двете страни. Местностите от лявата и дясната страна на брега бяха покрити с висока джунгла, над която се издигаха могили на термити и отделни грамадни дървета; тук-таме лесовете стигаха чак до реката. На по-сухите места растяха акациеви горички. През първите седмици срещаха селища и арабски градчета, състоящи се от къщи със странни куполовидни покриви, изплетени от слама дохну, но отвъд Аба, от селището ГозАбуГума, навлязоха в страната на черните. Тя беше съвсем пуста, защото дервишите бяха отвлекли почти до последния човек местното негърско население и го продаваха по пазарите в Хартум. Омдурман, Дара, Фашер, ЕлОбейд и в други судански, дарфурски и кордофански градове. Жителите, успели да се укрият пред робството в гъсталаците и горите, бяха изтребени от глада и треската, пламнала с необикновена сила край Бели и Сини Нил. Самите дервиши казваха, че от нея умират „цели народи“. Джунглата беше покрила бивши плантации от сорго, маниока и банани. Само дивите животни, непреследвани от никого, се бяха

——

1 след упадъка на дервишите съобщенията по вода отново бяха възстановени. — Б. а.

размножили в изобилие. Неведнъж при светлината на вечерницата децата виждаха отдалеч стада слонове, които приличаха на подвижни скали, да вървят в бавен ход към познатия им водопой. Като ги видеше, Хатим, стар търговец на слонова кост, цъкаше с език, въздишаше и казваше поверително на Стас:

— Машалла! Какво богатство! Но сега не си струва да ловува човек, защото Махди е забранил на европейските търговци да идват в Хартум и няма на кого да се продават бивните, освен на емирите за умбаи.

Наред със слоновете се срещаха също жирафи, които щом забележеха кервана, бързо побягваха с тромави подскоци, размахвайки дългите си шии, сякаш бяха куци. След това все по-често се появяваха биволи и цели стада антилопи. Когато липсваше прясно месо, хората от кервана ловуваха по тях, ала почти винаги безуспешно, защото будните и пъргави животни не допускаха да ги доближат, нито пък да ги обкръжат.

Въобще храната беше оскъдна и поради обезлюдяването на страната не можеше да се купи нито просо, нито банани, нито риба, с които в миналото негрите от племената Шилюк и Динка охотно снабдяваха керваните, разменяйки храните срещу стъклени гердани и пиринчена тел. Хатим не допусна обаче децата да гладуват, нещо повече — държеше Гебхър изкъсо и веднъж преди лягане, когато той удари Стас при сваляне на седлата от камилите, заповяда да го разпънат на земята и да му отброят по трийсет бамбукови пръчки по петите. Два дни жестокият суданец можеше да стъпва само на пръсти, проклинаше часа, в който бе напуснал Фаюм, и си отмъщаваше на подарения му млад роб, който се казваше Кали.

Първоначално Стас беше доволен, че напуснаха задушния Омдурман и че вижда страни, за които винаги си бе мечтал. Досега неговият силен организъм понасяше много добре мъчителното пътуване, а по-обилната храна му възвърна енергията. По време на пътя и при почивките той неведнъж шепнеше на ухото на сестричето си, че може да се избяга и от околностите на Бели Нил и че въобще не се е отказал от това намерение. Безпокоеше го обаче нейното здраве. Две седмици след деня на тръгването от Омдурман Нели наистина не се беше разболяла все още от треска, но лицето й отслабна и вместо да обгори, ставаше все по-прозрачно, а малките й ръчички изглеждаха като измесени от восък. Не беше лишена от грижи, нито дори от такива удобства, каквито можеха да й осигурят Стас и Динах с помощта на Хатим, но й липсваше здравословният въздух на пустинята. Влажният и горещ климат — заедно с мъчителното пътуване все повече подкопаваха силите на крехкото дете.

Още от ГозАбуТума Стас всеки ден й даваше по половин прах хинин и се тревожеше много при мисълта, че лекарството няма да му стигне задълго и никъде след това; няма да може да го намери. Ала друг изход нямаше, защото трябваше да предотврати треската. Понякога изпадаше в отчаяние. Залъгваше се само с надеждата, че ако Смаин иска да размени двамата срещу собствените си деца, трябва да намери за тях някаква по-здравословна местност от Фашода.

Но нещастието като че ли постоянно преследваше своите жертви. Един ден преди да пристигнат във Фашода. Динах, която още в Омдурман не се чувствуваше добре, както развързваше вързопа с вещите на Нели, които бе взела във Фаюм, изведнъж изгуби съзнание и падна от камилата. С много усилия Стас и Хамис успяха да я свестят. Тя не дойде на себе си, или по-точно, свести се едва вечерта, и то само за да се раздели разплакана със своето любимо момиче и да умре.

Гебхър искаше непременно след смъртта да й отреже ушите, за да ги покаже на Смаин като доказателство, че е свършила по пътя и да поиска отделно награда за нейното отвличане. Така постъпвали с робите, умрели по време на пътуване. Но по молба на Стас и Нели, Хамис не му позволи и я погребаха прилично, а гроба й отрупаха с камъни и тръни, за да я запазят от хиените. Децата се почувствуваха още по-самотни, защото изгубиха в нейно лице единствената близка и предана душа. Този удар беше особено жесток за Нели, тъй че Стас напразно се опитваше да я утеши през цялата нощ и през следващия ден.

Настъпи шестият ден от пътуването. На обед керванът пристигна във Фашода, но намери само пепелища. Махдистите лагеруваха под открито небе или в струпани набързо колиби от трева и клони. Преди три дни селището изгоряло напълно. Бяха оцелели единствено опушените от дима глинени стени на кръглите колиби и намиращият се край самата вода голям дървен навес, който през времето на египтяните служеше за склад на слонова кост и където сега живееше вождът на дервишите, емир СекиТамала. Сред махдистите той беше забележителен човек, скрит неприятел на халиф Абдулахи и личен приятел на Хатим. Той покани гостоприемно стария шейх заедно с децата, ала още в началото им разказа неприятна новина.

Те нямало да намерят Смаин във Фашода. Преди два дни той бил потеглил на югоизток от Нил с експедиция за роби и не се знаело кога ще се върне, защото най-близките местности вече били обезлюдени, тъй че трябвало да се търси човешка стока много далеч. Наистина близо до Фашода се намира Абисиния, с която дервишите също-воювали. но Смайн имал само триста души и не можел да се осмели да премине границите й, зорко пазени сега от войнственото население и от войниците на крал Йоан.

При това положение СекиТамала и Хатим започнаха да обмислят какво да правят с децата. Съвещаваха се главно по време на вечерята, на която емирът бе поканил и Стас и Нели.

— Аз — каза той на Хатим — скоро трябва да тръгна далеч на юг срещу Емин паша1, който е в Ладо и разполага с параходи и войски. Такава заповед си ми донесъл, Хатиме… Ти трябва да се връщаш за Омдурман, а във Фашода няма да остане жива душа. Тук няма къде да се живее, няма какво да се яде и върлуват болести. Знам наистина, че белите не боледуват от едра шарка, но треската ще погуби тези деца само за месец.

— Заповядано ми е да ги доведа във Фашода — отговори Хатим — и аз ги доведох, повече бих могъл да не се грижа за тях. Но ми ги препоръча един мой приятел, гъркът Калиопули, затова не бих искал да загинат.

— Това със сигурност ще стане.

— Какво да правим тогава?

— Вместо да остават в пустата Фашода, изпрати ги при Смаин заедно с тези хора, които са ги докарали до Омдурман. Смаин замина към планините, към сухата и висока страна, където тропическата треска не изтребва така хората, както край реката.

— Как ще намерят Смаин?

— По следите на огъня. Той ще опожарява джунглата, първо, за да вкарва животните в скалистите пруломи, където е по-лесно да ги заобиколят и избият, и второ, за да плаши варварите и ги изгонва от гъсталаците, в които те са се скрили от потерята.-… Не е трудно да се намери Смаин.

— Но дали ще го настигнат?

— Понякога той ще се застоява цяла седмица на едно място, защото трябва да опушва месо. Дори и да заминат след два-три дни, ще го настигнат със сигурност.

— Но защо трябва да го гонят. Нали той ще се върне във Фашода?

— Не. Ако залавянето на роби излезе успешно, ще ги заведе на пазар в градовете…

— Какво да правим?

——

1 Емин паша, по произход немски евреин, слеД завладяването на областта около езерото Албърт от Египет бил губернатор на Екватория. Магдистите го атакували няколко пъти. Спасил го Стенли, който го превел с по-голямата част от войниците му до Багамойо край Индийския океан. — Б. а.

— Не забравяй, че когато двамата с тебе заминем от Фашода, децата, дори и да не ги унищожи треската, ще умрат тук от глад.

В името на пророка! Вярно е!

И наистина нямаше друг изход, освен да се изпратят децата на ново скиталчество. Хатим, който се оказа много добър човек, се безпокоеше само да не би Гебхър, чиято жестокост беше разбрал по пътя, да започне да ги измъчва. Но суровият СекиТамала, който предизвикваше страх дори сред своите войници, заповяда да извикат суданеца и му заяви, че трябва да заведе децата живи и здрави при Смаин, а същевременно да бъде добър с тях защото в противен случай ще бъде обесен.

Добрият Хатим измоли още от емира да подари робиня на малката Нели, която да се грижи за нея по пътя и в лагера на Смаин. Нели много се зарадва от подаръка, особено когато се оказа, че робинята е млада девойка от племето Динка, с приятни черти и миловиден израз на лицето.

Стас знаеше, че Фашода е истинска смърт, затова въобще не помоли Хатим да не ги изпращат на ново, трето поред пътешествие. Тайно си мислеше също, че като пътуват на югоизток трябва да се приближат много до южните абисински граници и ще могат да избягат. Надяваше се, че на сухите възвишения Нели може би ще се опази от треската и поради всички тези причини той започна да се готви старателно и с желание за път.

Гебхър, Хамис и двамата бедуини също нямаха нищо против пътуването, като разчитаха и на това, че при Смаин ще могат да заловят голям брой роби и след това да ги продадат на сметка на пазара. Те знаеха, че понякога търговците на роби трупат големи богатства и във всеки случай предпочитаха да пътуват, отколкото да остават тук под властта на Хатии и СекиТамала.

Подготовката обаче продължи дълго време, защото децата трябваше да си починат. За това пътуване камилите не можеха вече да бъдат използувани и арабите, Стас и Нели трябваше да пътуват на коне, а пък Кали, робът на Гебхър. и Меа, както по предложение на Стас беше наречена прислужницата на Нели, да вървят пеша край конете. Хатим се погрижи и за магаре, което носеше палатка за момиченцето и храна за три дни. Повече СекиТамала не можеше да отдели. За Нели направиха нещо като женско седло от кече, палмови рогозки и бамбук.

Децата прекараха в почивка три дни във Фашода, но безбройните комари край реката правеха престоя тук почти непоносим. През деня се появяваха рояци огромни сини мухи, които, въпреки че не хапеха, бяха толкова досадни, навираха се в ушите, обграждаха очите и дори се пъхаха в устата. Още в Порт Саид Стас беше чул, че комарите и мухите разнасят тропическата треска и микробите, причинявайки възпаление на очите; затова накрая сам помоли СекиТамала да ги изпрати по-бързо, още повече, че наближаваше пролетният дъждовен период.