Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (25) (Из африканските пустини и лесове)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
W pustyni i w puszczy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (8 ноември 2003 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло е любезно предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

Хенрик Сенкевич, СТАС И НЕЛИ

ИЗ АФРИКАНСКИТЕ ПУСТИНИ И ЛЕСОВЕ, РОМАН, 1979

Редакционна колегия: ЕФРЕМ КАРАМФИЛОВ, ИВАН ЦВЕТКОВ, ЙОРДАН МИЛЕВ, КАМЕН КАЛЧЕВ

Отговорен редактор: НИКОЛАЙ ЯНКОВ

Библиотечно оформление: СТЕФАН ГРУЕВ

Преведе от полски ОГНЯН ТОДОРОВ

Художник ХРИСТО БРАЙКОВ

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

ПОЛСКА ТРЕТО ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 3,50 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“ БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 2 А ПЕЧАТНИЦА „Д. НАЙДЕНОВ“ — ТЪРНОВО

 

с/о Jusautor, Sofia

Henryk Sienkiewicz, W pustyni i w puszczy

Panstwowy Instytut Wydawniczy

wydanie XXIX, Warszawa 1969

История

  1. — Добавяне

XXX

Един ден на вечеря Нели поднесе към устата си парче пушено месо и изведнъж сякаш с погнуса го отстрани и рече:

— Не мога днес да ям:

Стас беше разбрал преди това от Кали къде се намират пчелите и ежедневно ги опушваше, за да им краде от меда, та бе сигурен, че малката си е хапнала през деня повече мед, затова не обърна внимание на липсата на апетит у нея. Но след малко тя стана и започна бързо да обикаля огнището, като правеше все по-големи обиколки.

— Не се отдалечавай много — провикна се след нея момчето, — може нещо да те отмъкне.

Всъщност той не се страхуваше от нищо, защото присъствието на слона, което дивите животни усещаха, и неговият рев, който стигаше до чувствителните им уши, ги държаха на почетно разстояние. Това гарантираше безопасността както на хората, така и на конете, защото дори най-страшните хищници на джунглата, като лъвът, пантерата и леопардът, предпочитат да нямат нищо общо със слона и да не се доближават много до бивните и хобота му.

Ала момичето не преставаше да обикаля наоколо все по-бързо, та Стас отиде при него и го попита:

— Хей, малка нощна пеперудке, какво обикаляш около огъня?

Той още беше весел, но започна да се тревожи, а тревогата му нарасна повече, когато Нели му отговори: — Не знам. Не мога да седя на едно място.

— Какво ти е?

— Нещо не ми е добре, някак си ми е особено…

Внезапно тя опря глава на гърдите му и сякаш признавайки се за виновна, извика с покорен, разтреперан от сълзи глас:

— Сташек, аз, изглежда, съм болна. — Нели!!

След това той сложи ръка на челото и, което беше сухо и същевременно студено. Тогава я взе на ръце и я понесе към огнището.

— Студено ли ти е?

— И студено, и горещо, но повече студено.

Зъбките й тракаха, а тялото й се разтърсваше от непрекъснати тръпки. Стас вече ни най-малко не се съмняваше, че тя се е разболяла от тропическа треска.

Той поръча веднага на Меа да я заведе в хралупата, да я съблече и постави да си легне, а след това я покри с каквото можа, защото в Хартум и Фашода беше видял, че болните от тропическа треска се покриват с овчи кожи, за да се изпотят. Реши да остане край Нели цяла нощ, за да й дава горещавода с мед. Отначало обаче тя не искаше да пие. В светлината на поставеното в дървото газениче Стас видя пламтящите й зеници. След малко тя започна да се оплаква, че й е горещо, а в същото време трепереше под дебелите завивки и одеялото. Ръцете и челото й бяха все студени, но ако Стас познаваше поне малко болестното състояние при заболяването от треска, щеше да познае по крайно неспокойните й движения, че трябва да има много висока температура. Той забеляза изплашен, че когато Меа влизаше, за да донесе гореща вода, момичето я гледаше учудено, дори с известна плахост и като че ли не я познаваше. С него обаче разговаряше нормално. Казваше му, че не може да лежи и молеше да й позволи да стане и потича малко, питаше го не се ли сърди, че е болна, а когато я уверяваше, че не, притискаше с мигли сълзите, които напираха в очите й, и обещаваше утре да бъде напълно здрава.

Тази вечер, или по-точно тази нощ, слонът беше някак си странно неспокоен и ревеше непрекъснато, което предизвикваше Саба и той лаеше. Стас забеляза, че това дразни болната, затова излезе от дървото да ги успокои. Със Саба се справи лесно, но трудно беше да заповяда на слона да мълчи, затова взе няколко пъпеша и му ги хвърли, за да запуши гърлото му поне за известно време. Като се връщаше, видя край огъня Кали, който с парче сушено месо през рамо отиваше към брега на реката.

— Какво правиш там и къде отиваш? — попита той негъра.

Черното момче се спря и когато Стас се приближи до него, каза с тайнствен израз на лицето:

— Кали отива под друго дърво, постави месо на злия Мзиму.

— Защо?

— За да не убие злият Мзиму добрия Мзиму.

Стас искаше да каже нещо в отговор, но изведнъж мъката притисна гърдите му, той само стисна зъби и се отдалечи мълчаливо.

Когато се върна в дървото, Нели беше със затворени очи, наистина ръцете й силно потреперваха върху завивките, но изглеждаше, че тя заспива. Стас седна край нея и страхувайки се да не я събуди, седЯ известно време, без да мърда. Меа седеше от другата страна и често-често оправяше парченцата слонова кост на ушите си, за да пропъди дрямката. Стана тихо само откъм коритото на реката, откъм разлива се чуваше тъжното крякане на жабите.

Изведнъж Нели седна на постелята.

— Сташек!

— Тук съм, Нели.

Разтреперана като лист от вятъра, тя започна да търси ръката му и да повтаря бързо и често:

— Страх ме е, страх ме е! Подай ми ръка!

— Не се бой, аз съм при тебе.

Той я хвана за ръката, която сега гореше като в огън,-и като не знаеше сам какво да прави, започна да обсипва окаяната и слаба длан с целувки.

— Не се бой, Нели, не се бой!

След това й даде да пие вода с мед, която през това време беше изстинала. Този път Нели пи жадно и придържаше ръката му със съда, когато той се опитваше да го отнеме от устните й. Хладното питие, изглежда, я успокояваше.

Настъпи мълчание. Но след половин час Нели седна отново на постелята, а в разширените й зеници се четеше голяма тревога.

— Сташек!

— Какво ти е, мила?

— Защо — попита тя на пресекулки — Гебхър и Хамис обикалят около дървото и надничат към мен?

Изведнъж на Стас му се стори, че хиляди мравки го полазват по тялото.

— Какво говориш? — каза той. — Тук няма никого! Кали ходи край дървото.

Ала загледана в тъмния отвор, тя извика, тракайки със зъби:

— И бедуините също! Ти защо ги изби? Стас я прегърна и притисна към себе си:

— Ти знаещ защо! Не гледай нататък! Не мисли за това!

То беше отдавна!

— Днес! Днес!

— Не, Нели, отдавна!…

Макар и да беше отдавна, случката се върна като отбита от брега вълна и отново изпълни с ужас мислите на болното дете.

Всички успокоителни думи се оказваха безполезни. Очите на Нели се разширяваха все повече. Сърцето й биеше усилено, сякаш всеки миг щеше да се пръсне. След това тя започна да се мята като риба на сухо и това продължи чак до сутринта. Едва в зори силите й се изчерпаха напълно и главата й се отпусна върху постелята.

— Лошо ми е! Лошо ми е! — повтори Нели. — Сташек, аз пропадам някъде надолу. След това затвори очи.

В първия миг Стас ужасно се изплаши, защото помисли, че тя умря. Ала това беше само краят на първия пристъп на тази опасна африканска треска, наречена „унищожителна“, чиито две кризи здравите и силни хора могат да прекарат, но третата никой досега не е прекарал. Пътешествениците разказваха често за такива случаи в Порт Саид, в дома на господин Раулисън, а още по-често връщащите се за Европа католически мисионери, които господин Тарковски гостоприемно приемаше в къщи. Втората криза настъпваше след десетина дни, а третата, ако не се появеше в продължение на две седмици, не биваше смъртоносна, защото отново се смяташе за първа криза при новото повторение на болестта. Стас знаеше, че единственото лекарство, което можеше да прекъсне или да отдалечи кризите една от друга бяха големи дози хинин, но той нямаше нито една прашинка от него.

А засега, като видя, че Нели диша, малко се поуспокои и започна да се моли за нея. Слънцето изскочи зад скалите на клисурата и настъпи денят. Слонът вече напомняше за закуската си, а откъм разлива, образуван от реката, се чуха крясъците на водните птици. Понеже искаше да убие няколко токачки, за да осигури бульон за Нели, Стас взе сачмената пушка и тръгна край реката към горичката с високи храсти, по които обикновено кацаха птиците за нощуване. Ала до такава степен беше сънен и мислите му бяха погълнати от болестта на момичето, че цяло ято токачки пробягаха една след друга по земята до самия него, а той, дори не ги забеляза. Не ги видя и поради това, че продължаваше да се моли. Мислеше си за убийството на Гебхър, Хамис и бедуините и като вдигна очи нагоре, мълвеше със схванато от сълзите гърло: „Аз направих това за Нели, господи боже, за Нели! — защото не можех да я спася по друг начин, но ако е грях, накажи мен, а тя да оздравее!…“

По пътя срещна Кали, който беше ходил да види дали „злият Мзиму“ е изял дареното му вчера месо. Младият негър обичаше малката бейби и също се молеше за нея, но се молеше по съвсем друг начин. Казваше на „злия Мзиму“, че ако бейби оздравее, той всеки ден ще му носи парче месо, но ако умре, макар и да се бои от него и да знае, че после ще загине, преди това така ще му нашари гърба, та „злият Мзиму“ завинаги да го запомни. Той обаче се окуражи, защото месото, оставено вчера, бе изчезнало. Може да го е отмъкнал някой чакал, но може и Мзиму да се е превърнал в чакал.

Кали каза на Стас за този добър знак, но той го изгледа така, сякаш въобще не го бе разбрал, и продължи нататък. Като мина горичката с храстите, където не намери никакви токачки, той стигна до реката. Бреговете бяха обрасли с високи дървета, от които висяха във формата на чорапи гнездата на някакви приказни жълти птичета с черни криле, а също и гнездата на оси, като същински големи рози, но с цвят на сива хартия. На едно място реката образуваше разлив, широк няколко десетки крачки, обрасъл на някои места с папируси. Разливът винаги гъмжеше от водни птици. Там имаше също като нашите, европейски щъркели и щъркели с големи дебели клюнове, завършващи накрая с кука, черни като кадифе птици с червени като кръв крака — и фламинго, и ибиси, и бели лопатари с розови крила, чиито човки приличаха на лъжици, и жерави с корони на главите и множество бекаси, едни пъстри, други сиви като мишки, които като същински горски духове бягаха бързо насам-натам с дългите си и тънки като сламки крачета.

Стас уби две големи патици в красив канелен цвят и като тъпчеше умрелите бели пеперуди, накацали с хиляди по брега, огледа се добре дали из плитчината няма крокодили, след това влезе във водата и вдигна трофея. Изстрелът, естествено, разпръсна птиците; на петнайсетина крачки останаха само две замислени над водата птици марабу1, които приличаха на двама старци с плешивите си, сгушели между раменете глави. Те въобще не мърдаха. Известно време момчето гледаше увисналите на гърдите им отвратителни месести торби, след това, като забеляза, че осите все.повече започват да се въртят над него, тръгна към бивака.

Нели още спеше, затова като даде на Меа патиците, и той се хвърли на постелята и потъна в дълбок сън. Събуди се едва след пладне — малко преди Нели. Момичето се почувствува по-добре, а когато гъстата и питателна супа подкрепи

——

1 Марабу — голяма птица от рода на щъркелите с дълъг четириръбест клюн; живее в Африка и Южна Азия. — Б. пр.

още повече силите му, стана и излезе от дървото, за да види Кинг и слънцето.

Но едва сега, при дневна светлина, можеше добре да се види колко много я беше променила температурата само за една нощ. Кожата й беше станала жълта и прозрачна, устните й почернели, със сенки под очите, а лицето й сякаш се беше състарило. Дори зениците й изглеждаха по-бледи от друг път. Оказа се също така — въпреки, уверенията, които даваше на Стас, че се чувствува доста силна, и въпреки голямата паница с бульон, който изпи веднага след събуждането си, — че сама едва можа да стигне до брега на клисурата. Стас мислеше отчаяно за втората криза и затова, че няма нито лекарства, нито някакви други средства, за да я избягнат.

А през това време дъждът заливаше земята по двайсетина пъти на ден и увеличаваше още повече влажността на въздуха.