Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (32) (Из африканските пустини и лесове)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
W pustyni i w puszczy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (8 ноември 2003 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло е любезно предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

Хенрик Сенкевич, СТАС И НЕЛИ

ИЗ АФРИКАНСКИТЕ ПУСТИНИ И ЛЕСОВЕ, РОМАН, 1979

Редакционна колегия: ЕФРЕМ КАРАМФИЛОВ, ИВАН ЦВЕТКОВ, ЙОРДАН МИЛЕВ, КАМЕН КАЛЧЕВ

Отговорен редактор: НИКОЛАЙ ЯНКОВ

Библиотечно оформление: СТЕФАН ГРУЕВ

Преведе от полски ОГНЯН ТОДОРОВ

Художник ХРИСТО БРАЙКОВ

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

ПОЛСКА ТРЕТО ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 3,50 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“ БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 2 А ПЕЧАТНИЦА „Д. НАЙДЕНОВ“ — ТЪРНОВО

 

с/о Jusautor, Sofia

Henryk Sienkiewicz, W pustyni i w puszczy

Panstwowy Instytut Wydawniczy

wydanie XXIX, Warszawa 1969

История

  1. — Добавяне

XXXVII

Тръгнаха обаче няколко дни след този разговор. Заминаването настъпи в шест часа сутринта, след кратка молитва, през време на която горещо молеха бога за помощ. Начело пътуваше на кон Стас, изпреварван единствено от Саба. След него крачеше авторитетно Кинг, който размахваше уши и носеше на мощния си гръб платнения паланкин, а в него Нели и Меа, след това вървяха един зад друг конете на Линде, вързани с дълго палмово въже, които носеха различни денкове, а походът завършваше малкият Насибу върху надебелЯлото като самия него магаре.

Поради ранния час горещината не се усещаше.много, въпреки че денят беше ясен и зад планината Карамойо изгря великолепно слънце, незасланяно от нито едно облаче на небето. Но източният полъх намаляваше жарта на лъчите му. Имаше моменти, когато вятърът ставаше много силен и тревите лягаха под неговото дихание, а цялата джунгла се вълнуваше като море. След обилните дъждове растителността беше станала толкова буйна, че в по-ниските места сред тревите се губеха не само конете, но дори и Кинг, така че над разлюляната зелена повърхност се виждаше само белият паланкин, който се движеше напред също като кораб сред езеро. След около един час път, на едно неголямо сухо възвишение на изток от планината „Линде“, попаднаха на грамадни тръни, със стебла дебели колкото пъновете на дървета, а цветовете им големи колкото човешка ръка. По скатовете на някои възвишения, които отдалеч изглеждаха безплодни, видяха калуни1 по осем метра високи. Други растения, които в Европа спадат към най-дребните, тук имаха съответни на споменатите тръни и калуни размери, а отделни грамадни дървета, издигащи се над джунглата, наистина изглеждаха като черковни куполи. Особено смокиновите дървета, наречени „даро“, чиито плачущи клони при допир със земята се превръщат в нови стебла, покриваха огромни пространства, тъй че всяко дърво образуваше нещо като отделна горичка. Гледан отдалече, този край наподобяваше огромен лес, но отблизо се виждаше, че големите дървета растат през петнайсетина, а понякога и през няколко десетки крачки разстояние. А в северната част дори се виждаха много по-малко дървета и околността имаше характер на планинска степ, покрита с равна джунгла, над която се издигаха само чадъровидни акации. Там тревите бяха зелени, по-ниски, и изглежда, по-добри за паша, защото Нели видя от гърба на Кинг, а Стас — от възвишението, по което се изкачваха, такива големи стада антилопи, каквито никога досега не бяха срещали. На места пасяха отделно, на места заедно: гну, пуфу, ариели, антилопи, крави, скокливи кози и грамадни куду. Не липсваха също така зебри и жирафи. Щом забележеха кервана, стадата преставаха да пасат, вдигаха глави и мърдайки уши, гледаха с необикновено учудване белия паланкин, след това пръхваха в един миг, но като пробягваха нЯколкостотин крачки, отново се спираха, отново се вглеждаха в непознатото явление, докато най-после задоволяваха любопитството си и продължаваха да пасат спокойно. Понякога пред кервана изскачаше с шум и трясък носорог, но въпреки свирепия си характер и готовността да напада всичко, което се изпречи пред очите му, той позорно хукваше да бяга при вида на Кинг, когото единствено заповедите на Стас възпираха от преследване. Защото африканският слон ненавижда носорога и ако попадне на пресните му следи, подтикван от неизмеримата си сила, Тръгва по тях, докато намери противника и влезе в бой с него, жертва на който почти винаги пада носорогът. Кинг сигурно имаше не един на съвестта си и никак не му беше лесно да се откаже от стария си навик, но вече беше толкова опитомен и до такава степен свикнал да зачита Стас за свой господар, че щом чуеше неговия глас и забележеше строгия му поглед, спускаше вдигнатия хобот, прилепваше уши към тялото си и продължаваше да върви спокойно. Всъщност на Стас не му липсваше желание да види борба между великани, но се страхуваше за Нели. Ако слонът се впуснеше в бяг, паланкинът можеше да се изпотроши, а което е още по-лошо, огромното животно

——

1 Калуна обикновено ниско зелено храстче с розоволилави цвечета Б. пр.

 

можеше да го закачи о първия срещнат клон и тогава животът на Нели щеше да се окаже в страшна опасност. Стас знаеше от описанията на ловни приключения, които беше чел в Порт Саид, че ловците на тигри в Индия повече се страхуват да не би слонът в уплахата си или при преследването да закачи куличката о някое дърво. Пък и самият тръс на гиганта е толкова тежък, че подобна езда никой не би могъл да издържи дълго, без ущърб на здравето си.

Но, от друга страна, присъствието на Кинг отстраняваше много опасности. Свирепите и самонадеяни биволи, които този ден срещнаха устремени към малкото езеро, където привечер се събраха всякакви животни от околността, също пръхнаха при вида му и като обиколиха цялото езеро, пиха откъм другата страна. През нощта Кинг, привързан за задния крак и за дървото, пазеше палатката, в която спеше Нели и тази стража беше толкова сигурна, че Стас заповяда само да запалят огън, но сметна за излишно да огражда бивака със зериба, макар и да знаеше, че в местност с толкова многобройни стада антилопи не може да няма лъвове. И още същата нощ няколко започнаха да реват сред огромните хвойни1, които растяха по склоновете на възвишенията. Въпреки разпаления огън, лъвовете, примамени от миризмата на конете се приближаваха към бивака, но когато на Кинг най-после му омръзна да слуша гласовете им и когато внезапно сред нощната тишина се разнесе като гръм неговият страшен „баритус“2, млъкнаха като попарени и, изглежда, разбраха, че е по-добре с такава особа да не се задяват. През останалата част от нощта децата спаха отлично и едва в зори потеглиха по-нататък.

Ала за Стас започваха нови грижи и тревоги. Най-напред той забеляза, че пътуват бавно и че няма да могат да минават повече от десет километра дневно. Придвиждайки се по този начин, те наистина биха могли след месец да стигнат границите на Абисиния, но тъй като Стас беше решил във всяко отношение да следва съветите на Линде, а Линде твърдеше решително, че няма да могат да се промъкнат в Абисиния, оставаше им само пътят към океана. Но според пресмятанията на швейцареца от океана ги деляха повече от хиляда километра, и то по права линия, а тъй като до разположената по на юг Момбаса беше още по-далеч, цялото пътуване щеше да им отнеме над три месеца. Стас си мислеше с тревога, че това са три месеца зной, мъки и опасности,

——

1 В Абисиния и в планината Карамойо те достигат 50 м. височина. — Б. а.

2 Така римляните наричали песента или бойния вик на легионите, както и рева на слоновете. — Б. пр.

 

от страна на негърските племена, които можеха да срещнат. Още се намираха в пуст край, от който едрата шарка и слуховете за набезите на дервишите бяха прокудили населението, но общо взето, Африка е доста многолюдна и рано или късно щяха да навлязат в местности, населявани от непознати племена и както обикновено, управлявани от диви и жестоки вождове. Не беше лесна работа сред тази гореща обстановка човек да запази свободата и живота си.

Стас разчиташе, че ако попаднат на племето Вахима, ще обучи няколко десетки воини в стрелба, а след това с големи обещания ще ги убеди да го придружават до океана. Но Кали нямаше понятие къде живеят Вахима, а Линде, който беше чувал нещо за тях, също не бе могъл нито да посочи пътя към тях, нито с точност да определи населяваните от тях местности. Линде споменаваше за някакво голямо езеро, за което знаеше само от разкази, а Кали твърдеше със сигурност, че от едната страна на езерото, което наричаше БасаНарок, живеят Вахима, а от другата Самбуру. И Стас се тревожеше поради това, че в географията на Африка, която много подробно беше изучавал в училището в. ПортСаид, нищо не се споменаваше за такова езеро. Ако за него му беше говорил само Кали, щеше да предположи, че това е ВикториЯНианца, но Линде не можеше да греши до такава степен, защото беше тръгнал точно от Виктория на север покрай планината Карамойо и от сведенията, почерпани от жителите на същата планина, беше стигнал до предположението, че тайнственото езеро се намира по-далеч на североизток. Стас не знаеше какво да мисли за всичко това и се страхуваше, че може въобще да не попадне на езерото и на Вахима, страхуваше се също така от дивите племена, от безводната джунгла, от непроходимите гори, от мухата цеце, която убиваше животните, страхуваше се от сънната болест, от треската на Нели, от горещините и безкрайните пространства, които още ги деляха от океана.

Но след напускането на планината „Линде“ не им оставаше нищо друго, освен да вървят напред, все на изток и на изток. Наистина Линде казваше, че това пътуване не е по силите дори на опитен и енергичен пътешественик, но Стас вече беше придобил голям опит, а що се отнася до енергията, понеже всичко правеше заради Нели, реши да изтръгне от себе си толкова умение и старание, колкото ще бъде необходимо. Сега трябваше да се пазят силите на момичето, затова реши да пътуват само от шест часа сутринта до десет преди обед, а втория етап — от три до шест часа вечерта, т. е. до залез слънце — да извършват само тогава, когато около мястото на първото спиране няма вода.

Но засега вода се намираше навсякъде, тъй като през време на „масйката“ валяха обилни дъждове. Езерцата, образувани от пороищата в долините, бяха още пълни, а на места от планините се стичаха ручеи с кристална студена вода, която беше идеална за къпане и безопасна, защото крокодилите се срещат само в дълбоките води, в които не липсва риба — тяхната основна храна.

Стас обаче не позволяваше на момичето да пие непреварена вода, въпреки че беше наследил от Линде прекрасен филтър, чието действие винаги изпълваше Кали и Меа с почуда. Като гледаха как потопеният в мътната сива вода филтър пропуска в резервоара само чиста и прозрачна вода, двамата се превиваха от смях и в знак на възхищение и радост се удряха с длани по коленете.

Общо взето, пътуването отначало вървеше леко. От Линде им бяха останали значителни запаси кафе, чай, захар, бульон, различни консерви и всякакви лекарства. Стас не трябваше да пести от багажа, защото имаха повече, отколкото можеха да носят, не липсваха също така различни съоръжения, всякакъв калибър оръжия и ракети, които можеха много да им послужат при среща с негрите. Страната беше богата; диви животни имаше много — прясното месо беше в изобилие. Плодове също. Тук-таме в низините се срещаха блата, но още покрити с вода и затова не заразяваха, въздуха с вредни изпарения. Москитите, които заразяват кръвта с тропическа треска, въобще не се срещаха по височините. След десет часа сутрин горещината наистина ставаше непоносима, но докато траеха така наречените „бели часове“, малките пътешественици спираха под дебелите сенки ма грамадните дървета, през чиито гъсти корони не проникваше нито един слънчев лъч. Нели, Стас и негрите се радваха на отлично здраве.