Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (17) (Из африканските пустини и лесове)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
W pustyni i w puszczy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (8 ноември 2003 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло е любезно предоставено от Галя Янакиева

 

Издание:

Хенрик Сенкевич, СТАС И НЕЛИ

ИЗ АФРИКАНСКИТЕ ПУСТИНИ И ЛЕСОВЕ, РОМАН, 1979

Редакционна колегия: ЕФРЕМ КАРАМФИЛОВ, ИВАН ЦВЕТКОВ, ЙОРДАН МИЛЕВ, КАМЕН КАЛЧЕВ

Отговорен редактор: НИКОЛАЙ ЯНКОВ

Библиотечно оформление: СТЕФАН ГРУЕВ

Преведе от полски ОГНЯН ТОДОРОВ

Художник ХРИСТО БРАЙКОВ

Редактор ЛИЛИЯ РАЧЕВА

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МАЯ ХАЛАЧЕВА

ПОЛСКА ТРЕТО ИЗДАНИЕ. ЦЕНА 3,50 ЛЕВА

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“ БУЛ. „ГЕОРГИ ТРАЙКОВ“ 2 А ПЕЧАТНИЦА „Д. НАЙДЕНОВ“ — ТЪРНОВО

 

с/о Jusautor, Sofia

Henryk Sienkiewicz, W pustyni i w puszczy

Panstwowy Instytut Wydawniczy

wydanie XXIX, Warszawa 1969

История

  1. — Добавяне

XXII

Докато Стас и младият негър изпозавлекат встрани на прулома убитите араби и тежкия труп на лъва, слънцето се спусна ниско и скоро щеше да настъпи нощта. Но беше невъзможно да нощуват в съседство с труповете, затова, макар че Кали сочеше убития звяр, гладеше се по гърдите и мляскайки с език, повтаряше: „Мсури ниама“ (хубаво, хубаво месо), Стас не му позволи да се заеме с „ниамата“, а веднага му нареди да хване конете, които бяха се разбягали след изстрелите. Черното момче се справи необикновено сръчно, защото вместо да ги гони из прулома, из който биха бягали все по-далеч, то се изкачи горе и като съкрати пътя на завоите, пресрещна изплашените атове. Така той лесно успя да хване два, а другите два завърна към Стас. Не можаха да намерят само конете на Гебхър и Хамис, но и така бяха останали четири, без да Се смята натовареният с палатката и багажа дългоушко, който прояви спрямо трагичната случка истинско философско спокойствие. Намериха го над завоя да щипе старателно тревата, която растеше на дъното на прулома.

Суданските коне общо взето са свикнали да виждат диви животни, но се боят от лъвове, затова беше много трудно да ги преведат край скалата, до която се чернееше локва кръв. Конете пръхтяха, издуваха .ноздри и протягаха шии към окървавените камъни, но когато магарето само малко размърда уши и мина спокойно, преминаха и те. Нощта беше близо, но те изминаха около километър и се спряха на едно място, където пруломът се разширяваше отново и образуваше малка амфитеатрална долинка, гъсто обрасла с тръни и с храсти бодлива мимоза.

— Господарю — каза младият негър, — Кали запалва огън, голям огън!

И като хвана широкия судански меч, който беше свалил от трупа на Гебхър, започна да сече с него тръни, а дори и по-големи дръвчета!Като запали огън, той насече още, дървета.

като натрупа такъв голям запас, който можеше да стигне за цяла нощ.

След това двамата със Стас опънаха палатката за Нели под високата отвесна скала на долината, и я оградиха в полукръг с широк и висок плет от трънки или с така наречената зериба.

От описанията на африканските пътешествия Стас знаеше, че по този начин пътешествениците се предпазват от дивите зверове. Конете обаче не можеха да се поберат зад плета, затова като ги разседлаха и свалиха от тях металните съдове и торбите, момчетата само ги спънаха, за да не се отдалечат твърде много заради тревата и водата. Впрочем Меа намери вода наблизо, в една каменна вдлъбнатина под отсрещните скали, която образуваше нещо като малък басейн. Вода имаше много, та щеше да стигне и за конете и за сваряване на токачките, застреляни сутринта от Хамис. В дисагите, които заедно с палатката носеше магарето, се намериха също така около три големи делви дура и няколко шепи сол, както и връзка сушени корени от маниока.

Това беше достатъчно за една богата вечеря. От нея се възползуваха обаче преди всичко Кали и Меа. Малкият негър, когото Гебхър държеше в ужасен глад, изяде такова количество храна, което можеше да стигне за двама. Но затова той беше от все сърце благодарен на своите нови господари и веднага след вечерята падна по очи пред Стас и Нели в знак, че желае до края на живота си да остане техен роб, а след това изрази по същия покорен начин преклонението си пред пушката на Стас, разбирайки, изглежда, че е по-безопасно да си спечели благоразположението на така страшното оръжие. После заяви, че докато „великият господар“ и „бейби“ спят, той ще бди на смени с Меа, за да не угасне огънят — и клекна край него, тананикайки си тихо нещо като песен, в която често се повтаряха думите „Симба куфа! Симба куфа!“, което на езика кисвахили означава: „Лъвът е убит!“

Ала нито на „великия господар“, нито на малката „бейби“ им беше до сън. След многото молби на Стас Нели преглътна само няколко парченца от токачката и няколко зрънца сварена дура . Тя казваше, че не е нито гладна, нито й се спи, а само е жадна. Стас се изплаши да не би да има температура, но видя, че ръцете й са хладни, дори прекалено студени. Той я убеди обаче да влезе в палатката, където беше подредил постелята за нея, а преди това старателно бе претърсил тревата за скорпиони. С щуцера в ръка Стас седна на камъка, за да я пази от дивите зверове в случай, че огънят се окаже недостатъчна защита. Беше обхванат от неизмерима умора и изтощение. В себе си повтаряше: „Убих Дембхър и Хамис, убих бедуините, убих лъва и сме свободни.“ Но сякаш тези думи му повтаряше някой друг и сякаш сам не разбираше, какво означават те. Само имаше чувството, че са свободни, но заедно с това, че е станало нещо страшно, което го изпълваше с безпокойство и като камък тежеше на гърдите му. Накрая мислите му започнаха да се сковават. Дълго време той гледаше огромните нощни пеперуди, които се въртяха над пламъците и накрая започна да се олюлява и да дреме. Кали също дремеше, но често се будеше и притуряше клони в огъня.

Настъпи дълбока и — което рядко се случва край тропиците, тиха нощ. Чуваше се само пращенето на горящите трънки и съскането на пламъка, който осветяваше надвисналите в полукръг скали. Месецът не освети дълбините на прулома, но във висините трептяха рой непознати звезди. Стана толкова студено, че Стас се събуди, отърси се от сънливата си скованост и се загрижи дали студът не измъчва малката Нели.

Ала той се успокои, като си спомни, че я остави в палатката върху одеялото от кече, което Динах беше взела още във Фаюм. Дойде му също така на ум, че като пътуваха още от Нил непрекъснато, макар и постепенно все нагоре, сигурно след толкова дни са стигнали вече доста високо, в краищата, където треската не върлува толкова, колкото в ниското поречие на реката. Пронизващият нощен хлад като че ли потвърждаваше това предположение.

И тази мисъл го поуспокои. Той влезе за малко в палатката, за да провери дали Нели спи спокойно, след това се върна, седна по-близо до огъня и отново започна да дреме, дори заспа дълбоко.

Изведнъж го събуди ръмженето на Саба, който преди това се бе настанил за сън до самите му крака.

Кали също се размърда и двамата взеха да се взират неспокойно в едрия мастиф, който изпънат като струна, с наострени уши, душеше дълбоко с ноздри по посоката, откъдето бяха дошли, и се взираше в тъмнината.

Козината на врата и гърба му настръхна, а гърдите му се издуваха от въздуха, който,ръмжейки, поемаше в дробовете си.

Младият роб бързо хвърли сухи клони в огъня.

— Господарю — прошепна той, — вземеш пушка! Вземеш пушка!

Стас взе пушката и се промъкна пред огъня, за да види по-добре мрачните глъбини на прулома. Ръмженето на Саба премина в прекъсвано полайване. Дълго време нищо не се чуваше, след което обаче до ушите на Кали и Стас стигна далечен, глух тътен, сякаш някакви грамадни животни тичаха към огъня. Сред тишината този тътен отекваше между скалните стени и ставаше все по-силен.

Стас разбра, че се приближава смъртна опасност. Но какво ли можеше да бъде това? Може би биволи или двойка носорози, която търси изход от прулома? В такъв случай, ако гърмежът не ги изплаши и не ги върне, нищо няма да спаси кервана, защото тези животни, не по-малко свирепи и нападателни от хищниците, не се боят от огън и всичко ще стъпчат по пътя си …

А ако това е някакъв отряд на Смаин, който, попаднал на труповете в прулома, преследва убийците? Стас сам не знаеше, кое би било по-добре — бързата смърт или новото робство? Наред с това му мина през ум, че ако в отряда е самият Смаин, може би ще ги пощади, но ако го няма, дервишите ще ги убият веднага или пък, което е по-лошо, ще ги измъчват жестоко преди смъртта.

„Ах — помисли си той, — дай боже да бъдат животни, а не хора!“

А в това време тътенът растеше и се бе превърнал в силен тропот на копита, докато накрая от тъмнината изплуваха блеснали очи, издути ноздри и развени от тичането гриви.

— Коне! — извика Кали.

Бяха конете на Гебхър и Хамис. И двата тичаха в луд бяг, гонени очевидно от някакъв страх, но като попаднаха вснопа светлина и видяха своите спънати събратя, те се изправиха на задните си крака, след това пръхтейки, вриха копитата в земята и за миг останаха неподвижни.

Ала Стас не свали пушката от лицето си. Беше сигурен, че всеки миг след конете ще се покаже рунтава лъвска глава или плоска глава на пантера. Но чакаше напразно. Полека-лека конете се успокоиха, нещо повече, след известно време Саба престана да души и като се завъртя няколко пъти на място, както правят обикновено кучетата, легна си, сви се на кравай и затвори очи. Очевидно някакъв хищник бе преследвал конете, но като усетил дима или видял върху скалите отражението на огъня, се бе оттеглил далече.

— Все пак трябва нещо много да ги е изплашило — рече Стас на Кали, — след като не ги е било страх да пребягат край труповете на хората и лъва.

— Господарю — отвърна момчето, — Кали се досеща какво се е случило. Много, много хиени и чакали влязло в падината и тръгнало към трупове. Конете бяга пред тях, но хиени не гонят, защото те ядат Гебхър и други …

— Възможно е, но ти иди сега,разседлай конете, вземи съдовете и торбите и ги донеси тук. И не се страхувай, пушката ще те пази.

— Кали не се бои — отвърна момчето.

И като разреди малко тръните до самата скала, той се измъкна отвъд, зерибага, а в това време от палатката излезе Нели.

Саба стана веднага и докосвайки я с нос, си изпросваше обикновените милувки. Но тя протегна ръка и веднага я дръпна назад сякаш с отвращение.

— Сташек, какво се е случило? — попита момичето.

— Нищо. Дотичаха другите коне. Техният тропот ли те събуди?

— Събудих се преди това и дори исках да изляза от палатката, но…

— Но какво?

— Мислех си, че може да ми се разсърдиш. — Аз? На тебе?

Нели вдигна очи и го гледаше с някакъв особен поглед, както никога преди това не го беше гледала. Върху лицето на Стас се изписа голямо учудване, защото в погледа и думите й прочете страх.

„Тя се страхува от мен!“ — помисли си той.

И в първия момент сякаш почувствува някакъв проблясък на задоволство. Блазнеше го мисълта, че след онова, което беше сторил, дори Нели вече го смята не само напълно зрял човек, но и страшен воин, всяващ страх около себе си. Ала това продължи кратко, защото злата участ бе развила у него чувството на наблюдателност и той като че ли забеляза в неспокойните очи на момичето наред с тревогата и някакво отвращение към станалото, към пролятата кръв и към ужаса, на който тя беше свидетел; спомни си как преди малко тя отдръпна ръката си не желаейки да погали Саба, който беше доудушил единия от бедуините. Да! Стас сам усещаше в гърдите си някаква мъка. Едно е да четеш в Порт Саид за американските трапери, които в далечния Запад избиват цели дузини червенокожи индианци, а съвсем друго — сам да извършиш това и да видиш как живите допреди малко хора хъркат в последна агония сред локвите кръв. Да! Без съмнение сърцето на Нели е изпълнено със страх, но и с отвращение, което ще остане завинаги у нея. „Ще се бои от мен — помисли си Стас, — ала неволно дълбоко в сърцето си няма да престане да ме укорява и това ще бъде възнаграждението ми за всичко, което сторих за нея“.

При тази мисъл голяма мъка изпълни гърдите му, защото прекрасно си даваше сметка, че ако не беше Нели, той отдавна щеше или да бъде убит, или да избяга. За нея изтърпя всичко това, което бе изтърпял, а ето за какво са били Мъките и гладуването — тя сега стои изплашена отпреде му, сякаш не е същата малка сестричка, и вдига очи към него не с предишната доверчивост, а с удивление и боязън. Изведнъж Стас се почувствува много нещастен. За първи път в живота си разбра какво значи огорчение. Сълзите напираха в очите му и ако не се съобразяваше, че на „страшния воин“ никак не подхожда да се разплаче, може би щеше да стори това.

Все пак той се въздържа и като се обърна към момичето, попита:

— Страхуваш ли се, Нели? Тя отвърна тихо:

— Страшно е… някак си!

Тогава Стас заповяда на Кали да донесе наметалата и като покри с едно от тях камъка, на който беше дремал преди това, а другото постла на земята, каза:

— Седни тук при мен, край огъня… Колко е хладна нощта, нали? Ако те обори сънят, ще опреш глава на рамото ми и ще заспиш.

Ала Нели пак повтори:

— Страшно е… някак си!…

Стас я загърна грижливо с одеялото и известно време седяха мълчаливо, опрени един о друг, осветени от розовия блясък, който се плъзгаше по скалите и искреше трепетливо по пластинките слюда, с които бяха изпъстрени каменните отломъци.

Зад зерибата се чуваше пръхтенето на конете и хрущенето на тревата между зъбите им.

— Слушай, Нели — обади се Стас — аз трябваше да направя това… Гебхър ни заплаши, че ще ни заколи, ако лъвът не се задоволи с Кали и продължи да ги преследва. Чу ли? … Помисли си, заплашваше не само мен, но и тебе. И щеше да го направи! Ще ти кажа откровено, че ако не беше тази опасност, макар и да мислех преди за такова нещо, нямаше да ги застрелям. Струваше ми се, че не бих могъл… Но той прекали. Ти видя колко жестоко изтезаваше Кали. А Хамис? Колко подло ни предаде той. Освен това, знаеш ли какво щеше да стане, ако не намереха Смаин? Гебхър щеше да започне и нас да изтезава по същия начин… да изтезава тебе. Ужасно е дори да се помисли, че щеше да те бие с бича, щеше да ни измъчи и двамата до смърт, а след това би си се върнал във Фашода и би казал, че сме умрели от треска. Нели, аз не от жестокост направих това, а защото трябваше да мисля как да те освободя… Само заради тебе го направих…

И в неговия глас ясно прозвуча насъбраната горчивина, която изпълваше сърцето му. Навярно Нели го бе разбрала, защото се притисна към него по-силно, а той, като овладя мигновеното си вълнение, продължи:

— Аз няма да се променя и щ се грижа за тебе, ще те пазя както преди. Докато те бяха живи, нямаше никаква надежда за спасение. Сега можем да избягаме в Абисиния. Абисинците са чернокожи и диви, но са християни и неприятели на дервишите. Само да си здрава и ще успеем, защото до Абисиния не е много далеч. А дори и да не успеем, дори и да попаднем в ръцете на Смаин, не мисли, че той ще си отмъсти на нас. В живота си никога не е виждал нито Гебхър, нито бедуините; познаваше само Хамис, но какво представлява Хамис за него? Пък и ние можем въобще да не казваме на Смаин, че Хамис е бил с нас. Ако успеем да преминем в Абисиния, ще бъдем спасени, ако ли не, пак няма да се чувствуваш по-зле, а по-добре, защото такива жестоки хора като онези сигурно няма повече в целия свят … Ти не се страхувай от мен, Нели!…

И в желанието си да спечели нейното доверие, а същевременно да я окуражи, той започна да я милва по изрусялата главичка. Като слушаше, момичето вдигна плахо очи към него. Личеше си, че иска нещо да каже, но се бави, колебае се и се страхува. Накрая наведе глава така, че косите й напълно закриха лицето, и още по-тихо от преди попита с малко разтреперан глас:

— Сташек …

— Какво, мила?

— Те няма ли да дойдат тук?

— Кои? — попита учудено Стас.

— Онези … убитите?

— Какво говориш, Нели?

— Страх ме е!… Страх ме е!…

И пребледнелите й устни започнаха да треперят.

Настъпи мълчание. Стас не вярваше, че убитите могат да възкръснат, но понеже беше нощ и телата им се намираха недалеко, той се почувствува някак си странно обезпокоен, по гърба му полазиха тръпки.

— Какво говориш, Нели? — повтори той. — Динах те е научила да се страхуваш от духове… Умрелите не…

И не довърши, защото в същия миг стана нещо ужасно. Сред нощната тишина в глъбините на прулома от посоката, където лежаха труповете, внезапно се разнесе някакъв зловещ нечовешки смях, в който трептеше отчаяние и радост, жестокост и болка, ридание и подигравка — сърцераздирателният и спазматичен смях на побърканите или прокълнатите.

Нели извика и с всички сили прегърна Стас. А на него му настръхнаха косите. Саба скочи и започна да ръмжи.

Ала седналият наблизо Кали спокойно вдигна глава и почти весело каза:

— Хиени, смеят се на Гебхър и на лъва.