Хенрик Сенкевич
Стас и Нели (20) (Из африканските пустини и лесове)

XXV

Най-после слънцето изгря и освети джунглата, китките дървета и цялата гора. Лъвовете изчезнаха, преди първият лъч да блесне на хоризонта. Стас заповяда на Кали да накладе огън, а на Меа да извади вещите на Нели от корената торба, в която бяха прибрани, да ги изсуши преоблече момичето колкото може по-бързо. А той самият взе пушката и отиде да разгледа бивака и да види опустошенията, причинени от бурята и от двамата нощни убийци.

Точно зад зерибата, от която бяха останали само колчетата, лежеше първият кон, почти наполовина изяден, на сто крачки по-нататък — вторият, едва наченат, а до самия него — третият, с разкъсан корем и разбит череп. Всички те представляваха страшна гледка, защото очите им бяха отворени със застинал в тях ужас, муцуните им — озъбени. Земята беше изпотъпкана, в ямичките имаше цели локви кръв. Такава ярост обзе Стас, че в този миг той почти желаеше да се появи зад някой храст рошавата глава на ленивия след нощния пир разбойник, за да може да забие куршум в нея. Ала трябваше да отложи отмъщението си за по-късно, защото сега имаше друга работа. Трябваше да намери и да хване останалите коне. Момчето предполагаше, че са се скрили в гората, както и Саба, чийто труп никъде не се виждаше. Надеждата, че верният другар при пътешествието не е станал жертва на хищниците, зарадва до такава степен Стас, че настроението му се подобри, а радостта му нарасна още повече, когато намери магарето. Оказа се, че мъдрият дългоушко дори не се бе мъчил да бяга много надалеч. Просто беше се заврял зад зерибата — в ъгъла между могилата на термитите и дървото и там със защитени глава и хълбоци бе чакал да види какво ще се случи по-нататък, готов за всеки случай да отблъсне нападението със смело чифте. Но изглежда лъвовете въобще не го бяха забелязали, а когато слънцето изгря и опасността беше минала, той бе сметнал за разумно да си легне и да си почине след изпълнената с драматични събития нощ.

Като обикаляше край бивака, Стас най-после намери по размекнатата земя отпечатъци от конски копита. Следите водеха към гората, след това завиваха към прулома. Това беше добре, защото да се хванат конете в прулома не беше много трудно. Двайсетина крачки по-нататък в тревата намери въжето, което един от конете беше скъсал при бягането. Той сигурно бе избягал много далеч, та засега можеха да го считат за изгубен. Другите два Стас забеляза зад една ниска скала, не в самата падина, а на брега. Единият се въргаляше; другият щипеше светлозелената трева. И двата изглеждаха много изморени, като след дълъг път. Но дневната светлина беше пропъдила тревогата от сърцата им, защото посрешнаха Стас с късо приятелско процвилване. Конят, който се въргаляше, скочи на крака и момчето забеляза, че и той се е освободил от примката, но за късмет бе предпочел все пак да остане при другаря си, вместо да бяга накъдето му видят очите.

Стас остави и двата коня при скалата и отиде до брега на прулома, за да провери възможно ли е по-нататъшното пътуване по него. Видя, че поради големия наклон водата вече беше се изцедила и дъното бе почти сухо. След малко вниманието му привлече някакъв белезникав предмет, заплетен в лианите, увиснал по отсрещната скална стена. Оказа се, че това е покривът на палатката, който поривът на вихъра беше донесъл чак тук и беше забил високо в гъсталака, тъй че водата не беше го отвлякла. Все пак палатката предпазваше Нели по-добре, отколкото изплетената набързо от клони колиба, затова намирането на тази изчезнала част зарадва много Стас.

Но неговата радост стана още по-голяма, когато от скалната ниша, скрита малко по-високо под лианите, изскочи Саба с някакво животно в устата, чиито глава и опашка висяха от двете страни на муцуната му. За миг силното куче се покатери нагоре и остави пред краката на Стас петниста хиена със строшен гръб и откъснат крак, след това като въртеше опашка, започна да полайва радостно, сякаш, искаше да каже: „Изплаших се от лъвовете, признавам си, но пък и вие, право казано, седяхте на дървото като токачки. Виж, че все пак не съм пропилял напразно нощта.“

И толкова беше горд от себе си, че Стас едва успя да го накара да остави вонящото животно и Да не го занесе подарък на Нели.

Когато двамата се върнаха, в бивака гореше буен огън, в съдовете кипеше вода, в която се варяха зърна . дура, две токачки и пушени парчета месо от гну. Нели беше вече преоблечена в сухи дрехи, но изглеждаше много зле и беше толкова бледа, че Стас се изплаши за нея и като хвана ръката й, за да провери дали има температура, попита:

— Нели, какво ти е?

— Нищо ми няма, Сташек, само много ми се спи.

— Вярвам ти. След такава нощ! Слава богу, ръцете ти са студени. Ах! Каква беше тази нощ! Разбира се, че ще ти се спи. И на мен също. Но не се ли чувствуваш болна?

— Малко ме боли главата.

Стас постави ръка на челото й. Главата й беше студена, ръцете — също и това беше признак на голямо изтощение и отпадналост, затова момчето въздъхна и каза:

— Ще си хапнеш топла храна, после веднага ще си легнеш да спиш и ще спиш чак до вечерта. Днес поне времето е хубаво и няма да бъде като вчера.

Нели го погледна изплашено.

— Но нали няма да нощуваме тук?

— Тук не, защото тук лежат удушените коне, ще изберем друго дърво, или пък ще отидем в прулома и ще направим такава зериба, каквато няма втора на света. Ще спиш спокойно, както в Порт Саид.

Но тя скръсти ръце й започна да го моли със сълзи на очи да заминат по-нататък, защото на това страшно място няма да може да затвори очи и сигурно ще се разболее. Тя така го молеше и повтаряше, гледайки го в очите: „Нали, Сташек? Нали?“ — че той се съгласи на всичко.

— Тогава ще тръгнем по прулома — каза той, — защото там има сянка. Обещай ми обаче, че ако не ти стигнат силите или не се почувствуваш добре, ще ми кажеш.

— Ще ми стигнат, ще ми стигнат! Ще ме вържеш за седлото и ще спя много добре.

— Не. Аз ще се кача на същия кон и ще те придържам, Кали и Меа ще се качат на другия, а магарето ще носи палатката.

— Добре! Добре!

— Веднага след закуската трябва малко да поспиш. И без това не можем да тръгнем преди обед, защото имаме много работа. Трябва да хванем конете, да сгънем палатката, да подредим по-иначе дисагите. Част от нещата ще оставим, защото сега имаме само два коня. За всичко това ни трябват няколко часа, а през това време ти ще поспиш и ще се ободриш. Днес ще бъде горещо, но под дървото ще има хубава сянка.

— Ами ти и Меа, и Кали? Жал ми е, че само аз ще спя, а вие трябва да се мъчите…

— Нищо, и за нас ще има време. За мен не се тревожи. През време на изпитите в Порт Саид аз понякога не спях по цели нощи, за което баща ми дори не знаеше… Приятелите също не спяха. Но мъжът е нещо друго, а не такава мушичка като тебе. Нямаш представа как изглеждаш днес… сякаш си от стъкло! Останали са ти само очите и косата, а лицето въобще го няма.

Той говореше така на шега. но вътрешно се страхуваше, защото при силна дневна светлина лицето на Нели имаше болнав вид, и Стас за пръв път разбра ясно, че ако работите вървят така и занапред, бедното дете не може би, а неминуемо ще умре. При тази мисъл краката му се разтрепераха, защото изведнъж усети, че ако тя умре, той също няма за какво да живее, нито да се връща в Порт Саид.

„Какво ще правя тогава?“ — помисли си той.

Обърна се за малко, за да не забележи Нели мъката и страха в очите му, след това отиде при събрания багаж под дървото, отхвърли дебелото наметало, с което беше покрито сандъчето с патроните, отвори го и започна да търси нещо.

Там той съхраняваше в малко стъклено флаконче последния прах хинин и го пазеше като зеницата на очите си за „черни дни“, т.-е. в случай че Нели се разболее от тропическа треска. Но сега беше почти сигурен, че след такава нощ неминуемо ще настъпи първата криза, затова реши да я предотврати. Вършеше това със свито сърце, защото си мислеше какво ще стане по-късно, и ако не беше това, че на мъж и на началник на керван не подхожда да плаче, той би се разплакал над този последен прах.

И като искаше да прикрие вълнението си, той придаде на лицето си твърде строг израз, върна се при момичето и каза:

— Нели, вземи преди ядене последния хинин.

А тя го попита:

— Ами ако ти се разболееш от треска?

— Тогава ще се треса. Сега вземи, казвам ти.

Тя взе праха, без да упорствува повече, защото, откакто той изби суданците, малко се страхуваше от него, въпреки грижите, с които я обграждаше, и добрината, която проявяваше към нея. После седнаха на закуска и след мъчителната нощ супата от токачки се оказа много вкусна. Веднага след закуската Нели заспа и не се събуди няколко часа. През това време Стас, Кали и Меа стегнаха кервана, донесоха от прулома покрива на палатката, оседлаха конете, натовариха магарето и закопаха под корените на набака нещата, които не можеха да вземат. По време на работата ги измъчваше страшна жажда за сън, но Стас, от страх да не се успят, позволи — на себе си и на тях — да подремнат един след Друг.

Може би беше около два часът, когато отново тръгнаха на път. Стас държеше пред себе си Нели, Кали яздеше с Меа на другия кон. Не слязоха обаче направо в дола, а се придвижиха между брега и гората.

Само през тази дъждовна нощ младата джунгла беше израсла доста, но почвата под нея беше черна и личаха следите от огън. Лесно беше да се разбере, че оттук или беше минал Смаин със своя отряд, или пожарът беше дошъл отдалече, гонен от вятъра из сухата джунгла и Накрая попаднал на мокър лес, беше се промъкнал през не особено широкото пространство между него и прулома и бе отминал по-нататък. Стас искаше да провери няма ли по този път някакви следи от биваци на Смаин или пък отпечатъци от копита и с радост се увери, че не се забелязва нищо такова. Кали, който добре разбираше от подобни неща, твърдеше със сигурност, че огънят е бил донесен от вятъра и оттогава са минали вече петнайсетина дни.

— Това означава — забеляза Стас, — че Смаин със своите махдисти е стигнал вече бог знае къде и че в никакъв случай не ще попаднем в ръцете му.

След това двамата с Нели започнаха да разглеждат с любопитство растителността, защото никога досега не бяха преминавали така близо до субтропическа гора. Сега пътуваха точно покрай нея, за да имат сянка над главите си. Тук земята беше влажна и мека, обрасла с тъмнозелена трева, мъх и папрат. Тук-таме се срещаха стари, изгнили дънери, покрити сякаш с килим от чудесни орхидеи с пъстри като пеперуди цветчета, и със също такава пъстра чашка в средата на венчето. Там, където проникваше слънцето, земята беше позлатена от други странни орхидеи, дребни и жълти, с две листенца на цвета, издигнати край трето листенце и образуващи фигурка, която приличаше на главата на животно с големи заострени уши. На някои места лесът беше подплатен с храсти от див ясмин, сплетени в гирлянди от тънки виещи се растения с розови цветове. Плитките оврази и падини бяха обрасли с папрати, сбити в един непроницаем гъсталак: едни ниски, широколистни, други високи, с обвити като къдели стебла, стигащи чак до първите клони на дърветата и прострени под тях като изящна зелена дантела. Навътре дърветата не бяха еднакви: финикови и ветрилови палми, хлебни и смокинови дървета, еуформни и различни гигантски акации, дървета с тъмни и лъскави листа, светли или червени като кръв — едно до друго, дънер до дънер, преплели клоните си, отрупани с жълти и пурпурни цветове, те приличаха на свещници.

На някои места въобще не се виждаха дървета, защото от земята до самите върхари те бяха покрити с виещи се растения, които се прехвърляха от един дънер на друг и сякаш образуваха огромни букви W и спускайки се надолу като гирлянди, пердета и цели завеси. Каучуковите лиани направо задушаваха дърветата с хиляди змиевидни плетеници и ги превръщаха в пирамиди, отрупани с бели като сняг цветове. Край по-големите лиани се увиваха по-малки и плетеницата ставаше неимоверно гъста, на места почти се превръщаше в стена, през която не би успял да се промъкне нито човек, нито животно. Само на някои места, откъдето бяха минавали слонове, срещу чиято сила нищо не може да се опре, те бяха пробити и образуваха в гъсталака дълбоки зигзагообразни коридори.

Песента на птиците, която прави толкова приятни горите в Европа, съвсем не се чуваше, но затова пък сред върхарите на дърветата се разнасяха най-причудливи гласове — едни приличаха на звук от трион, други — на звън на литаври, трети — на щъркелово тракане, на скърцане на стара врата, на ръкопляскане, на котешко мяукане, дори на силен, свадлив човешки разговор.От време на време над дърветата се издигаше малко ято сиви, зелени, бели папагали или прелиташе орляк пъстропери тукани с тих вълнообразен полет. Понякога на снежнобелия фон на каучуковите пълзящи растения се мярваха като горски духове малки маймунки траурни ь съвсем черни, с изключение на опашката с бели ивици отстрани и със също такива бакенбарди, опасващи черното им като въглен лице.

Децата гледаха смаяни този странен лес, който може би очите на бял човек още не бяха виждали. Много често Саба се втурваше в гъсталака, откъдето долиташе неговият весел лай. Хининът, закуската и почивката бяха подкрепили малката Нели. Лицето й бе се оживило и придобило лека руменина, очичките гледаха по-весело.Тя често-често разпитваше Стас как се казват различните дървета и птици, а той й отговаряше, доколкото знаеше. Накрая тя заяви, че иска да слезе от коня и да набере много цветя.

Но момчето се усмихна и каза:

— Веднага ще те изядат сиафите.

— Какво е това сиафи? Нещо по-страшно ли е от лъва?

— И по-страшно, и не. Това са мравки, които много хапят. Гъмжи от тях по клоните, откъдето падат като огнен дъжд върху гърбовете на хората. Пълзят и по земята. Опитай се само да слезеш от коня и да повървиш малко из гората — веднага ще започнеш да подскачаш и да пискаш като маймунка. От лъва е дори по-лесно да се предпазиш. Понякога сиафите вървят в огромни редици и тогава всичко живо им прави път.

— Но ти би ли се справил с тях?

— Аз? Разбира се!

— А как?

— С огън или с вряла вода.

— Ти винаги успяваш да се справиш с всичко — каза с дълбоко убеждение в гласа си Нели.

Стас беше твърде поласкан от думите й, затова, отговори гордо и весело едновременно:

— Стига да си здрава, а за останалото можеш да разчиташ на мен.

— Мен и главата вече не ме боли!

— Слава богу, слава богу!

В такива разговори те минаха покрай гората, която се простираше само от едната страна на падината. Слънцето беше още високо и припичаше силно, защото времето беше великолепно и на небето нямаше никакво облаче. Конете плувнаха в пот, а Нели започна да се оплаква много от горещината. Затова, като избра удобно място, Стас зави към прулома, в който западната стена хвърляше дебела сянка. Там беше по-хладно, а и водата, останала във вдлъбнатините от вчерашния дъжд, също беше сравнително хладна. Над главите на малките пътешественици непрекъснато прелитаха от единия до другия бряг.на падината тукани с пурпурни глави, сини пера и жълти криле и момчето започна да разказва на Нели всичко, каквото знаеше от книгите за обичаите им.

Знаеш ли — говореше то, — това са такива тукани, които през периода на мътенето си намират дупка в някое дърво, там самката снася яйца и ляга върху тях, а самецът облепва отвора с глина, така че само главата й се вижда, и едва когато се излюпят пиленцата, той разчупва с големия си клюн глината и пуска самката на свобода.

— А какво яде тя през това време?.

— Самецът я храни. Постоянно хвърчи наоколо и й носи най-различни боровинки.

— А позволява ли й да спи? — продължаваше да пита Нели със сънен глас.

Стас се усмихна.

— Ако госпожа туканката има такова желание, както ги в момента, позволява й.

Действително в хладния прулом момичето започна да се измъчва от непреодолима сънливост, защото почивката му от сутринта до ранния следобед не беше достатъчна. Стас имаше искрено желание да последва примера на Нели, но не можеше, защото трябваше да я придържа, страхувайки се да не падне, а отгоре на това му беше много неудобно да седи по мъжки върху плоското и широко седло, което Хатим и СекиТамала бяха направили за малкото момиче още във Фашода. Не смееше обаче да мърда и караше коня колкото може по-бавно, за да не я събуди.

А тя се наклони назад, опря глава на рамото му и съвсем се унесе.

Ала дишаше така равномерно и спокойно, че Стас престана да съжалява за последния прах хинин. Като слушаше дишането й, чувствуваше, че опасността от треската засега е отстранена, и започна да си мисли:

„Пруломът води все нагоре, а сега дори е доста стръмен. Изкачваме се все по-високо и местността става все по-суха. Трябва само да намеря някое възвишение, отлично заслонено, край бистра вода, за да отседнем там, да дам на малката няколко седмици почивка, а може дори да изчакаме цялата «масика»1. Малко жени биха издържали дори десета част от тези мъки, но сега тя трябва да си почине! Друга след такава нощ щеше веднага да се разболее от треска, а тя — как хубаво си спи! Слава богу!“

Тези мисли му създадоха чудесно настроение, затова, като поглеждаше отгоре главичката на Нели, опряна върху гърдите му, той си каза весело, но не и без известно учудване:

„Колко странно е наистина, че аз обичам тази малка мушичка! Вярно е, че винаги съм я обичал, но сега все повече!“

И като не знаеше как да си обясни това особено явление, хрумна му следното предположение:

„Сигурно поради това, че заедно преживяхме толкова много и че — тя е под моите грижи.“

В същото време той държеше много внимателно с дясната си ръка „мушичката“ за колана, за да не падне от седлото и да си разбие носа. Придвижваха се мълчаливо, крачка по крачка. Само Кали си тананикаше нещо под носа в чест на Стас:

— Велики господар убил Гебхър, убил лъв и бивол! Велики господар убие още много лъвове! Ях! Много месо! Много месо! Ях! Ях!…

— Кали — попита го тихо Стас, — Вахима ловуват ли по лъвове?

— Вахима бои се от лъвове, но Вахима копае дълбоки ровове и ако нощем лъв падне в тях, Вахима се смее.

— Какво правите тогава?

— Вахима хвърля много копия, чак лъв стане таралеж. Тогава го изважда от ров и яде. Лъв вкусно.

И според обичая си той се потупа по корема.

На Стас не му хареса много този начин на ловуване, той започна да го разпитва какви други животни се срещат в страната Вахима и разговорът премина по-нататък на антилопите, щраусите, жирафите и носорозите, докато чуха шум на водопад.

— Какво е това? — извика Стас. — Река и водопад ли се

——

1 иМасика — продехЗД дъждовен период. — Б. а.

намират пред нас?

Кали поклати глава в знак на потвърждение.

Известно време пътуваха с по-бърза крачка, вслушвайки се в шума, който ставаше все по-ясен.

— Водопад! — повтори заинтригуван Стас.

Ала едва минаха един-два завоя и пред тях се изпречи непреодолима преграда, която спираше по-нататъшния им път.

Нели, която преди това беше приспана от равния ход на коня, веднага се събуди.

— За нощуване ли спираме вече? — попита тя.

— Не, но виж! — отговори й Стас. — Скалата прегражда прулома.

— Какво ще правим тогава?

— Да се промъкнем край нея не е възможно, защото тук мястото е тясно, значи трябва да се върнем малко, да излезем нагоре и да заобиколим преградата. До вечерта има още два часа, та времето ще стигне. Нека и конете да си отдъхнат. Чуваш ли водопада?

— Чувам го.

— Ще спрем край него за нощуване.

След това той се обърна към Кали, заповяда му да се изкачи на брега на падината и да види дали по-нататък дъното на прулома не е препречено с такива прегради, а сам започна внимателно да оглежда скалата и след малко извика:

— Тя се е откъснала и е рухнала неотдавна. Нели, виждаш ли този отломък? Виж колко е пресен. По него няма нито мъх, нито други растения. Разбирам, вече разбирам!

И той посочи на момичето растящия на брега на прулома баобаб, чийто огромен корен висеше по стената над отломъка.

— Този корен се е вбил в пролуката между стената и скалата и .като е нараствал, накрая е откъртил скалата. Това е чудновато явление, защото камъкът е по-твърд от дървото, но аз знам, че в планините такива случаи има често. Каквото и да побутне след това такава скала, която едвам се държи — и блокът се откъсва.

— Но какво е могло да го побутне?

— Трудно е да се каже. Може би някоя минала буря, може би вчерашната?

В този миг Саба, който преди това беше изостанал от кервана, дотича, спря се изведнъж, сякаш някой го бе дръпнал отзад за опашката, подуши, след това се вмъкна в пролуката между стената и откъснатата скала, но веднага взе да отстъпва назад с настръхнала козина. . Стас слезе от коня, за да види какво е изплашило кучето.

— Стас, не отивай там — помоли го Нели, — може да има лъв.

Ала момчето, което беше малко юнак-самохвалко и от миналата нощ изпитваше необикновена ненавист към лъвовеге, отговори:

— Голяма работа, лъв посред бял ден!

Но преди да се доближи до прохода, чу отгоре гласа на Кали:

— Бвана кубва! Бвана кубва!

— Какво има? — попита Стас.

Негърът светкавично се смъкна от стъблото на пълзящото растение. Лесно беше да се прочете по лицето му, че носи някаква важна новина.

— Слон! — извика той.

— Слон ли?

— Да — отвърна младият негър, размахвайки ръце. — Там е гърмяща вода, а тук скала. Слон не може излезе. Велики господар убие слон, а Кали го яде, ах, яде, яде!

И при тази мисъл го обзе такава радост, че той започна да подскача, да се удря с длани по коленете и да се смее като луд, като обръщаше очи и святкаше с белите си зъби. Стас не разбра веднага защо Кали каза, че слонът не може да излезе от клисурата и като искаше да разбере какво се е случило, качи се на коня, повери Нели на Меа, та в случай на нужда ръцете му да бъдат свободни за стрелба, заповяда на Кали да седне зад него; след това всички се върнаха и започнаха да търсят удобно място за излизане навън. По пътя Стас се питаше как слонът е могъл да попадне там, където се намираше, и от отговора на Кали горе-долу се досети какво се бе случило.

Слонът, изглежда, е бягал през прулома от огъня по време на пожара в джунглата; по пътя си се е тръкнал силно о едва крепящата се скала, тя е рухнала и му е пресякла обратния път. След това, достигнал края на клисурата, той се е озовал край брега на пропастта, в която пада реката, и по този начин е останал затворен.

След известно време малките пътешественици намериха изход, който обаче беше доста стръмен, та трябваше да слязат от конете и да ги водят. Понеже според уверенията на негъра до реката, беше близо, продължиха по-нататък пеша. Накрая стигнаха висок нос, заграден от едната страна от реката, от другата — от прулома, и като погледнаха надолу, видяха в дъното на падината слона.

Огромното животно лежеше по корем и за голяма изненада на Стас, не скочи, като ги видя, а едва когато Саба стигна до брега на прулома и започна яростно да лае, размърда за миг грамадните си уши и вдигна хобота си, но веднага го отпусна.

Хванати за ръце, децата дълго го гледаха и мълчаха.

Най-сетне Кали наруши мълчанието:

— Той умре от глад!

Наистина слонът беше отслабнал до такава степен, че гърбът му сякаш образуваше някакъв гребен, щръкнал през цялото му тяло; хълбоците му бяха хлътнали, под кожата му, въпреки дебелината й, ясно се открояваха ребрата и беше лесно да се разбере, че слонът не става, защото вече не му достигат сили.

Доста широката при изхода падина се превръщаше в затворена от двете страни с отвесни скали котловина, на чието дъно растяха няколко дървета. Те бяха изпочупени, кората по тях обелена, по клоните им нямаше нито един лист. Увисналите от скалите виещи се растения също бяха окъсани и изядени, а тревата в котловината беше опасана до последното стръкче.

Като обмисли най-подробно положението, Стас започна да споделя съображенията си с Нели, но под впечатлението на неизбежната смърт на огромното животно, той говореше тихо, сякаш се страхуваше да не смути последните мигове на живота му.

— Да, той наистина умира от глад. Сигурно е от две седмици, т. е. от времето, когато огънят е опожарил старата джунгла. Изял е всичко, каквото е имало за ядене, а сега се мъчи само, толкова повече, че по високото растат хлебни дървета и акации с големи шушулки, които той вижда, а не може да достигне.

И те отново го гледаха известно време мълчаливо, а слонът също обръщаше често към тях малките си угасващи очи и от гърлото му се изтръгваше някакво бълбукане.

— Наистина — обади се момчето — по-добре ще бъде да му съкратим мъките.

Като каза това, той вдигна пушката към лицето си, но Нели го хвана за палтото и като запъна двете си крачета, с все сила започна да го дърпа от брега на клисурата.

— Стас, недей! Стас, дай му да яде! Той е толкова окаян. Не искам да го убиваш! Не искам! Не искам!

И като тропаше с крачка, тя не преставаше да го дърпа, а той я погледна с голямо учудване, но виждайки пълните й със сълзи очи, каза:

— Но-, Нели …

— Не искам! Няма да ти дам да го убиеш. Аз ще се разболея от треска, ако го убиеш!…

Тази заплаха беше достатъчна за Стас, за да се откаже от намерението си за убийство — и по отношение на слона, който лежеше пред тях, и по отношение на всички други по света. Той помълча още малко, не знаейки какво да отговори на малкото момиче, след това каза:

— Добре де! Добре!… Казвам . ти, добре! Пусни ме, Нели!

А Нели веднага го прегърна и в разплаканите й очи проблесна усмивка. Сега тя искаше само едно: колкото може по-бързо да дадат на слона храна. Кали и Меа се учудиха много, като разбраха, че „бвана кубва“ не само няма да го убие, ами те трябва веднага да наберат за него колкото могат повече пъпеши от хлебното дърво, акациеви шушулки и всякакви бурени, листа и треви. Суданският меч на Гебхър с двете остриета послужи отлично на Кали в тази работа и ако не беше той, тя нямаше да върви така спорно. Ала Нели не искаше да чака, докато привършат всичко, та щом първият плод падна от дървото, тя го грабна с две ръце и като го носеше към клисурата, повтаряше бързо; сякаш се страхуваше да не би някой друг да пожелае да я измести:

— Аз! Аз! Аз!

Ала Стас съвсем не мислеше да я лишава от това удоволствие и само от страх да не би в бързината си да полети заедно с пъпеша я хвана за колана и извика:

— Хвърляй!

Големият плод се търкулна по стръмнината и се спря до краката на слона, а той моментално проточи хобота си, хвана плода, след това го изви, като че ли искаше да сложи пъпеша под шията си — и децата повече не го видяха!

— Изяде го! — извика зарадвана Нели.

— Предполагам! — отвърна усмихнат Стас.

А слонът проточи хобота си към тях, сякаш молеше за още,; и се обади с мощен глас:

— Хррумф!

— Още иска.

— Предполагам — повтори Стас.

Вторият плод се търкулна след първия и за миг изчезна по същия начин; последва трети, четвърти, десети, след това полетяха шушулки от акации, цели снопчета трева и големи листа. Нели не позволи никому да я замести, а когато малките й ръце отмаляха от работа, тя започна да бута с крачка все нови и нови запаси от храна, а слонът ядеше и понякога вдигаше хобот, за да произнесе своето гръмливо „хррумф“ в знак, че иска още и — както твърдеше Нели — в знак на благодарност.

Ала накрая Кали и Меа се измориха от работата, която вършеха много старателно, но само с мисълта, че „бвана кубва“ иска най-напред да угои слона, а след това да го убие. Най-после „вана кубва“ им заповяда да спрат, защото слънцето силно клонеше, към залез и беше време да започнат направата на зериба . За щастие, това не беше трудно, защото двете страни на триъгълния нос бяха напълно недостъпни, оставаше само да заградят третата. Акации с безмилостни бодли също не липсваха.

Нели не се отделяше нито крачка от падината и клекнала над нейния бряг, отдалеч съобщаваше на Стас какво прави слонът и тънкото й гласче се чуваше често-често:

— Търси нещо с хобота наоколо! Или:

— Мърда с уши. Ушите му са огромни! А накрая:

— Стас! Стас! Става! Ах!

Стас се приближи бързо и хвана Нели за ръка. Слонът наистина бе станал и едва сега децата можеха да видят огромния му ръст. Няколко пъти преди това те бяха виждали големи слонове, които превозваха на кораби през Суецкия канал от Индия за Европа, но нито един от тях не можеше да се сравни с този колос, който наистина приличаше на огромна сивопепелява скала, ходеща на четири крака. Различаваше се от онези също така и по големината на бивните си, дълги по пет и повече стъпки, и както вече бе забелязала Нели, по направо приказните си уши. Предните му крака бяха много високи, но сравнително тънки, изглежда поради многодневното гладуване.

— Ама че лилипут! — извика Стас. — Ако се покатери и протегне добре хобота си, би могъл да те хване за крачето.

Ала колосът. нито мислеше да се покатерва, нито да хваща някого за крачето. Клатушкайки се, той стигна до изхода на клисурата, гледа известно време в бездната, на дъното на която се въртеше водата, след това се обърна към стената откъм водопада, насочи към него хобота си и като го потопи най-внимателно, започна да пие.

— Има късмет — каза Стас, — че може да стигне с хобота си водата. Иначе да е издъхнал досега.

Слонът пи толкова дълго, че накрая момичето започна да се безпокои.

— Стас, няма ли да му стане нещо? — попита то.

— Не зная — отговори, смеейки се, той, но след като си го взела под закрила, предупреди го сега.

Тогава Нели се наведе над брега и започна да вика:

— Стига, миличък слончо, стига!

А миличкият слончо сякаш разбра за какво става дума, защото престана да пие, но започна да се облива с вода: най-напред поля двата си крака, след това гърба и накрая двете си страни.

Но междувременно беше започнало да се стъмва и Стас заведе момичето при зерибата, където ги чакаше вечерята.

И двамата имаха превъзходно настроение: Нели — защото бе спасила живота на слона, а Стас — защото видя блесналите й като две звездички очи и развеселеното й личице, което изглеждаше по-добре и по-здраво от всеки друг път, още от тръгването им от Хартум. За спокойствието на момчето влияеше и това, че предвиждаше спокойна и прекрасна нощ. Недостъпният от двете страни нос ги предпазваше напълно от нападения, а от третата страна Кали и Меа издигнаха толкова висока стена от трънливи акациеви клони и пасифлора1, че не можеше дори да се помисли някакво хищно животно да премине през такава ограда.

Освен това времето бе хубаво и веднага след залез слънце звездите обсипаха небето. Приятно беше да се диша хладния поради близостта на водопада въздух, пропит от мирис на джунгла и прясно откършени клони.

„Тази муха няма да се разболее от треска!“ — с радост си мислеше Стас.

След това поведоха разговор за слона, защото Нели не беше в състояние да говори за нищо друго и не преставаше да се възхищава от ръста, хобота, и бивните му, които наистина бяха огромни. Накрая тя попита:

— Сташек, нали той е много умен?

— Като Соломон — отвърна Стас. — Но защо мислиш така?

— Защото, като го помолих повече да не пие, той веднага ме послуша.

— Ако преди това не е взимал уроци по английски език, а все пак го разбира, той наистина е забележителен.

Нели усети, че Стас се шегува с нея, затова му изфуча като котка и рече:

— Говори каквото си щеш, но аз съм сигурна, че той е много умен и веднага ще се опитоми.

— Дали веднага, не зная, но може да се опитоми. Вярно е, че африканските слонове са по-диви от азиатските, но струва ми се, че Анибал например е използувал африкански слонове.

— Какъв е бил този Анибал?

Стас я погледна снизходително и малко съчувствено.

— Разбира се — каза той, — на твоята възраст човек не знае дори такива неща. Анибал е бил велик картагенски пълководец, който е използувал слонове във войната с римляните, а понеже Картаген се е намирал в Африка, трябва да е

——

1 Пасифлора — тропическо виещо се растение с красиви цветове. Б. пр.

 

използувал африкански …

Разговорът им беше прекъснат от силния рев на слона, който, след като се бе наял и напил, започна да реве, неизвестно дали от радост, или от мъка за пълната си свобода. Саба скочи и взе да лае, а Стас каза:

— Хубаво я наредихме! Сега зове другарите си. Добре ще изглеждаме, ако тук се появи цяло стадо.

Той ще им каже, че сме се отнесли добре към него! — бързо отвърна Нели.

Ала Стас, който не се разтревожи истински, защото разчиташе на това, че дори и да се появи стадото, блясъкът на огъня ще го изплаши, се усмихна и каза заядливо:

— Добре, добре! Пък ако слоновете се появят, ти няма да плачеш от страх, ах, не! — само очите ти ще се потят, както вече два пъти се случи.

И започна да я имитира:

— Аз не плача, само очите ми се потят…

Ала като видя веселото .му лице, Нели се досети, че никаква опасност не ги заплашва.

— Като го опитомим — каза тя, — няма да ми се потят очите, па дори и десет лъва да реват.

— Защо?

— Защото той ще ни пази.

Стас усмири Саба, който не преставаше да отвръща на слона с лай, след това помисли малко и продължи:

— Не си се сетила за едно нещо, Нели. Та нали ние няма да останем тук завинаги, а ще продължим по-нататък. Не казвам веднага, но… Разбира се, мястото е добро и действува здравословно, затова реших да останем тук може би седмица, две, защото и ти, и всички ние имаме нужда от почивка. Е, добре! Докато сме тук, ще храним слона, макар че работата на всички ни около прехраната му е голяма. Но нали той е затворен и не бихме могли да го вземем със себе си. Тогава какво ще стане? Ще заминем, той ще остане и отново ще се измъчва от глад, докато умре.

— Тогава още повече ще ни е жал за него…

Нели се натъжи много и известно време седеше мълчалива, без да знае, изглежда, какво да отговори на тези правилни разсъждения, но след малко вдигна глава и като отметна назад косите, които падаха над очите й, обърна пълен с доверие поглед към момчето:

— Зная — каза тя, — че ако ти пожелаеш, ще го изведеш от клисурата.

— Аз?

Тя посочи с пръст, докосна ръката на Стас и повтори:

— Ти.

Малката хитра женичка разбираше, че нейното доверие ще поласкае момчето и че от този момент то ще започне да мисли как да освободи слона.