Емилиян Станев
Повест за една гора (32)

32

Времето беше още топло, макар че задухаха северозападните ветрове. Горите пожълтяваха. Нощем изгряваше голяма, кървавочервена месечина и улулиците се обаждаха по-често. Сутрин падаше дебела и студена роса. Септември беше към края си.

Бригадирският лагер бе вдигнат преди няколко дни и сега по празната поляна пред дома се виждаха само черните кръгли петна от огньовете и колчетата от палатките. Горският дом потъна в тишина. След шумното лято смълчаността наоколо изглеждаше непривична и тежка. Гюрга тъжеше за младежите. Дори Бук учудено се оглеждаше сред пустата поляна. Наистина, в планината още имаше дървари, но техните брадви се чуваха далеч. Работниците нощуваха в мините или сред гората близо до мястото на работата. Само дрънченето на колите и бученето на камионите, които идваха да товарят дърва, оживяваше околността.

Вълко и Янко очакваха с нетърпение първия еленов рев. Оставаха още няколко дни до започване борбите между елените. И ето, една нощ Янко чу рева на Джели. Той излезе навън и тутакси събуди Вълко.

Над тъмните гори висеше сърповидният месец, изтънен като вежда. Неговата мътна светлина болно озаряваше гигантската снага на планината, в чиито тъмни пазви бучаха потоците. Сред тежкото мълчание на горите ревът на животното сякаш идваше изпод земята.

— Бе, бе, бе-е! — ревеше еленът и в неговия рев се долавяше нещо далечно, сякаш се обаждаха самите отминали векове.

Оттогава ревът на рогачите, тропотът и сухото тракане на рогата им се чуваха край Солените извори и по поляните, дето по-рано мирно пасяха стадата. Край Горския дом нощем минаваха елени, които караха Жар да лае. Дивечът непрекъснато се движеше.

Вълко и неговият помощник обикаляха сборищата и бранищата, дето се биеха елените. Една сутрин чуха рева на Джели близо до дома. Еленът ревеше в едрата гора зад поляната и тъй като двамата надзиратели и без това се готвеха да тръгнат на обиколка, грабнаха пушките и предпазливо навлязоха в гората.

Ревът на животното ставаше все по-висок. Преди да излязат на бранището, чуха друг еленов рев. Джели веднага отговори. Двамата ясно долавяха фученето на ноздрите му. Еленът беше близо.

Като тръгна срещу вятъра, Вълко поведе помощника си зад една грамадна китка от букаци. Двамата достигнаха бранището точно когато двата елена се срещнаха. Кошутите на Джели стояха край гората и гледаха пришелеца. Той беше същият оня елен, който някога Джели нападна. С вирнати глави и с разширени, искрящи очи, двамата противници се изправиха един срещу друг. Те ровеха земята с копитата си и по стройните им тела минаваха леки гърчове.

Огромните рога на Джели се наведоха и големите предни куки взеха почти хоризонтално положение. Той пристъпи с единия си крак, подобно на борец, който поздравява своя противник пред борбата. Пришелецът направи същото. Джели издаде задавен рев и на устата му се появи пяна. Непознатият отхвърли роговете си към гърба и високо изрева. Тогава с бесен устрем Джели се хвърли към него. Младият рогач наведе глава и рогата на Джели изтракаха в неговите. От страшния удар тялото на пришелеца се сгъна. Джели напрегна сили да го повдигне на рогата си. Рогачът отстъпи под напора. Но отведнъж той се отметна ловко настрана и преди Джели да посрещне удара, удари го в плещите. Широка кървава драскотина се появи по плешката на Джели. Могъщият елен изпъшка като човек. Той пак насочи рогата си и пак ги сплете с рогата на противника. Мъчеше се да го повлече и сега младият елен не успя да се откопчи. Забил копита във влажната, изровена под краката му земя, той коленичи да удържи напора. Джели фучеше с ноздрите си и тежко пъшкаше, почти легнал с предницата си. Задните му крака бавно и упорито се придвижваха напред.

Младият елен изплези език. Беше по-слаб и едва издържаше напора. Още няколко минути и Джели щеше да го вдигне на рогата си.

Янко усети, че Вълко го блъсна с лакът, но погълнат от зрелището, стоеше зад дървото с полуотворена от смайване уста.

— Какво зяпаш? — извика Вълко. — Не виждаш ли, че ще го убие. У-у-у! — извика той, като излезе зад дървото и се завтече към рогачите. Кошутите се втурнаха да бягат със силен шум, но елените останаха в същото положение. Едва когато Вълко размаха пушката на пет-шест крачки от тях, те се откопчиха. Младият елен веднага избяга, а Джели се изправи и тръгна към Вълко. Очите на възбуденото животно гледаха като очи на дявол. Те бяха червени, налети с кръв. От муцуната му капеше пяна на едри парцали.

— Проклетнико! — извика Вълко.

Еленът започна да рови земята с крак, настръхнал и предизвикателен. Янко грабна една тояга и я хвърли към него. Тогава Джели сякаш дойде на себе си. Страхът от хората изведнъж се възвърна и той се втурна по следите на стадото.

Вълко започна да се смее весело.

— Какъв сатана, и не се плаши глупакът неден — рече той, като продължаваше да гледа отминаващото животно.

Янко беше побледнял.

— Той ще настигне другия елен и ще го убие — промълви момъкът.

— Едва ли. Втори път рогачът няма да се реши да влезе в бой с Джели — каза Вълко. — Но и Джели няма да се успокои, докато не го прогони от тия места.

От тоя ден двамата непрекъснато обикаляха бранищата. Следяха какво става там и неведнъж бяха свидетели на жестоки и кървави борби. Това продължи около седмица. Постепенно дивечът се успокои и стадата започнаха мирно да се събират по любимите си места. Едва сега можеше да се види какво е числото на елените. То беше се увеличило почти двойно. От цялата планина тук бяха се преселили много непознати стада, примамени от обилната храна и от спокойствието, което Вълко и Янко им даваха. Дивечът бе свикнал с хранилките и идната зима в Тихата долина щяха да се съберат множество елени и кошути.

— Догодина можем да убием поне десет елена — каза един ден Вълко с гордост. — Най-малко хиляда и петстотин килограма месо, без да се пресмята стойността на кожите. А след три-четири години, ако все така здраво залягаме за нашата работа, ще убиваме по петдесет елена и по стотина сърни.

Той извади от джоба си бележник и пресметна:

— Всичко това прави около двадесет хиляди килограма месо.

— Но как ще ги избиваме? — попита Янко.

— Ще избиваме само тия, които са застарели или пък имат неправилно развити рога. По план. Както и излишните.

Те седяха край голямата кръгла маса, сложена в ограденото с дървени летви дворче, където есенните цветя, осланени от първите слани, болно навеждаха извехналите си главички. В тоя следобед бледосиньо небе висеше над планината. Буковите гори бяха пламнали, сякаш запалени от есента. Листопадът бе настъпил и навред човек газеше медночервена шума. Денят бе спокоен и тих. Чистият въздух изглеждаше необикновено бистър, леко трептящ в обедните часове, а поляната пред дома като че бе станала по-широка.

— Нова работа ни чака — добави Вълко. — Пак ще дойде зимата и пак ще тръгнем по снега с нашите снегоходки.

Янко се усмихна смутено.

— Малко ме е страх от зимата — рече той. — Като си помисля какви мъки бяха миналата година.

— Страх те е? От що? Я погледни, нима нашият дом е същата запустяла постройка, която намерихме? Нямаме ли си всичко? Свинята грухти в кочината и чака ножа. Мазето е пълно със зимнина. Дърва ще си приготвим още тия дни колкото искаш. Пък и ние не сме същите, особено ти. Ако се претеглиш, сигурно ще се учудиш. Тъй де. Станал си с десет килограма по-тежък и не си вече онова смутено разсилническо милиционерче с лъскавите ботуши, което не знаеше какво да прави със себе си. Сега си мъж, полезен човек!

Той се изправи бавно и като хвърли поглед към разкошната гора, плувнала в огън и злато, рече замислено, сякаш говореше на себе си:

— Колко много работа има още! Славна работа. Видиш ли как се врязват новите пътища в горите? Миналата година ги нямаше. И ние не бяхме тук. Домът беше пуст, дивечът бе пръснат. Нямаше хора, нямаше и работа за горяните от долните махали. А сега до късна есен техните брадви ще кънтят в гората. Но това е само началото. Тъй де. Да не мислиш, че ще спре човешкият труд дотук? Не, братко, кой знае какви богатства се крият под тия гори. И ето на, ние първи заработихме, така да се каже, бяхме първите пионери. Горд съм, че дойдох тук, много съм горд.

Янко повдигна глава и го погледна от стола си. Четиридесетгодишният мъж беше се изправил с целия си ръст. Едрата му глава беше вдигната и погледът му преминаваше над планината като поглед на орел. Вълко се усмихваше с широка, щастлива усмивка.

— Човешкият живот струва колкото делото — каза той. — Каквото си обичал, това си и направил. Който не е направил нищо, той и сам е нищо. Тъй да знаеш.

Янко го гледаше с възхищение. Колко спокоен и уверен бе тоя силен човек! И каква сподавена обич към планината се четеше в очите му! Момъкът си спомни тежките зимни дни, когато се бориха с вълчата глутница, белите нощи, прекарани в дома, вечерите край общата маса до зачервената печка и сърцето му се изпълни с радост. Наистина, той не беше вече онова жалко горско милиционерче. Беше станал истински мъж и обичаше планината и работата си повече от всичко.

По шосето забуча автомобил, после сирените на двете дъскорезници остро изпищяха, призовавайки нова смяна работници. Група миньори минаха край дома и поздравиха весело, бързайки към своите мини, където копаеха антрацитните, лъскави като смола въглища. Нещо изтрополя под масата. Янко се наведе и ръцете му срещнаха влажната муцунка на Бук. Сърнето близна ръката му. Янко го взе в скута си и започна да глади с ръка неговата остра и гъста козина. Животното стоеше мирно, като кимаше с глава и ближеше с грапавия си език горната си устна, както правят козите, когато се готвят да кихнат.

Янко подръпна ушите му и ги почеса. Погледът му срещна близкия връх. Слънцето обливаше с топлите си кротки лъчи червените гори. Колко пъти беше минавал под него. Оттам минаваха еленовите стада, когато се застудееше, за да отидат при хранилките в Тихата долина. Стори му се, че върхът го гледа като живо същество.

Той се обърна и потърси с очи Вълко. Старият ловец беше се облегнал на оградата. Пушеше цигара, която димеше в ръката му. Лицето му, обгорено от слънцето и ветрищата, се усмихваше. Той свиреше с уста мотив от стара народна песен. В дома се носеха виковете на двете момченца и се чуваше как ври нещо на печката, а навън се раздипляше планината: рид след рид, рътлина след рътлина, връх след връх, като безкрайните гънки на огромна, червено-кафява дреха — същинско море от потайни кътчета и усои, което мамеше погледа и изпълваше душата с бодрост и сила.