Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Емилиян Станев. Повест за една гора

Българска класика за деца №32

 

Илюстрации: Т. Шишмарев

Редактор: Корнелия Лозанова

Формат 16/56/84

Издателска къща „ПАН ’96“, 2005

Предпечат: ЕТ „Катерина“

Печат: Инвестпрес АД

ISBN: 954–657–547-X

Цена: 3,50 лв.

История

  1. — Добавяне

31

В началото на лятото, щом свърши учебната година, Кольо пристигна една сутрин от село с малко денкче на рамо. Той беше порасъл и веселите му очички гледаха смело и бодро. Вълко го посрещна бащински, настани го в дома и го запозна с младежите. Момчето гореше от нетърпение по-скоро да се залови на работа. Вълко му разказа колко е важно да се прекарат пътища през горите, за да се свличат падналите дървета, които гниеха безполезно, да се построят тук гатери и да се направи цялата планина достъпна. Колкото и да обичаше дивите животни, Кольо знаеше, че работата на бригадирите е по-важна от всичко друго и че като има в планината пътища и хора, дивечът ще бъде по-добре пазен и по-лесно подхранван в тежките зимни дни. Скритите богатства щяха да се използват тепърва и бедният планински край щеше да даде поминък и работа за всички.

Момчето бе изненадано и възхитено от Бук. Вълко бе удържал обещанието си. Кольо и Бук станаха неразделни приятели. Сърнето се привърза към момчето и го следваше като куче.

С гръмотевичен шум падаха старите буки, за да се разчисти мястото, където щеше да мине пътят. Кирките и лопатите весело звъняха между смеховете на девойките и на момчетата. Съревнованието между отделните чети беше в разгара си. Привечер бригадирите се завръщаха на поляната, където бяха опънали палатките. Вечеряха край скованите маси и очакваха сигнала на тръбата да се строят за проверка. Тогава младежите и девойките се вълнуваха и в лагера за миг настъпваше силен шум, дрънкане на съдове и тропот. Всяка чета бързаше да се строи първа на определеното място. Командирите съобщаваха резултатите за извършената през деня работа и предаваха знамето на тая чета, която беше се отличила. Пламваше грамадна клада от дебели дърва, пламваха край нея малки огньове и към небето се издигаше огнен език. Всички викаха ура и общият вик отекваше далеч из планината. След това между бригадирите започваха горещи спорове. Огънят се извиваше все по-високо, сипейки хиляди искри, които отлитаха като светулки и гаснеха из мрака, осветената гора сякаш трептеше през пламъците. Настъпваше часът на бригадирската веселба. Край кладата се извиваха хора, свиреха хармоники, пищеше гайда.

Понеже беше малък, Кольо не беше приет в отреда. Той се чувстваше много пренебрегнат. Нощем, след като си легнеше, плачеше от яд, че на него гледат като на дете. Вълко го беше прибрал в дома, тъй като Кольо не получи завивки и храна.

— Е, не тъгувай — каза му една вечер ловният надзирател. — Ще се намери и за теб работа.

— Каква? — момчето се изправи и седна в леглото. — Ще ме вземат ли в отреда?

— В отреда няма да те вземат, ама аз ще те взема. Ще правим нови навеси и хранилки за елените. Пък и листници трябва да се приготвят.

Очите на момчето светнаха.

— Кога ще започнем тая работа? — рече то развеселено.

— Ами тия дни — каза Вълко, като се усмихваше на смущението на своя малък приятел.

Кольо се замисли и по лицето му тутакси се възвърна предишното отчаяно изражение.

— Виж какво, Колинка — рече ловният надзирател, като взе един стол и седна край леглото. — Ти, братко, бригадир няма да станеш. Не те щат. Колко пъти молих командира за теб. Но той не скланя. Държи си на своето. Ала ти ще направиш друго: щом те не искат да те запишат, ти се запиши сам.

— Че как ще се запиша сам? — почти изплака Кольо и личицето му стана сериозно като на възрастен.

— Как ли? Ето как. Вземи утре, че иди при точилата. И без да питаш някого, започни да въртиш камъка. Помагай на точиларите. А пък ако там не може, залови се да влечеш вършини. Само че трупай твоите вършини на отделно място, да се види каква работа си свършил. Тъй де.

— Но те няма да признаят, нищо няма да признаят! — сърдито и отчаяно извика момчето.

— Нека не признават. Изпърво няма да признават, ала после ще видят и ще ти отдадат правото.

На другия ден Кольо отиде при точилата най-рано от всички. Но точиларите го изгониха. Тогава той се залови с вършините, както го съветваше Вълко. И след два дни бригадирите трябваше да признаят, че момчето си гледа добре работата. Неговата купчина не беше по-малка от тия на другите. В края на седмицата Кольо получи похвала от самия командир на лагера. При все това пак не го записаха в отреда. Остана си при вършините и продължаваше да работи с още по-голямо усърдие. Неговата гордост беше удовлетворена. Когато дядо Васил идваше да го види, Кольо бързаше да го посъветва да не го заплесва с много дълги разговори.

— Идвай вечер, дядо — викаше той на стареца. — Идвай през почивките. Сега нямам време, губя точки! — и продължаваше да влече вършините, като се впрягаше в тях като кон.

От своето дърво Кики търпеливо чакаше бригадирите да заспят. Тя беше научила целия ред в лагера. Идваше тук, след като тръбата известеше вечерната проверка, и следеше какво става на поляната. Черните й очички зорко се впиваха в бараките, особено в тия от тях, в които се помещаваха кухните и продуктите. От хората Кики вече не се боеше — случваше се нощем да мине край главите им, когато спяха, но Жар я плашеше най-вече.

Щом лагерният огън започваше да догаря и бригадирите си легнеха, катерицата слизаше от дървото и тръгваше да търси останки от вечерята. Кольо беше я наблюдавал, но не пожела да я хване. Защо му е? „Нека си ходи тая малка немирница. Пакостите, които прави на птичките, не са големи. А пък колко много краси гората!“ — мислеше си момчето.

Кики обаче смяташе, че никой не я вижда и тъй като храната, която намираше тук, не можеше да се сравни с никакви лешници и стипчиви киселици, тя престана да слиза из дола. Въглищарката беше оздравяла от раната си, но от лисичетата останаха само две. Някои измряха, други беше задигнал бухалът. Старата лисица сега гонеше децата си из гората и нощем обикаляше край лагера. Край поваленото дърво вече нямаше какво да се гледа. А и дъбовият клей отдавна беше престанал да тече. Дори шосето не интересуваше сега Кики. Тук имаше много по-любопитни неща. Само сечта не се харесваше на катерицата. На разсъмване тя минаваше край чешмата и там трябваше да ходи по грамади от вършини и нацепени дърва.

След няколко дни по новите горски пътища забучаха камиони, които се поклащаха заплашително между дърветата. На тях товареха дърва, подпори за мините, траверси и строителен материал от дъскорезниците. Хиляди кубици топливо, което досега гниеше по планината, трябваше да бъде превозено в града. Оттам щяха да го натоварят на вагони и разпратят из страната.

Към края на август Вълко повика Кольо, взе и други две момчета дърводелци и заедно с Янко отидоха в Тихата долина. Там започнаха да строят нови навеси и хранилки за дивеча. Работеха тихо, да не плашат елените. А когато навесът беше привършен, Вълко заведе момчетата да правят листници, които щяха да служат за храна на еленовите стада през зимата.

Кольо работеше с въодушевление, слушайки през почивките разказите на своя голям приятел. Той мечтаеше да стане лесовъд, когато порасне. Горите и дивечът го привличаха повече от всичко друго.

Една вечер край малкия лагер мина Вита. Мечката водеше със себе си две мечета. Янко и Кольо се чудеха откъде си е намерила мечок, но Вълко им обясни, че по нашите планини мечките ходят почти през цялата година и лягат да спят летаргичен сън едва през януари, когато започнат големите снегове и студове.

povest_za_edna_gora_pic29.png

— Вита познава планината по-добре от мен — каза той. — А мечок си е намерила още през есента. По-скоро той е дошъл да я дири, а тя си е стояла все из тия места. Догодина по същото време мечокът пак ще дойде.

Малката бригада се върна в дома. Повечето от пътищата бяха привършени и бригадирите се приготвиха да си тръгнат.