Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Емилиян Станев. Повест за една гора

Българска класика за деца №32

 

Илюстрации: Т. Шишмарев

Редактор: Корнелия Лозанова

Формат 16/56/84

Издателска къща „ПАН ’96“, 2005

Предпечат: ЕТ „Катерина“

Печат: Инвестпрес АД

ISBN: 954–657–547-X

Цена: 3,50 лв.

История

  1. — Добавяне

24

В края на февруари въглищарката се усети неспокойна. Вечер започна да лае без всякаква причина и безцелно да скита из големите сечища зад шосето.

На нейните дрезгави клявкания и крясъци се озова жълтият лисугер, който живееше в скалите през реката. Той беше красиво зверче, с жълто-червен кожух, с широка бяла препаска под гушата. Опашката му бе дебела като къделя. Тя свършваше с бял край и когато лисугерът скачаше да хване някоя мишка, тя се развяваше във въздуха като знаме. Опитен ловец на гризачи и на птици, той ловеше почти всяка нощ заек, яребица, каменарка или лещарка. И тъй като се хранеше добре, беше едър и силен. Щом чу крясъците на въглищарката, заряза всичко и тръгна да я дири.

Те се срещнаха в една топла февруарска нощ, когато прясно навалелият сняг леко хрускаше под стъпките им, а над планината преминаваше топлата вълна на южния вятър. В тая нощ дивите котки също се търсеха и мяучеха в скалите, а бухалът, кацнал на едно старо дърво, викаше с гръмлив и дълбок глас своята другарка.

Лисугерът тръгна след въглищарката, която се преструваше, че не му обръща внимание и често му показваше зъбите си. Три-четири дни той я следва по петите. Двамата заедно ловяха мишки и скитаха из планината през деня и през нощта, особено ако валеше сняг. Лисугерът проявяваше голямо внимание към въглищарката: оставяше я да отнеме плячката от устата му и докато тя ядеше, стоеше настрана и я гледаше с кехлибареножълтите си, лукави очи, помахвайки от време на време с опашка. След няколко дни въглищарката го отведе в един дол, близо до стар, повален от вятъра бук и там червеният лисугер се залови да копае дупка, в която въглищарката щеше да роди своите лисичета. Той вложи учудващо усърдие и рови с предните си крака много дни, докато приготви жилището. Когато то беше завършено, въглищарката влезе вътре и се отказа да излиза. Лисугерът започна да й носи храна. Това продължи до края на март, когато във влажната дупка въглищарката роди пет слепи, почти голи лисичета, прилични на остроноси мишлета, които трябваше да топли денонощно с тялото си.

povest_za_edna_gora_pic21.png

Бащата удвои грижите си. Понякога донасяше заек, яребица или домашна птица и покорно я слагаше пред въглищарката. Но майката не му се отплащаше с никаква любезност. Напротив, държеше го далече от лисичетата и често издраскваше муцуната му, понеже се боеше, че може да изяде рожбите й, докато са още слепи. Но щом малките прогледнаха, майка им ги пресели в хралупата на падналото дърво и той можеше свободно да играе със своите деца.

Тук, в низината, пролетта бе вече настъпила, априлското слънце топло грееше, пъпките на дърветата бързо се разпукваха и дивият чесън се зеленееше по влажните поляни. Лисичетата излизаха от хралупата да играят край грамадния труп на дървото. Те бяха прелестни същества, с остри, несъразмерно дълги муцунки, с големи, черни уши и с черни крачета. Очите им — още неоцветени — изглеждаха сини като мъниста. Майка им, просната на земята, помахваше от време на време проскубаната си опашка. Лисичетата играеха с нея, като скачаха отгоре й. Те растяха бързо и всеки ден козината им ставаше по-червеникава. Привечер майка им ги учеше да ловят насекоми, да дебнат горските бекаси, които по това време на годината се отбиваха из тия места на път към Далечния север, или да изравят мишки от дупките.

Бащата продължаваше да носи храна, тъй че край дървото се виждаха различни перушини и кости. Но щом малките лисичета отраснаха, той започна да се вестява рядко. Носеше храна само ако ловът беше сполучлив и след като се нахранеше добре. Понякога не идваше с дни и въглищарката биваше принудена да отива в махалите за плячка.

В края на месец май сърните започнаха да се багнят. В ранните часове на утрото майките се обаждаха на своите рожби. Въглищарката бе хващала от тия нежни същества, напръскани с жълтеникави петна и капки, които техните майки криеха в сухата ланшна шума. Сърните я нападаха с острите си копита, ала лисицата беше хитра, не се оставяше да я наранят.

Денем тя лежеше край падналото дърво, заобиколена от лисичетата, и дремеше, вслушана в тихия шепот на горите, където се обаждаха кукувиците и гукаха дивите гълъби. Вечер тръгваше на лов, душейки въздуха, наситен с аромата на млада зеленина и на диви цветя. От няколко дни насам тя дебнеше кошутата Дунка, която криеше своето еленче наблизо.