Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1948 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2011)
Издание:
Емилиян Станев. Повест за една гора
Българска класика за деца №32
Илюстрации: Т. Шишмарев
Редактор: Корнелия Лозанова
Формат 16/56/84
Издателска къща „ПАН ’96“, 2005
Предпечат: ЕТ „Катерина“
Печат: Инвестпрес АД
ISBN: 954–657–547-X
Цена: 3,50 лв.
История
- — Добавяне
18
Не всички лисици са ловци на зайци и на птици. Между тях се срещат млади, още неопитни в лова, които са принудени да се хранят с вегетарианска храна, недостойна за истинската лисица, и най-вече с мишки. Мишките съставляват обикновената храна на всяка лисица, но ако една лисица се храни само с тия малки гризачи и с диви круши, не може да разчита всеки ден на пълен стомах.
Край кантона живееше една такава лисица. Дядо Васил я беше срещал твърде често сутрин, когато отиваше за вода. Тя беше млада и неопитна. Бе навършила едва девет месеца и само шест, откак майка й — старата въглищарка — беше я прогонила.
Тя беше мило и неспокойно животно, с хубави седефено-жълти очи, пълни с пламъчета, с черни, триъгълни уши и с не особено красива калнозеленикава козина, защото беше мелез от майка въглищарка и баща червен лисугер.
Тя ходеше на лов из сечищата под кантона, дето майка й беше я водила някога, или пък слизаше в нивите около махалите да лови мишки. Още не бе хващала заек и тъй като беше преживяла много неуспехи и разочарования в опитите да хване някой дългоух, желанието й да ги преследва бе изчезнало. Два-три пъти тя се опита да грабне някоя кантонерска кокошка, ала те спяха в обора, където не можеше да проникне.
В края на краищата лисицата свикна да се храни с мишки, с гнили киселици и със съсели. Животът й протичаше оскъдно и миролюбиво. Всяка вечер напущаше влажната дупка и тръгваше да обиколи познатите пътечки и полянки. Сутрин се прибираше твърде късно, тъй като никой не я безпокоеше.
През зимата тя измършавя и видът й изглеждаше печален и жалък. Храна мъчно се намираше. Няколко нощи се връща с празен стомах и ако не беше намерила останките от кошутата, щеше да измършавее още повече. Тя ги откри през деня, преди Вълко и Кольо да разхвърлят отровното месо. Вълчата миризма отначало я изплаши, но като се огледа и не видя нито един вълк из дола, наяде се до насита. После отиде да спи в корубата на едно паднало дърво, което й служеше за жилище. Вмъкна се вътре и потъна в блажен сън. Но щом се здрачи, спомни си днешното угощение и се упъти към дола.
Отправи се по пътя край едрата гора, ала не бе успяла да достигне дола, когато отдолу се понесе вълчи вой.
Воят продължи и скоро на него отговори друг. Изплашена, тя забрави останките от кошутата и с всички сили избяга през сечището към кантона. После пресече шосето и влезе в младата дъбова гора. Вълчият вой вече не се чуваше и това я успокои.
Тя скита цяла нощ край махаличките и лови мишки край плетищата, които отхвърляха сенките си по снега, в спокойната и тиха лунна нощ, когато водите в потоците замръзваха, а по храстите се лепяха нежните кристалчета на скрежа.
На разсъмване се упъти към леговището си, тоя път задоволена и сита, тъй като в тая нощ изгладнелите мишки, неизлизали няколко дни от дупките си поради снеговалежа, лесно се ловяха. Ледени висулки тежаха тук-там по кожуха й, а острата й муцунка беше покрита със скреж.
Тя мина отново край кантона по пътечката към дола и се озова на пътя. Тук подуши слаба вълча миризма. Спря се и клекна. Така стоя няколко секунди, после започна да души вълчите следи. Те не бяха пресни — миризмата едва се усещаше.
Край един храст се виждаше малка дупчица в снега. Лисицата пъхна острата си муцунка в тая дупка и извади късче замръзнало месо. Отначало го подуши предпазливо, налапа го и веднага го пусна. В устата й остана приятният му вкус. Тя се облиза и го погълна, без да го дъвче. Късчето беше малко като орех. То й се услади и тя забрави страха си. Подуши тук-там из снега, дано намери друго месо, и влезе в едрата гора. Но след малко вълчата миризма изведнъж удари в носа й. Лисицата настръхна и тутакси видя сивата козина на вълка да стърчи над снега на десетина стъпки от нея. Тя се изплаши и хукна към дола. Тича с големи скокове, размахва дългата си опашка, оглежда се и пак продължаваше да се мята надолу. Така достигна кладенеца, от който дядо Васил вземаше вода. Тук бреговете на дола се снишаваха и гората се отдръпваше. Щом се озова на открито, отново усети силна вълча миризма. Друг вълк, лежеше на самия бряг, забил муцуна в снега. Задните му крака достигаха водата, а предницата бе на брега.
Лисицата поиска да се върне, но краката й се повлякоха и престанаха да я слушат. Силна болка преряза вътрешностите й като с нож. Зачудена, тя се спря с извит като дъга гръбнак, сякаш се мъчеше да повърне някакъв остър предмет, заседнал в стомаха й. После тътри надолу, сгърчена надве, с къси скокове и увиснала задница. Недалеч от кладенеца силите я напуснаха и тя падна в снега. Задните й крака започнаха да треперят, гората и небето се сляха в бяла маса, тя прехапа езика си от страшните болки, потрепера и умря с глава, забита в снега.