Емилиян Станев
Повест за една гора (19)

19

Само сивият не беше ял от отровното месо. Възбуден от воя на ловния надзирател, той повярва, че се е появила нова глутница и докато другарите му бързаха да доизядат останките от кошутата, той обиколи сечището да я търси.

Хитрият вълк скоро откри човешките следи и се върна, изпълнен с недоверие. Другарите му, вече успели да изгълтат овчето месо, трошаха едрите кости на кошутата.

Водачът отне от едрия млад вълк тазовата кост и се залови да я яде, като я притисна с лапите си. Костта беше твърда и той загуби доста време. Когато се изправи, край него нямаше нито един вълк.

Острият му слух долови отдалечаващия се бяг на вълк.

Сивият тръгна по следите на другарите си. Някои от тях бяха тичали. Той застигна вълчицата над пътя. Беше се проснала с цялата си дължина. Тялото й трепереше, очите й гледаха в една точка. Водачът я близна по муцуната. Вълчицата изхлопа с челюсти, размаха крака и отведнъж се вдърви. Вълкът скочи на пътя, после пак се върна в едрата гора и там попадна на един от младите вълци, който се влечеше с последни сили към водата. Сивият го сдави, сякаш искаше да го окуражи, но болният му другар остана равнодушен. Той продължи мъчителните си усилия да се придвижва, като гризваше жадно сняг и тракаше с младите си зъби.

Тогава сивият като че разбра какво се е случило. Козината на гърба му настръхна и без да знае от какво се бои, избяга към гребена на планината…

Сутринта Вълко, неговият помощник и Кольо намериха в рядката гора пет отровени вълка. Шестият беше открит от дядо Васил близо до кантона, край шосето. Той беше едър и мършав. На плешката му личеше следа от рана. Останалите бяха с хубави кожи, охранени и тежки. Тържествуващ и весел, Вълко ги влачеше за краката към дола, дето щяха да ги одерат. Кольо ликуваше. Той се гордееше, че бе взел участие в изтравянето на зверовете. Янко пееше от радост — не само за това, че вълците бяха отровени, но и за това, че още днес можеше да се върне в Горския дом и да си отпочине в топлата стая.

Вълко откри следата на сивия и вървя по нея до самия предел, очаквайки да намери звяра мъртъв. Като се убеди, че вълкът е напълно здрав, върна се в кантона с понижено настроение. Най-опасният от вълците пак беше се изплъзнал. Сега никакъв леш нямаше да го съблазни. Единствената възможност да се унищожи оставаше пушката.

Янко и Кольо гледаха със страх мъртвите зверове — вкочанелите им тела, изпружени и замрели в последна конвулсия, дебелите им вратове, озъбените им муцуни. От тях лъхаше суровият, навяващ ужас и тъга свят на хищника. Изправени пред тая купчина от вдървени тела, двамата усещаха тръпки да лазят по гърбовете им. Дори старият кантонер, живял дълго по тия места и неведнъж виждал живи и убити вълци, се държеше настрана. Само Вълко не изпитваше такива чувства. Със сръчността и нервната възбуда на звероловец, той хващаше вълците за краката, окачваше ги на куката, направена от един прерязан за тая цел клон, и ловко свличаше кожите им. Кольо и Янко му помагаха.

Одирането на вълците трая цели три часа. През това време дядо Васил намери отровената лисица при кладенеца. Вълко подари кожата й на момчето.

Труповете бяха нахвърляни в дола и там ги закопаха. Следобед Вълко и Янко си тръгнаха, натоварени с кожите на зверовете. За Кольо настъпи тежка минута. Той не искаше да се раздели от своя приятел и настояваше да отиде с Вълко в Горския дом. Но ловният надзирател отклони неговото желание.

— Слушай, Колинка — каза му той на тръгване, — ти си ученик и трябва да залягаш за уроците. Като свърши учебната година, ще те взема при нас, да ни помагаш. Тогава ще има много работа. Ще те водя да видиш как се калят елените и ще чуваш как лаят сърните. А може и малко сърне да хванем. Сега остани при дяда си. Тъй де. Нали той е сам. Напролет пак ще дойдеш, аз ще те извикам. Пътища ще строим тогава. И много весело ще поживеем. Тъй де. Хайде довиждане!

Кольо остана на шосето и дълго гледа подир отдалечаващите се мъже, които се загубиха на завоя под грамадните буки, отрупани със сняг. Като се върна в кантона мрачен и недоволен, той си спомни за лисичата кожа и се залови да я опъне на един чаталест клон. После я закачи на стената и дълго време я глади и й се любува.