Емилиян Станев
Повест за една гора (4)

4

В Тихата долина, която се намираше в северните поли на планината, зимуваха елените и сърните. Стадата слизаха тук, щом се застуди и северните ветрове задухат откъм равнината. Тогава по гърба на дългата рътлина, която се спущаше към Тихата долина, се виждаха множество продълговати стъпки на кошути и заоблени следи на елени. Тия следи образуваха върху снега същински пътеки.

Те водеха към Солените извори, дето почвата беше отъпкана от животните и напомняше грапавата кал край селска чешма. Високи букове скриваха котловината. Къпините и тревата се срещаха в изобилие край потоците, а на места земята беше покрита със златистозелени мъхове. По тяхното кадифе всяка вечер безшумно пристъпяха плахи кошути, рошави телета и грамадни елени.

Тук идваше и старият елен, който прекарваше лятото по високите пасбища към върховете на планината. Неговата следа, грамадна като следата на вол, се срещаше из тия места през цялата зима, дълбоко отпечатана в снега. Равномерна и спокойна, тя водеше ту към Солените извори, ту край големите, вечнозелени къпинаци по бреговете на потока. Лете го виждаха край шосето по предела. Неведнъж беше излизал пред фаровете на камионите, които возеха траверси и подпори, облян от светлината им — грамаден, напет, с изумрудено светещи очи, с тежки деветоклонни рога. Той се въртеше край падналите клади и фигури нацепени дърва, където се зеленееха малини и където дебели мъхове и жълти гъби покриваха старите стъбла.

Беше навършил осемнадесет години, преклонна възраст за елените. Угаснал бе вече пламъкът, който го караше някога да рови земята с крак и да надава дълбокия си рев в топлите септемврийски нощи, когато небето над планината тежеше от звезди, а върховете й се къпеха в мастиленогъста синина.

Някога беше най-едрият рогач по тия места и нямаше равен по сила в цялата околност. Но сега много остаря и затлъстя. Ходеше сам и живееше мъдро, в най-удобните и пълни с храна места. Обичаше да посещава сутрин и вечер Солените извори. Там имаше една хубава локва, в която се къпеше, а всички тънки и прави букачки наоколо бяха обелени от рогата му.

От ранна пролет до есента старият самец живееше спокойно, избягвайки всякакви разпри с младите елени. Но щом дойдеше месец октомври и започнеше ловът на сърни, той страдаше много от ловджийските кучета, които често го гонеха. Това гонене го съсипваше. На муцуната му се появяваше бяла пяна и когато се спираше да се вслушва, чуваше се замореното му дишане и пукането на тая кипяща, слюнчеста пяна. Той бягаше колкото може направо и надалеч, докато проклетите кучета не загубеха следите му из някой поток. Тогава успокоен лягаше по върха на някой хълм и дълго си почиваше или отиваше в някоя локва и се тръшваше в нея, да разхлади пламналото си тяло. От хълбоците му се вдигаше пара, а край следите му оставаше кална вода.

През тия дни ставаше недоверчив и отбягваше шосето.

Най-сетне настъпваха първите зимни дни. Снегът покриваше гребена на планината и еленът започваше да слиза все по-ниско, към Тихата долина. Сърнешките и еленови стада също идваха тук. Но щом задухваха топли, южни ветрове, стадата се прехвърляха в южните поли, защото там ветровете оголваха бързо земята от снега и под него се показваха зелените къпини и мъх. Според времето и ветровете животните се движеха ту на север, ту на юг, да избягнат студа и вятъра. Старият елен слизаше до самите каменовъглени мини. Там беше топло и се намираше обилна паша.

Горите скоро започваха да бучат. Старите стъбла скърцаха плачливо ден и нощ. Падаха дълбоки снегове, натрупваха се преспи. Шосето замираше. Нощем планината изчезваше в мрак и мъгла. Дърветата пукаха от мраза, потоците едва чуто бълболеха под леда и сирените на мините огласяха нощта с дълбокия си, биволски рев.

В тия снежни дни старият елен не напущаше Тихата долина. Но ето че небето се изчистяше от тежките облаци. Снежните бури преставаха. Планината изплуваше из мъглата като огромен, заледен кораб и покритите с кит гори напомняха огромни дантели. Слънчевите лъчи им даваха най-различни оттенъци — нежновиолетови, бледожълти, пурпурни. През деня китът започваше да пада и да се топи. Блестящи капки светеха като горещи елмази тук-там по клоните, а вечер горите ставаха безплътни, леденостудени и синкави. По небето, изпълнено с пари, се появяваха редки, чудно едри звезди и червенината на залеза угасваше на запад, в синята студенина на зимата.

Тихата долина ставаше влажна и усойничава. Слънцето почти не я огряваше и старият самец, усетил първите полъхвания на южняка, тръгваше към слънчевите склонове на планината. Така в непрекъснато скитане минаваше зимата и ето че идваше краят на март, през който месец снеговете започваха да се оттеглят нагоре. Старият елен ставаше неразположен и неспокоен. Челната кост го сърбеше. Той мотаеше рогата си и ги удряше по клоните, докато единият от роговете паднеше. Няколко дни по-късно падаше и другият. Тогава еленът се усещаше като болен. Не тежаха вече грамадните рога на оголялата му глава, но ведно с тая непривична лекота той биваше обзет от униние. Избираше си някой потулен кът и прекарваше там по цели дни, скрит от останалия свят, сякаш съзнаваше, че неговото единствено оръжие и величието му сега не съществуват.

Растежът на новите рога го безпокоеше с постоянния сърбеж, с болките от изпълнените с кръв кръвоносни съдове край челната кост. Този растеж беше тъй буен, че с всеки изминат ден новите рога ставаха все по-забележими. Те бяха меки, обвити в космата кожица, и тяхното растене продължаваше през цялата пролет до средата на лятото, когато и въгърците започваха да дълбаят кожата му. Все по-често еленът се къпеше и каляше, а след това чешеше о дърветата и тялото, и рогата си, по които висяха обелените кожички като заплетена юзда. Зимната козина отпадаше, заменяше се с нова, по-червеникава. Той ставаше мършав и рошав, сякаш беше болен. Рогата бавно се втвърдяваха и сърбежът преставаше. За да се освободи от неприятните кожички, той си избираше някоя права и тънка букачка, натискаше я с рогата си и започваше да ги трие о нея. Дървото се превиваше и пружинираше, кожичките падаха. Отдалеч можеше да се чуе това триене и клатене на дървото, което по-късно изсъхваше.

През юни еленът се изпълваше със сили и отново започваше да ходи с гордо вдигната глава. Той се преселваше във високите, просторни поляни на планината, обрасли със сочна, млада трева, из която цъфтяха лютичета, пламтяха жълтите минзухари и нежно намирисваше теменугата. През това време на годината срещаше майките кошути с техните плахи телета, изпъстрени с жълтеникави петна и капки, със смешни, рошави главички. Те подскачаха на дебеличките си крака и глупаво гледаха с влажни очи.

После идваше август, тъмните, топли нощи — тихи, звездни и дълбоки, изпълнени с аромат на диви ягоди и на здравец. Облечените в зеленина гори шумяха и всяка привечер залязващото слънце хвърляше в тях къси огнени стрели, които бавно гаснеха по грамадните черни клади. Еленът тръгваше на паша — самотен и величествено бавен.

През септември, когато младите рогачи започнеха да реват и да се бият, старият самотник оставаше спокоен и учудено слушаше рева, тропота и пращенето, с които се изпълваше планината.

Такъв бе неговият гаснещ живот. Но все още той беше красив и внушителен. Старостта бе прибавила спокойно величие към гордата му осанка. И когато ходеше из гората с равния си ход, пак будеше възхищение. Правите му нозе стъпваха твърдо и ловко, а широко разклонените рога красяха посивялата му глава. И от всяко негово движение се излъчваше сила и увереност, както когато беше млад.