Емилиян Станев
Повест за една гора (1)

1

От Солените извори, които горяните наричат „Слатината“, до Широката река Стара планина е покрита с вековни гори. В полите й растат могъщи дъбове, от чиито кори всяка пролет тече гъст, киселичък клей, любима храна на катериците. Лешникови гори и широколистни липи се срещат по тия места заедно с дивата череша, горчивите плодове на която служат за храна на дивите гълъби. Нагоре започва букът и неговите дебели стъбла, прошарени с черни лишеи и с мъх, напомнят мраморни колони. Той се разлистя най-късно, едва по Гергьовден, а всяка есен листата му пламват като огън от първите слани, които посребряват планината. Тук-там, между тия вековни самотници, се срещат ели — тънки и прави като стрели. Зиме, сред бялото еднообразие на затрупаните със сняг гори, елите се зеленеят, изпънали правите си стъбла като струни, на които свирят всички ветрове от север и от юг.

От незапомнени времена тия девствени гори бяха пълни с дивеч. Горди елени и плахи кошути с големи очи и дълги като чехли уши скитаха из лесовете — лете по високите пасбища, а зиме в Тихата долина, където северните ветрове не можеха да проникнат. Сърните се срещаха на стада, а дивите свине, лакоми за буков жълъд, изравяха влажната земя из гората. Едри, кафяви мечки обръщаха камъните из потоците да търсят раци и топяха гъстите си руна в студените води на Широката река да хванат някоя пъстърва.

Никой не се грижеше да пази тия богатства; бракониерите от околните махали и села избиваха във всяко време на годината дивеча и ловяха пъстървата с всички законни и незаконни средства. Твърде често от мините идваха цели дружини рибари и ловци, които изтребваха пъстървата с бомби или устройваха засади и гонки за сърни и елени. Планината стенеше от взривовете и ехото повтаряше гърма, сякаш отправяше проклятия към тия, които унищожаваха най-безразсъдно дивите обитатели на горите и пъргавите пъстърви.

Но ето че на мястото на стария лесничей, който обичаше да си попийва и не искаше да знае нито за дивеча, нито за рибата, бе назначен друг, млад човек. Той обикаля няколко дни своя район, обходи тия гори, кара се на своите мързеливи горски милиционери, страшно се сърди на миньорите от двете каменовъглени мини, заплашва ловците и състави множество актове на бракониери. Той беше едър мъж, с мъжествено лице, с внушително чело и с такива заплашително нависнали вежди, та горските стражари веднага разбраха, че с него не може да се шегува никой.

Като се върна от своята обиколка, лесничеят написа няколко писма и един ден в кабинета му влезе висок, широкоплещест мъж на около четиридесет години, облечен в полуселски, полуграждански дрехи. Непознатият приличаше твърде много на лесничея. И той като него беше мургав и мъжествен, но очите му бяха малки и светли, а погледът му проницателен и остър. Лесничеят го посрещна радостно и така юнашки се здрависа с него, че лицата на двамата се зачервиха.

Като поговориха сърдечно, развълнувани от срещата, лесничеят повика секретаря и му заповяда да напише заповед, с която току-що пристигналият се назначаваше старши ловен надзирател при лесничейството.

— Ти ще се заселиш в Горския дом и ще се наредиш там, все едно, че той е твой дом — каза лесничеят. — Законът ти дава право да изореш десет декара земя за свои нужди. Изори поляната край дома и я засей с картофи, вземи си свиня, ако ти харесва, и коза, навъди кокошки, зайци, каквото щеш, само тури ред в тия гори. Трябва да се разбере, че народната власт има твърда ръка и че тя пази тия богатства най-ревностно и най-строго. Всички горски ще бъдат под твой контрол. Ще си назначиш и помощник по твой избор.

— Слушам, господин лесничей — отговори новоназначеният надзирател, като изпъна могъщите си гърди. Гърленият му глас, силен и рязък, в който трептяха металически нотки, изпълни кабинета и накара стъклата на прозорците да звъннат. — Няма да ви посрамя. А за помощник моля още сега, т.е. искам да кажа, че той ще ми трябва. Сега е октомври, петнадесето число, и ако ще се върши работа, още тия дни трябва да се преселя горе. Затова помощникът трябва да бъде налице. Тъй де — рече той, като гледаше своя началник в очите.

Лесничеят скръсти ръце на гърба си и се замисли.

— Откъде да ти взема помощник? — гласно помисли той. — Моите горски са заети. Работа има много. От друга страна, повечето са мързеливи и разглезени от моя предшественик.

Ловният надзирател се усмихна и мечешкото му лице се омекоти от простодушна и детски хитра усмивка.

— Вие, господин лесничей, ми дайте когото и да било. При мене глезотии не помагат.

Лесничеят го погледна лукаво и помисли. След това каза разсеяно:

— Имам един млад горски милиционер. От него съм дигнал ръце. Мислех да го уволня, но после го съжалих и го оставих тук вместо разсилен. Него мога да ти дам веднага, как да е ще мина без разсилен, но те предупреждавам, че е мързелив като костенурка. Не му се осланяй много.

— Мога ли да го видя? — попита надзирателят.

Лесничеят натисна копчето на звънеца и в кабинета влезе млад момък, в униформа на горски милиционер, с грижливо вчесана нагоре коса и със сини, женствени очи. Лицето му беше хубаво, добре избръснато и гледано. Той тракна токовете на лъснатите си ботуши и застана пред началника си.

— Какво ще заповядате?

Лесничеят се обърна към прозореца да скрие усмивката си.

— Ето що, Янко — бавно каза той. — Реших да те изпратя на Горския дом завинаги. Там ще живееш постоянно. Какво ще кажеш?

Лицето на момъка изведнъж посърна. В сините му очи се появи уплаха. Горският дом беше станал кошмар за всички в лесничейството. Никой не искаше да живее там.

— Че защо, господин лесничей, защо искате непременно мен да изпратите? — съкрушено попита той. — Аз съм ерген, кой ще ме опере и кой ще ми сготви там? Работата е опасна, може ли сам човек?

— Няма да си сам — каза лесничеят и посочи с глава непознатия. — Ей с този господин ще бъдеш. Погледни го, дано ти хареса.

Янко изгледа надзирателя и като срещна острия му поглед, отмести очите си от лицето му.

— С тоя човек — добави лесничеят. — От днес той е твой колега, старши ловен надзирател. Ти ще бъдеш негов помощник. Той е женен, ще си доведе бабата и тя ще ви готви. И така ще нареди дома, че не ще ти се иска да слизаш в града.

Милиционерът се сгъна и главата му клюмна на гърдите.

— Ама че не е ли по-добре Атанас да отиде вместо мен, господин лесничей? — умолително рече той. — Атанас е по-здрав, не е като мен. Може би сам ще изяви желание. И от бракониерство разбира, и закона за лова знае наизуст. Курсовете е минал, пък аз не съм запознат с тия работи.

Лесничеят загуби търпение.

— Теб изпращам, не Атанас! — каза той строго. — Излезте и си поговорете. След два дни не искам да ви виждам тук. Ще дойда горе да видя как сте се наредили. И предварително ви пожелавам успех. Хайде на добър час! — и той подаде ръка най-напред на новоназначения ловен надзирател, а после и на Янко.

Милиционерът я пое съкрушено, едва-едва я стисна и като погледна уплашено широкия гръб на своя бъдещ шеф, напусна кабинета като човек, комуто са чели смъртна присъда.