Емилиян Станев
Повест за една гора (9)

9

Вълко спа лошо и се събуди призори. Бараката беше изстинала. От прозорчето се промъкваше мътната дрезгавина на утрото. Навалелият през нощта сняг беше се налепил по рамката.

Ловният надзирател стана бодро, като прехвърляше през ума си снощната случка. Съмнението, че Янко няма да дойде и днес, го изпълни с безпокойство. Той се изми със сняг и запали печката.

Още през нощта беше обмислил план за борба с вълците и щом се развидели добре, веднага се залови за работа. Извади от раницата си буца лой и я нагря на печката. След това постла един вестник на пода и с помощта на джобното ножче приготви малка, дървена лъжичка. Той извади шишето с отровата и като прегледа ръцете си да не би по тях да има ранички, отново се залови с лойта. Откъсна малко като жълъд късче и го направи на топчица. После го натисна с върха на лъжичката, тъй че то заприлича на напръстник. Така той направи множество напръстничета, нареди ги върху вестника и започна да сипва в тях по мъничко отрова.

Когато всички напръстничета бяха напълнени, отново наля останалата лой и затвори отворите им. По този начин приготви много кухи лоени топчета, изгори вестника и лъжичката в печката, а топчетата постави в един свински мехур, приготвен за тая цел.

Беше свикнал да си говори сам и гласно да изказва мислите си — навик, усвоен от дълговременен самотен живот из горите.

„Дали не съм забравил нещо? Ножът? Ножът е тук. — Той го попипа на кръста си, да се увери, че е там. — Ами Янко? Кога ще дойде това момче? Бави се, проклетникът. Зяпа из махаличките. Аз ще го науча. Тъй де. Ами ако дойде, когато ме няма? Ще му оставя бележка.“

Той откъсна лист от бележника си и написа:

„Чакай ме, ще дойда към обед.“

Остави бележката на леглото и тръгна.

Снегът бе спрял. Тежко привеждаха клони дърветата. Рядка мъгла покриваше върховете и се стелеше надолу, дето близките склонове се губеха в млечна белота.

Вълко се насочи към навеса и разгледа снощните следи. Снегът беше ги засипал през нощта, но все пак личаха дълбоките следи на елените. Той слезе към поляната и откри широките бразди, останали върху снега от дебнещите зверове.

Тутакси му стана ясна цялата картина. От вълнение сне фуражката си и прекара ръка по челото си.

Зад навеса вълчите следи се смесваха със следите на елените. Вълко достигна потока, хвърли учуден поглед към брега и забеляза други следи. Те извиваха под остър ъгъл в насрещния бряг.

„Виж ти“ — помисли си той и внимателно разгледа стръмнината. Тогава различи дълбоката диря, с изровена тук-там шума от копитата на елена. Старото животно беше тичало право нагоре, после беше се върнало, следвано от други вълци… Няколко минути Вълко размишлява, след това се обърна и тръгна по течението. Не всичко му бе ясно, ала той знаеше, че ако вълците са хванали елена, хванали са го в низината, към реката. Еленът непременно щеше да тича по водата, да скрие следите си.

Щом измина двадесет метра по брега, Вълко разбра тактиката на вълците.

— Вкарали го вътре да му строшат краката — измърмори той и отчаяно поклати глава.

По едно време забеляза кръв. Тя се виждаше като бледожълти петна, но той разрови снега и отдолу се показаха яркочервени капки. Нямаше съмнение, че еленът бе ухапан.

— Отишъл си е — изръмжа Вълко.

След половин час той стигна каменливото дъно на реката. Без да следва следите, тръгна по високия бряг и се озова на скалите до завоя. Оттам видя окървавения и изтъпкан сняг и останките от елена. Цяло ято свраки и гарвани ожесточено споряха край тях. Без да мисли, Вълко сне карабината, прицели се в един гарван и натисна спусъка.

Пукот изпълни долината и отекна в планинските усои. Черната птица остана с разперени крила на леда, разкъсана от куршума. Другите отлетяха с уплашен грак. Вълко слезе и взе главата на елена. Като я превърза о раницата и хвърли гарвана във водата, той се удари по челото и страшно изруга. Едва сега съзна, че бе направил голяма грешка, като остави следите си край останките на елена. Сърдит и начумерен, той хвана дирята на глутницата и тръгна по нея.