Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Емилиян Станев. Повест за една гора

Българска класика за деца №32

 

Илюстрации: Т. Шишмарев

Редактор: Корнелия Лозанова

Формат 16/56/84

Издателска къща „ПАН ’96“, 2005

Предпечат: ЕТ „Катерина“

Печат: Инвестпрес АД

ISBN: 954–657–547-X

Цена: 3,50 лв.

История

  1. — Добавяне

27

Сивият вълк не беше забравил нищо от това, което се случи през зимата в гората над кантона, и колчем минеше край тия места, избягваше каменната постройка до шосето. Всеки досег с хората го караше да отива далеч на изток, в дивите пущинаци на котловината, дето бе прекарал зимата. Там се отдаваше на зайчи лов не по-зле от хрътка. Ако не можеше да хване заека в леглото, той го гонеше като палаш, докато го стигне.

За пръв път в своя живот не потърси глутница и прекара зимата съвършено самотен. Навлизаше в седмата си година и сега бе в пълната си сила. На ръст бе достигнал височината на муле, вратът му бе дебел като човешко бедро, мощните му гърди бяха широки и мускулести, а пъргавият му, загладен гръб изглеждаше малко прегърбен. Никоя глутница не би се решила да приеме такъв силен вълк, свикнал да живее самотно, защото в случай на глад той не би се поколебал да разкъса и изяде другарите си. Овчарите наричат такива вълци единаци. Сивият планинец бе станал смел и опасен единак.

Ако беше обикновен полски вълк, сигурно би слязъл из полето и там би нападнал посред бял ден и хора, и добитък. Но той беше роден и израснал в планината. Умението му да лови дивеч му осигуряваше почти винаги храна.

Щом снегът се стопи, заешкият лов стана труден. Вълкът напусна котловината и започна набези към Солените извори. Буйният растеж на рогата у елените и у сърните и пролетната паша караха дивеча да посещава често тая местност. Вълкът лягаше на някоя пътека и търпеливо очакваше своята жертва, притаен зад някой пън или паднало дърво. Мъчно беше да хване елен, защото по това време от годината тия животни бяха извънредно предпазливи, но затова пък сърните се ловяха по-лесно. Той ги причакваше сутрин на водопой, когато се придвижваха към водата и ги нападаше в най-удобния миг. Не всякога успяваше да хване някоя, но това не го отчайваше. Когато беше много гладен, слизаше към Широката река и се хранеше с жаби, мърша или ловеше мишки не по-зле от въглищарката. Веднъж той срещна ловно куче, кой знае как попаднало в тия места, и го разкъса с ярост и злоба. Друг път нападна една дива свиня, която водеше със себе си пет малки шарени прасенца. Но на отчаяните грухтения на женската се притече старият глиган Въсьо и сивият вълк трябваше позорно да бяга от страшните глиги на свирепото дебелокожо. Обаче малките прасенца силно го изкушаваха и той следваше свинята отдалеч с надежда, че все ще му се удаде случай да грабне някое от децата й. Свинята отиде към минната долина и вълкът я остави на мира — гласовете на бригадирите и тракането на сечивата го накараха да се върне.

Когато Янко откри следите му край Солените извори, сивият вълк беше си избрал ново леговище. То се намираше в същите скали, близо до Тихата долина, в която беше се крила глутницата. Там прекарваше деня, а привечер тръгваше на лов.

Той откри присъствието на Янко много дни преди Янко да забележи следите му и дори бе успял да го види. Тая среща го направи още по-предпазлив. Цяла седмица не се реши да дойде насам, а когато отново се появи, тутакси откри капана, заложен неумело на една пътека. Вълкът клекна настрана и наостри уши. Миризмата на желязото се смесваше с миризмата на Янко. Той драсна няколко пъти със задните си крака по земята, нахвърли върху клюсата шума и пръст и се отдалечи от опасното място, решил вече да не минава по тая пътека. Но след няколко дни пак се натъкна на капана, заложен другаде, твърде далеч от предишното място. В капана лежеше заек, убит от силните пружини. Вълкът го видя отдалеч, дълго време обдушва въздуха, после бавно започна да се приближава, като държеше голямата си глава наведена и слагаше предпазливо краката си по земята. След дълги колебания легна по корем и пропълзя до убитото животно. Захапа заека и го потегли. Веригата, с която беше привързан капанът, издрънча. Вълкът отскочи като опарен. Когато се убеди, че не го заплашва никаква опасност, той изяде заека.

povest_za_edna_gora_pic25.png

Оттогава клюсата не го плашеше тъй много. Тя се местеше постоянно из гората, заложена по пътеките. Янко упорстваше. Той намери в библиотеката при лесничейството някаква прашна книжка, в която се даваха препоръки как да се хващат птици и животни с капан и внимателно я прочете. Следвайки съветите и напътствията от книжката, Янко започна да залага клюсата по-добре, като предварително издълбаваше в земята гнездо и покриваше капана с пръст и шума, а върху него изливаше някаква миризлива течност. Но и от това не излезе нищо. Силната миризма се носеше далеч из гората и сивият вълк още през първата нощ откри капана. Той обиколи мястото, пак драсна по обичая си две дълги резки със задните си крака и отмина. Янко беше принуден да прибере капана в корубата на едно дърво. Земята засъхваше и вълчите следи вече не личаха.