Емилиян Станев
Повест за една гора (30)

30

Джели остана без рога в началото на април. Същия ден, в който падна и вторият му грамаден рог, обзет от тъга и от униние, той се отдели от стадото под един връх. Там беше избрал едно малко възвишение, обрасло с млада гора. Тук имаше площадка от зърнеста скала, където еленът се грееше на слънце.

Той беше отпаднал. Хълбоците му изглеждаха рошави, гривата на гушата му оредя. Всеки ден зимната му козина падаше на цели кичури. На това отгоре подрастващите рога го сърбяха нетърпимо. Джели изпитваше голяма нужда от сол и всяка нощ отиваше при Солените извори. Младата паша го караше да се усеща вечно гладен. Пасеше по цяла нощ, ала беше неспокоен, страхлив и от всеки шум трепваше и вирваше глава. През това време избягваше всякакви срещи с други елени и живееше като отшелник.

Ала през юни новите рога бяха израсли твърде много. Те бяха все още недоразвити, грозни, дебели като пънчета, на които сякаш бе покарал мъх, и когато пиеше вода, еленът ги виждаше да се оглеждат с дългите му уши във вира. Джели се успокои. Стана по-храбър, напусна върха и тръгна да скита. До юни ходи самотен. А после срещна няколко кошути, които водеха телетата си, срещна и Дунка. И стадото отново се образува. Елените престанаха да слизат в сечищата. Храна се намираше навред — зеленината беше най-свежа тъкмо по високите места, където беше прохладно и нямаше мухи.

Всеки ден, в горещите часове, Джели отиваше да се къпе в една бистра локва на самото било. Той се тръшваше в нея, обръщаше се ту на едната, ту на другата си страна и сумтеше от задоволство. А след банята се чешеше о дърветата.

Мъхнатата кожичка по рогата му отдавна бе паднала. Сега тя се виждаше само около венчетата, но и там скоро щеше да се олющи.

В ранните утринни часове дебела роса покриваше гъстата, сочна трева. Джели се прибираше със стадото едва когато слънцето се издигаше над хоризонта. Той беше се поправил. Зимната му козина се замени с нова — по-къса и по-червеникава, която се преливаше на талази и лъщеше под сутрешните лъчи на слънцето. Ала тревата не го задоволяваше и той започна да води стадото всяка нощ към овесите, долу в планината, където правеше големи пакости.

Привечер, в дългите летни часове, когато из горите по гребена слънцето хвърляше къси, огнени стрели и под меката зеленикава светлина на листата трептеше огънят на залеза, стадото отиваше на водопой все на едно и също място — във вира на един поток, чиито бистри и студени води ромоляха между зеленясали от мъх камъни. Оттам то се държеше все в северните склонове, защото ударите на брадвите и човешките викове от другата страна на планината го плашеха.

Тъй премина месец юли. Времето продължаваше да бъде ясно и топло. Бурите и дъждовете, мъглите и гръмотевиците отдавна бяха престанали. Джели започна да тлъстее, гордо да вири глава и все по-често да се сърди. Беше станал много горд, много сприхав и раздразнителен. Понякога погваше някое теле кой знае от какви съображения и караше обезпокоената му майка да тича след него. Друг път нападна един млад елен. Ала най-страшното се случи през средата на август, в един следобед, когато край мирно налягалите кошути мина гиздав, осемгодишен рогач, който не беше идвал никога насам, понеже живееше далеч зад областта на Солените извори. Като го видя, Джели се изправи и сърдито изфуча с ноздри. Рогачът дигна, от своя страна, глава и в същия миг Джели се втурна към него. Той го блъсна с грамадните си рога тъй силно, че пришелецът отскочи в храстите. Не очакваше такъв прием и нямаше време да се опомни. Джели го обсипа с удари и рогачът изрева няколко пъти от болка. После избяга, като продължаваше да реве, сякаш се заканваше на Джели.

След тая случка Джели не се отделяше от кошутите нито за минута. Вървеше подире им и бдеше никоя от тях да не се отлъчи. И с всеки изминат ден ставаше все по-тираничен. Наближаваше месец септември, през който щяха да започнат борбите между елените.