Емилиян Станев
Повест за една гора (22)

22

Пролетта идваше бавно. Измина февруари, март бе към края си, а горите още спяха. Набъбналите пъпки ги правеха червено-кафяви. Привечер слънцето ги обливаше със студена, пурпурна светлина. Снегът се белееше по върховете и по високите северни склонове, където зимата още цареше. Понякога преминаваше виелица или падаше гъста, студена мъгла. Тогава на Янко се струваше, че зимата не ще има край. Той гледаше жадно младата зеленина долу из равнината, огряна от топлото пролетно слънце, и му се искаше да бъде там. С удоволствие слизаше в полите, да усети топлите милувки на слънцето. И когато се върнеше, струваше му се, че донася със себе си лъха и нетърпението на пролетта.

Дори дивечът избягваше високите места, където преспите стояха неразтопени. Елените и сърните се въртяха по припеците. Там минзухарите и синчецът се показаха с млада, сочна трева. Кошутите, натежали от бременност, се отделяха от стадата, а сърните се усамотяваха.

Постепенно бурите преставаха — слабите виелици идваха в началото на април като снежни вихрушки и си отиваха за няколко часа, посипвайки земята с едри парцали сняг. В полите се появи първата зеленина. Между голите клони на гората тя се виждаше като резедав воал, разкъсан и закачен от вятъра. Всеки ден той растеше, обвивайки бавно рътлините.

Към края на април зеленината вече изпълзя горе. По горските поляни се показваше сочнозелената къпина, правите, широки листа на дивия чесън; игликата пожълтяваше седлата; минзухарът преминаваше, заместен от неговия събрат синия минзухар. От ранна сутрин до късна вечер гривеците, дроздовете и чинките огласяха младите гори. Все по-често се срещаха легла на сърни край самия дом и двете момчета на Вълко крещяха, когато видеха някое животно.

Обиколките на двамата надзиратели станаха спокойни и приятни, като същински разходки. Понякога се скриваха край Соления извор и оттам наблюдаваха някой грамаден елен. Животните се появяваха привечер, пиеха вода, каляха се или ближеха почвата. Един сръндак, с пролетни, мъхнати рога, идваше на извора — строен и напет. Следваше го неговата другарка, сърната, която Вълко наричаше Чумерка. Идваше и грамадният глиган Въсьо — черно-кафяв и кален, с жълти глиги и с малки, зли очи. Елените се оттегляха от него, сякаш се отвращаваха от неговата грубост. Въсьо се каляше най-безобразно и се чешеше тъй силно о някое дърво, че дървото се клатеше.

Планината ставаше все по-топла и омайна. Над нейните златистозелени гори се гонеха каните. Сърните спяха в обедните часове между синчеца. Пъстървите играеха в бистрите вирове на потоците, орлите се виеха високо в сивите небеса. Вечер слънцето гаснеше зад безкрайните ридове, докато долу хълмовете посиняваха, преливаха се един в друг в морави, сини и масленозелени тонове и се разтапяха в тъмната пелена на нощта. Тогава дърветата по предела стърчаха като исполини, загледани в чистото огледало на небето, по което трепкаха звездите.

Една сутрин поляната пред дома се изпълни с младежи и девойки. Това бе първата бригада, дошла да строи горски пътища. Големи огньове озаряваха гората. Весели викове и песни екнаха, когато младите бригадири и бригадирки се събраха край огньовете. Горският дом заприлича на лагер. От сутрин до вечер се чуваха ударите на кирките и на брадвите. Старите дървета, които трябваше да бъдат отсечени, падаха с гръмотевичен трясък. В долината на мините бързо се строяха няколко дъскорезници. Електрически мотори завъртяха жестоките триони, които разрязваха надлъж белите букови трупи, напомнящи тела на едри риби. Тежко натоварени камиони бучаха по шосето, скрито сред горите. Горските милиционери сновяха из планината да маркират със своите чукове обречените на гибел дървета. Човешки гласове пълнеха зелените пазви на горите с птичите песни и с кукането на кукувиците.

Жената на Вълко шеташе по цял ден и заедно с няколко девойки готвеше храна на бригадирите. Времето беше хубаво и ясното небе започваше да отражава в своята ведра дълбочина младата зеленина. Нощем се обаждаха улулиците от доловете, шумно минаваше някоя кошута или елен, сърна излайваше наблизо, ястреб изплашваше кокошките и караше петела да надава тревожни крякания.

Често идваха гости, а в средата на месеца пристигна и Кольо, дошъл да прекара в планината великденската ваканция. Вълко започна да го води със себе си. Двамата дебнеха сърните привечер или отиваха към Солените извори да гледат елените.

Една вечер Вълко каза:

— Сърните скоро ще започнат да се багнят. Трябва да хванем едно сърне. Не е лошо да си имаме такъв храненик, да ни краси дома.

Заедно с Кольо беше открил местата, по които пасеше Чумерка. Тя се появяваше всяка вечер преди залез-слънце в малката котловинка зад дома.

Излизаше да пасе и двамата я наблюдаваха с далекогледа. Красивото животно пристъпяше плахо и като се вслушваше на всяка крачка, бързо дърпаше зелените листа на къпините. Бялото й огледало се разширяваше и свиваше като ветрило, черната й муцунка повдигаше горната устна, когато захапваше някой върхар, а по тялото й минаваше трепет.

— Скоро ще се отели — шепнеше старият ловец на момчето. — И ние ще вземем сърненцето й, стига да се отели с две.

Кольо не откъсваше очи от сърната, докато животното изчезна между правите и бели стъбла на буките. Сутрин той помагаше на Гюрга, която садеше градина пред дома, а Вълко и Янко разораваха част от поляната. Бригадирите страшно обикнаха Кольо. Момчето очакваше с нетърпение лятото, за да дойде тук като същински бригадир. След седмица то си отиде в село, тъй като великденската ваканция изтичаше. Вълко го придружи до кантона, отдето дядо Васил щеше да го изпрати с каруца в селото им.