Клайв Игълтън
Кървави пари (9)

Осма глава

Аштън присъстваше за първи път на сутрешните оперативки. Макар и други агенти от клас I от време на време да уважаваха с присъствието си заседанията, завеждащите отдели смятаха, че всички директори, които протежират помощниците си, не могат да се справят сами с работата. В отсъствието на титулярния генерален директор председателстваше Виктор Хейзълуд и всички в конферентната зала гледаха подозрително Аштън. Хейзълуд седеше на главната маса, от двете му страни бяха Роуан Гарфийлд, шеф на европейския отдел, и Джил Шеридан. До тях се настаниха Роджър Бентън и шефът на азиатския отдел. Рой Келсо предпочете стола на заместник-генералния директор в другия край на масата, точно срещу Виктор Хейзълуд. Аштън седна до секретарката, която стенографираше на срещата.

В понеделник се обсъждаше всичко, станало през почивните дни. Аштън знаеше от личен опит, че когато се случеше нещо важно, събота и неделя ставаха работни дни. Служителите на руския отдел се притесняваха за войната в Чечня и твърдяха, че ще обхване и съседните страни, но нямаха доказателства за подобно развитие в близко бъдеще. Шефът на азиатския отдел призна, че не разполага с допълнителна информация за двамата британски заложници, отвлечени преди три седмици от кашмирски сепаратисти, и се съмняваше, че индийската армия ще предприеме нещо, докато не се оправи времето през пролетта.

Джил Шеридан спомена за слуховете из техеранските кафенета, че аятоласите подготвят неприятна изненада на американските капиталисти. Тази закана била десет пъти по-опасна от всяко ядрено, химическо или биологическо оръжие, създадено от човека. Американските империалисти изобщо не разбирали какво ги чака. Джил не вярваше кой знае колко на хората, доставили тази информация. Американците също бяха чули тези слухове, но ги смятаха за сладки сънища на всеки иранец.

Роджър Бентън нямаше какво да добави освен факта, че нищо ново не се бе случило от последната им среща в петък. Убийството на тримата колеги бе ужасило целия му отдел. Но с увереност, подобна на тази на Чърчил, той увери присъстващите, че хората му ще превъзмогнат трагедията.

Най-после дойде ред и на Рой Келсо. Всички помощник-директори вече се бяха изказали и се втренчиха в него. Тези речи бяха нещо ново за краля на кламерите, макар че той се славеше с най-голям трудов стаж. Преди да се преместят във Воксхол Крос, служителите не разполагаха със съвещателна зала, тъй като сградата на Уестминстър Бридж бе прекалено малка. След като преместиха административния отдел в Бенбоу Хауз в Саутуърк, Келсо се чувстваше като последна дупка на кавала. Тогава той не ходеше на сутрешните оперативки, но никой не се осмеляваше да му каже в лицето, че администрацията не разполага с важна информация. Сега, когато всички звена бяха събрани на едно място, той стана редовен посетител и вече никой не можеше да го изгони. За учудване на всички тази седмица той имаше какво да каже.

— Слушаме те, Рой — отегчено го подкани Хейзълуд.

— Благодаря ти, Виктор. Както вече добре знаете, през уикенда се срещнах с родителите на Шарън Картрайт в Саутпорт. Много приятно семейство, заможни, имат разкошна къща в елитен квартал и огромна градина.

Джил Шеридан забеляза, че Аштън я наблюдава, престана да си води записки и отвърна на погледа му. Вдигна вежди и хвърли поглед на Хейзълуд.

— Защо не прекрати тази увертюра и не каже нещо съществено?

— Обясних им, че полицията няма да крие нищо от медиите. — Келсо се облегна на масата и придоби сериозен вид. — И за да ги убедя, че им казвам истината, оставих доклада при тях. На следващата сутрин вече бяха подписали декларация, че нямат възражения.

— Господи — възкликна Бентън. — Какво ли си мислят семейство Картрайт за нас, стадо месоядни хиени.

— В пресата пише следното — невъзмутимо продължи Келсо. — Заложничката е била постоянно малтретирана от похитителите. Имала е изгаряния на петнадесет места по тялото, четири от които от вътрешната страна на бедрата.

Аштън се възхити от спокойствието на Джил Шеридан. Всички помощник-директори, включително и Джил за първи път чуваха какво се бе случило с Шарън. До един бяха шокирани с изключение на нея, а се предполагаше, че точно тя е замесена в случая. Спокойствието й обаче бе привидно, побелелите от стискане кокалчета на пръстите й я издаваха.

— За бога — възмути се Бентън. — По какъв ли начин говорителят на полицията ще представи всичко на пресата. Дали ще продължи да твърди, че всичко е започнало от една обикновена кражба?

— По принцип, да.

— По принцип, да? Какво искаш да кажеш Рой?

— Говорителят на полицията ще ги убеди, че убийците дълго време са наблюдавали „Елите“ и са отвлекли Шарън, за да изтръгнат от нея информация за алармената инсталация.

— Няма да се хванат на тази плоска лъжа. Трябваше да натиснем инспектор Олдфийлд и да го принудим да отдели убийството на Шарън в самостоятелно следствие.

— Нямахме избор, Роджър — намеси се Хейзълуд. — Полицията в Северен Йоркшир бе информирала всички звена. Много хора знаеха, че Олдфийлд издирва Шарън Картрайт. Рано или късно хората ще разберат, че прикриваме истината.

— Това така или иначе е неизбежно. Някой по-настойчив журналист ще открие адреса на Шарън в Лондон. Какво ще си помисли, когато съседите му кажат за разбития апартамент.

— Ще мислим, когато му дойде времето.

— Трябва да помислим сега, преди да е станало прекалено късно, Виктор — ядоса се Бентън и погледна Джил. — Не си ли съгласна?

— Това няма нищо общо с мен.

— Не ставай смешна, Джил. Твоята къща и тази на Шарън се охраняват от полицейския участък на улица „Арчуей“. Всеки опитен драскач знае от кого да поиска информация за района наоколо. Първият му въпрос ще бъде колко жилища са били ограбени през този ден и ако твоето е единствено, много ще загазиш.

— А кой ще му каже, че съм от Службите?

— Самата ти — възтържествува Бентън. — Журналистите няма да се тълпят пред вратата ти за интервю. Ще те дебнат пред къщи и ще те проследят чак до Воксхол Крос.

— Достатъчно, Роджър — отряза го Хейзълуд. — Ако изтървем контрола над положението, Питър ще събере журналисти от всички вестници и ще им съобщи истината.

Аштън се сепна. Добре ли чу думите на Виктор? Да се прави на клоун нямаше да му е нито за първи, нито за последен път. В задълженията му се включваха и връзки с обществеността. Все още си представяше врелите-некипели, които щеше да наговори на групата любопитни журналисти, когато Хейзълуд закри заседанието. Спазвайки инструкциите, които бе получил от Виктор в неделя вечер, той остана в залата, а не тръгна по петите на шефовете на отдели.

— Какво мислиш за ледената девица? — попита Хейзълуд, когато останаха насаме.

— Трудно ще убедим Джил, че е виновна за убийството на Шарън Картрайт.

— Действай. Притисни я. Разбери какво всъщност й е доверила Шарън?

— Какво да й предложа?

— Какво да й предложиш? — повтори Хейзълуд. — Не ми казвай, че трябва да й увелича заплатата.

— Джил е много амбициозна. Няма да признае нищо, което би навредило на кариерата й.

— Ако реши да ни сътрудничи, ще може да остане на работа. Това ли предлагаш, Питър?

— Това би я задоволило.

— Нима? — Хейзълуд бръкна в якето си и извади кутията с пури, но тя беше празна.

— Пуши ми се — нервно каза той и излезе от стаята.

Аштън го последва, като прекоси стаята на секретарката и влезе в кабинета му. Хейзълуд отвори дървената кутия на бюрото си и със завидно удоволствие изпълни белите си дробове с дим от любимата пура. — Какво ли би могла да поиска?

— Писмена гаранция, че случаят няма да бъде отразен в годишния доклад поне докато ти ръководиш службата.

— Може да напусне.

— В такъв случай няма какво да губим.

— Недей да бъдеш толкова сигурен.

 

 

Джил Шеридан оглавяваше вторият по големина отдел в SIS. Той бе организиран по подобие на останалите три операционни звена, но бе по-стабилен от азиатския, Тихоокеанския и останалия свят. Там работеха машинописки и преводачки, които преглеждаха цялата преса на арабския свят, четяха също специализирани списания и търговска литература. Операторките, специалистите по декодиране и архивистите бяха отделени в район с ограничен достъп. Аналитиците и разузнавачите се славеха като най-важното съсловие в отдела. Така Джил направляваше работата на сто тридесет и седем служители и се справяше блестящо.

— Винаги сте добре дошли при мен — обичаше да казва на подчинените си.

Когато Аштън се отби при нея, тя се бе вторачила в някаква папка, която остави отворена на бюрото.

— Заповядай, Питър — каза тя, без да вдига поглед и без дори да му даде възможност да почука. — Затвори вратата след себе си.

— Да не си ясновидка?

— Не, но ако помниш, по едно време живеехме заедно. Походката ти ми е позната до болка.

Във всяка дума на Джил се криеше някакъв подтекст и зад най-обикновената приказка имаше някакъв скрит замисъл. „Защо ли споменава за връзката ни? С какво би й помогнало това?“ — запита се Аштън.

— Имаш добра памет — отбеляза той.

— Всъщност знаех, че ще дойдеш.

— Наистина ли?

— Рой Келсо разигра този театър сутринта заради мен, нали? Пък и Роджър Бентън заслужава „Оскар“ за поддържаща роля.

— Глупости, изобщо не беше театър. Полицията иска да изкопчи информация от определени лица, а Келсо е получил разрешение от родителите на Картрайт да се публикуват статии за отвличането на дъщеря им. Рой просто не е свикнал да бъде център на внимание. Още не знае как да се държи.

— Винаги замазваш положението, Питър.

— Защо не ме изслушаш?

— Напротив. Слушам те.

— Опичай си акъла с Роджър Бентън. Познаваш го. Обича спокойствието. Притеснява се, че медиите могат да разберат, че и четирите жертви са свързани със Службите. А ако това стане, столът на Роджър ще се разклати, което никак няма да му хареса. И затова просто искаше да го подкрепиш.

— Добре. А ти какво правиш на сутрешните оперативки? Поправи ме, ако греша, но не си спомням да съм ти виждала ухилената физиономия там. Учудва ме, че не обели и дума. — Джил взе чантата си от стола, извади тънка пурета и кибрит. — Забелязах обаче, че през цялото време ме зяпаш. Едва ли беше от възхищение. Всъщност искаше да ме притесниш, но не успя.

— Чуваш ли се какво говориш, Джил?

— Казвай за какво си дошъл.

Аштън това и направи. Не възнамеряваше да подхожда към проблема толкова рязко, но Хейзълуд му бе казал да действа безкомпромисно. Друг избор нямаше.

— Обещала си на Шарън Картрайт да я преместиш в твоя отдел. В замяна тя те е информирала за всичко, което Менендес е казвал на Харви Йо.

— Изопачаваш фактите — студено отвърна Джил. — Както вече обясних на Виктор, Шарън беше започнала да откача.

— Стига глупости — отряза я Аштън. Знаеше, че това е специалната тактика на Джил за опипване на почвата. — Повече от сигурно е, че Шарън не само ти се е обаждала по телефона, но и ти е снасяла информацията на Менендес в писмен вид. Затова са ти разбили и жилището.

— Ами на Шарън?

— И на Шарън.

— Глупости. Това си беше чиста кражба. Не знам дали е имало нещо ценно в нейния апартамент, но аз имах вкъщи колие от перли, сапфир и диамантен пръстен за хиляда седемстотин и петдесет лири. Отделно бях скътала и някоя друга лира.

— Обади ли се на застрахователното дружество?

— Естествено. Говорим за три хиляди лири. — Джил изведнъж избухна и нервно смачка пуретата в пепелника. — Колко съм глупава. Чак сега разбирам за какво намекваш. Мислиш, че кражбата е моя измислица и че застраховката ми е чиста лъжа.

Аштън знаеше, че Джил преиграва. Винаги успяваше да запази спокойствие, след като избухнеше. Освен това можеше да убеди всеки в своята честност, редейки лъжа след лъжа.

— Чуй ме добре — продължи Джил. — Не съм подкупила Шарън Картрайт и не ми е писала никакви тайни писма. Ясно ли ти е?

— Ясно.

— Добре. Не искам повече да ме занимаваш с глупости.

Джил започна да чете отворената папка. Това беше груб и унизителен начин да му покаже вратата. Аштън отиде до нея и я отвори.

— Един безплатен съвет — усмихна се той. — Внимавай в картинката, промени си отношението към мен и си опичай акъла, ако ти е мил животът.

— Шегуваш ли се? — попита тя, без да вдига поглед.

— Ни най-малко. Знаеш какво се случи с Шарън. Следващата си ти.

 

 

При последния им разговор брокерът се намираше в Савана, а лицето, което го бе потърсило — в Лондон. Седемдесет и два часа по-късно те се срещнаха в брокерската къща на площад „Райт“. Лицето, което се бе обадило, се казваше Фредерик Нордън. Име, което само напомняше, но нямаше нищо общо с англосаксонските протестанти. Дядо му напуснал Дюселдорф през 1913 година, за да не служи в армията на кайзера, а майка му бе от испанско потекло. Беше на четиридесет и шест години и дълго време бе служил в специалните части по време на войната във Виетнам, където работил по програмата „Прочистване“, т.е. унищожаване на виетнамски активисти. По-късно Нордън специализира в електронното проследяване и индустриалния шпионаж, което беше евфемизъм за така нареченото смъртоносно елиминиране.

— Свършил си задачата навреме — отбеляза брокерът. — Господин Валдес ме помоли да ти предам, че е впечатлен.

— Много се радвам — равнодушно отговори Нордън.

— Мога ли да погледна стоката?

— Разбира се. — Нордън вдигна куфарчето си, което бе оставил на пода, сложи го на масата и извади малко ключе. Вдигна капака и измъкна голяма кадифена кесия. След миг в шепата му проблеснаха диаманти.

— Заповядай. Държа пет милиона долара в ръцете си.

— Прав си, но съм длъжен да проверя.

— Колко време ще ти отнеме?

— Няколко минути — увери го брокерът. — Човекът, който ги купи от господин Валдес, чака в съседната стая.

— Да започваме тогава.

Брокерът се поколеба. Предпочиташе да извърши проверката насаме, но едва ли щеше да получи съгласието на Нордън и реши изобщо да не предлага.

Неохотно натисна звънеца под масата, за да извика купувача, отиде до бара и извади бутилка „Джак Даниелс“.

— Първото ми питие за днес. Ще ми правиш ли компания?

— Не, благодаря.

Брокерът си наля водна чаша уиски и си наложи да запази спокойствие. Знаеше, че проверката ще отнеме време, а Нордън не биваше да се изнервя. Освен това господин Валдес не трябваше да разбира за афинитета му към алкохола.

Проверката, меко казано, се проточи. Към края брокерът едва изговаряше думите правилно.

— Доволен ли си вече? — попита Нордън, когато останаха насаме.

— Напълно. — Брокерът бръкна в якето си, извади тънък плик и му го подаде. — Смятам, че това също е наред.

Нордън скъса плика и извади малко листче.

— Какво, по дяволите, е това? — ядоса се той.

— Извлечение от баланса на банковата ти сметка — спокойно отвърна брокерът. — Показва, че имаш сто хиляди долара в една банка на Бахамските острови.

— Която е собственост на братята Валдес.

— Проблем ли има?

— Естествено. Сметката няма номер. Как, по дяволите, да изтегля парите?

— Господин Валдес лично ще ти го каже, когато се видите утре.

— Какво?

— Ще ти дам един телефон, запомни го и му се обади довечера в седем.

— С кого, по дяволите, си мислиш, че говориш?

— С човек, който изпълнява това, което му кажат — отвърна брокерът. — Номерът е 404–656–0005. Повтори го.

— 404–656–0005 — изскърца през зъби Нордън.

 

 

Робин Ъркхарт, най-старшият от четиримата подсекретари на външното министерство, бе интелигентен, учтив, скромен и красив джентълмен. Всеки, завършил с отличие съвременно езикознание, политика, философия и история в Кеймбридж, бе достатъчно начетен, но освен университетските си отличия, Ъркхарт влагаше и много разум в работата си. Носеха се слухове, че знае малките имена дори на чиновничките, машинописките и куриерите в сградата. Познаваше всички служители на администрацията и се отнасяше с тях като с равни, както и с шефовете си. Много хора с подобни заслуги щяха постоянно да ги изтъкват, но не и Ъркхарт. Той дори се притесняваше, когато трябваше да говори за това.

Всички го уважаваха и почитаха, първо, защото държеше на думата си, и второ, защото остана верен на сакатата си съпруга Розалин, чиито приятелки и познати я бяха изоставили след нещастието. Розалин произхождаше от аристократично семейство, докато Ъркхарт бе момче от средната класа, чиито родители му бяха дали и последното си пени, за да получи образование. Той се запозна с Розалин, докато работеше в Британското консулство в Берлин. Тя се наслаждаваше на триседмична почивка при по-големия си брат, майор от Кралските зелени барети. След като Розалин си намери работа като секретарка в берлинската военна школа, трите седмици станаха единадесет месеца.

Шестнадесет години тя беше примерна съпруга и оказа неоценима помощ за кариерата на мъжа си. Бракът им се поразклати, след като Ъркхарт започна работа в отдел „Политика на европейската общност“ в Лондон. След година Розалин напусна къщата им под наем близо до Хайд парк и отиде да живее при добре платен адвокат в най-голямата търговска палата в ситито.

От малка Розалин обичаше да язди в конната база на Лестършър. Благодарение на влиянието на любовника си тя успя да се запише в елитната база в Уидърсфийлд. Един зимен ден през ноември 1989 година тя реши да вдигне препятствието пред коня си почти до човешки ръст. Животното не можа да го прескочи, а тя излетя в канавката и счупи гръбначния си стълб, като остана парализирана от кръста надолу. Дълго време лежа в болницата „Стоук Мандевил“, а любовникът й повече не се появи.

Ъркхарт отново я прибра при себе си и стана светец в очите на познатите си. Сега Розалин живееше в двуетажна къща с четири спални, която Ъркхарт бе купил и пригодил специално за нейните нужди. Нае й денонощна болногледачка. Но както той често признаваше, без наследството на съпругата му те нямаше да могат да си позволят този охолен живот.

Той се запозна с Джил Шеридан преди две години. Точно тогава тя беше оглавила отдел „Среден изток“. Ъркхарт смяташе, че Джил е най-способният шеф на отдел и бе убеден, че един ден спокойно може да оглави Службите. Освен това я намираше за изключително привлекателна и я ревнуваше от съпруга й. Когато тя се разведе, Робин много се зарадва, което бе странно, защото между тях нямаше и никога не можеше да има нещо. Понякога обаче в самотния си сексуален живот той мислеше за Джил.

Когато тя му се обади един следобед и го помоли да й отдели няколко минути, Ъркхарт веднага се съгласи. Дълго време мислеха къде да си уредят среща, без да бъдат забелязани, и накрая избраха ресторант „Белменте“ в Камдън.

Джил Шеридан влезе малко преди него и зае маса за двама близо до бара. Ъркхарт остави шлифера си на гардероба и се настани при нея.

Сервитьорът дойде да вземе поръчката.

— Два големи джина с тоник — каза тя и се усмихна. — Нали така беше, Робин?

— Не може да бъде. Значи помниш?

— Преди да се разведем, два пъти ти идвахме на гости.

— Вярно. Още ли живееш на същото място? — завърза разговор той.

— Мисля да се местя.

— Защо? Къщата ти се струва голяма?

— Преди седмица ме ограбиха. Всъщност миналата сряда.

— Съжалявам.

— Откраднаха колие от перли и страхотен пръстен.

— Скъпи ли бяха?

— На обща стойност около три хиляди лири. Някои хора обаче си мислят, че крадците са взели и нещо друго.

Ъркхарт се доближи до нея, за да чува по-добре, и коленете му докоснаха лявото й бедро. Бе чел за тройното убийство във вестниците, но не знаеше, че две от жертвите са работели в Службите. Нямаше и никаква представа, че Шарън Картрайт е участвала в екипа за разпита на Харви Йо.

— Направих голяма грешка, като се грижех за нея в пробния й срок, Робин — въздъхна Джил. — Беше младо и умно момиче, но психически нестабилно и като че ли недозряло. Ако се бях дистанцирала, още преди да се премести да живее в Хайгейт, сега нямаше да имам проблеми. Всъщност не бива да говоря така. Какво ли ще си помислиш за мен?

Изглеждаше уязвима и смутена. Робин си спомни за телефонния разговор с Джил, когато тя му каза, че спешно се нуждае от съвет и няма към кого другиго да се обърне. Това подхрани самочувствието му — такава умна и привлекателна жена не би му доверявала тайните си, ако не беше наистина притеснена.

— Аз съм ти приятел — погледна я Робин, — кажи ми какво точно те притеснява.

— Хиляди пъти повтарях на Шарън да не ми звъни от Нейбърн, но тя не искаше да ме чуе. Мразеше това, което върши, и настояваше да я взема в моя отдел. Полицията намерила мобифона на Шарън в една от спалните в „Елите“. Телефонната компания дала справка с всички избирани от Шарън номера. Сега ме обвиняват, че е укривала информация от Харви Йо и я изпращала на мен.

— Имат ли някакво основание?

— Някой е разбил апартамента на Шарън в същия ден, в който разбиха и моя. Смятат, че крадците са търсели писмата, които тя ми е писала.

— А писала ли ти е?

— Естествено, че не. Мислиш ли, че щях да ги пазя, ако наистина беше писала?

Робин се укори, че е задал толкова глупав въпрос.

— Извинявай, въпросът бе неуместен.

— Радвам се, че поне ти ми вярваш. Всички други искат да доказвам, че не съм получавала писма.

Как можеше да доказва нещо, което никога не се е случвало? Робин разбра, че непрекъснато я разпитват и че е възможно Хейзълуд да поиска оставката й.

— Всъщност Виктор не ме тормози толкова, колкото неговият помощник Питър Аштън. По едно време бяхме сгодени, аз развалих годежа. Оттогава ми има зъб.

На Робин му бе известен трудният характер на Аштън и опитите му да си върне за унижението на Джил. От него явно се искаше да поговори с Хейзълуд на четири очи, за да не закача Шеридан.

— Не се притеснявай, Джил — потупа я по коляното той. — С господин Аштън ще намерим общ език.

— Но Питър ще разбере, че съм се оплакала, и положението ще се влоши още повече.

Джил наистина изглеждаше притеснена, започна да си играе с края на покривката. Ъркхарт сведе очи и видя, че тя носи къса зелена туника.

— Спокойно. Всичко ще е много дискретно — увери я той и нежно постави ръка на бедрото й. — Години наред съм вършил подобни неща във външното министерство.

 

 

Момичето, което влезе в районното управление Западен Фери, носеше спортна фланелка, анорак, изтъркани джинси и маратонки. Дългата й руса коса бе мокра, както и дрехите й. Дежурният забеляза, че е около двадесетгодишна.

— Май вали навън, а? — попита той.

— Дошла съм заради приятеля си — не обърна внимание на въпроса му тя. — Казва, че ще се застреля.

— Защо?

— Заради някаква статия във вестник „Ивнинг Стандарт“. Прочел, че са извадили някакво момиче.

Сержантът наостри уши.