Клайв Игълтън
Кървави пари (6)

Пета глава

Всичко го болеше. Стомахът, лицето, цялото тяло. С усилие си поемаше въздух, и то само през устата. Като че ли и зрението му бе замъглено. Трябваше да мине време, докато Аштън осъзнае, че в стаята е тъмно и затова не вижда добре. Лежеше на пода на една страна и гледаше към коридора. Съвзе се доста бързо, но неколкократните опити да се изправи бяха неуспешни. Опря се като куче на четири крака и се надигна.

Подобно на слепец в непозната обстановка заопипва стените, търсейки ключа за лампата. Абсолютно логично бе той да е близо до вратата, но архитектът, построил „Прайъри Уей“, явно е имал други идеи. Не успя да го намери и отиде в коридора, където натисна ключа до входната врата. След като най-после запали лампата и прогледна, той се върна във всекидневната.

Някога грамадната стая бе преправена в холче и малка трапезария, в която имаше място само за кръгла маса, четири дървени високи стола и античен скрин. В хола видя диван за двама и две табуретки, подредени около камината. По-нататък мерна богата библиотека и работно бюро. Съдържанието на чекмеджетата му бе разхвърляно на пода. Същото се отнасяше и за скрина в трапезарията. Всичко от него бе извадено и струпано на килима.

Кухнята близо до трапезарията бе непокътната за сметка на спалнята обаче. Цялото съдържание на гардероба беше изсипано на леглото. Ако можеше да се съди за характера на Шарън по облеклото й, то той би я определил като комбинативна. Сред елегантните бизнес костюми, се виждаха анцузи, пуловери, спортни панталони, както и няколко кожени клина и червени копринени бодита, каквито се продаваха в сексмагазините. Освен това имаше и един кожен колан с голяма катарама и сандали с десетсантиметров ток.

Аштън влезе в голямата баня и се погледна в огледалото. Лицето му бе подуто, от дясната ноздра течеше кръв и обагряше ризата му в червено. Бузата и скулите му бяха насинени, а в едното си око зърна кръвоизлив.

Взе една хавлиена кърпа, пусна чешмата, намокри я и изтри кръвта от брадичката си, след което избърса, доколкото можа, петната от ризата си. В аптечката над мивката намери спирт и лейкопласт. Спомни си какво правеше Хариет, когато почистваше лицето си с тоалетно мляко. Върна се в спалнята и намери плик с тампончета памук на леглото. Взе едно, напъха го в ноздрата си и отиде в хола, като гасеше лампите по пътя си.

Тъкмо влезе в стаята, когато чу, че някой се опитва да отключи външната врата. Едва успя да реагира и да се скрие. Нежна ръка потърси ключа за осветлението и той долови позната миризма на дамски парфюм.

— Добър вечер, Шарън — каза той, хвана я за китките, изви ръцете й зад гърба, ритна вратата и със свободната си ръка запали лампата. Джил Шеридан извика ужасена.

— Джил? — удиви се Аштън. — За бога! Какво правиш тук?

Тя се отскубна, обърна се и се облегна на стената. Пое си дъх, а цветът по бузите й започна да се възвръща.

— По дяволите, Питър! Изплаши ме до смърт.

— Съжалявам.

— И има защо — разкрещя се Джил. — Господи, какво ти се е случило?

— Тук беше пълно с разни типове. Наруших спокойствието им.

— Хайде да влезем. Ще те почистя.

— И сам се справих.

— Не ме лъжи.

— Няма смисъл. Не ме боли.

— Не си се променил, Питър. Същият инат си. — Джил влезе в хола и щракна лампата. — Доста са поровили тук — спокойно отбеляза тя.

— Смяташ, че това е просто кражба?

— А ти какво мислиш, че е? Огледай се малко. Къде са според теб телевизорът и видеото?

— Май добре познаваш апартамента?

— Идвам често — каза Джил. — Взимам пощата на Шарън.

— Колко трогателно!

— Не си мисли глупости. По-добре говори с Виктор. Той е в течение на нещата.

— Откога?

— От вчера следобед. — Тя се втренчи в писмата и вестниците на пода до бюрото. — Целият апартамент ли е в това състояние?

— Не са влезли с взлом — каза Аштън. — Нямали са никакви проблеми.

— А ти как влезе?

— С шперц.

— Вероятно и те са използвали същия начин. Напоследък престъпниците станаха много предпазливи.

— Сигурен съм, че има връзка между покушението в Нейбърн и тази инсценирана кражба. И най-големият глупак би се досетил.

— Нещо да ти се губи, Питър?

Аштън опипа джобовете на якето си.

— Копелетата са ми взели портфейла.

— Ето. Чиста кражба. А ти какви ли не ги измисляш. Давай да се махаме оттук. Да идем вкъщи, ще ти дезинфекцирам раните и ще те изпратя до вас.

— Няма нужда. Имам карта за метрото.

— Случайно да си се погледнал в огледалото? Ако се качиш с това размазано лице, хората ще те вземат за престъпник.

— Хариет трябва вече да се е прибрала.

— И не искаш да си мисли глупости, ако ни види заедно — подигра му се Джил. — Не ми казвай, че Хариет те ревнува.

— Мислех, че даваш зор да си ходим.

— Идваш ли с мен?

— Нямам избор. Сетих се, че транспортната ми карта беше в портфейла.

— Какво да правиш? Съдба — изсмя се Джил.

Наемателят на партера продължаваше да слуша рап. Май беше същото парче, помисли си Аштън. Никой не ги видя да излизат от къщата, а улицата беше пуста. Те се отправиха към колата на Джил.

Аштън знаеше, че тя е успяла да се отърси напълно от 18-месечния си брак — бе задържала къща с четири спални и изглед към парка „Ватерло“ на върха на Хайгейт Хил, а съпруга си беше зарязала с разбито сърце и 400 000 лири. Горкият Хенри се къпеше в банкноти, но парите не го правеха щастлив. И въпреки това най-много го заболя, когато Джил си присвои колата — последен модел „Порше 928 GTS“.

Джил настъпи колата според възможностите на мощния й двигател. Тя направи обратен завой и на трета скорост навлезе в насрещното движение. Уверено боравеше с лоста за скоростите и форсираше в шампионски стил като пилот от Формула 1.

— Впечатлен съм — каза Аштън.

Джил умишлено се направи, че не го разбира, и се загледа в краката си. Бе разкопчала долните две копчета на палтото си, а дългата тясна туника въобще не покриваше бедрата й.

— Не се вълнувай толкова, Питър. И преди си се наслаждавал на тази гледка.

Аштън се направи, че не чува. От опит знаеше, че във всяка дума или действие на Джил се крие някакъв подтекст, а той много добре разбираше, че тя още си пада по него. На кръстовището с улица „Арчуей“ тя зави наляво и тръгна по „Хайгейт Хай“, към градините Бишъм.

Къщата с изглед към парка бе тъмна. Влязоха в двора и електронен сензор включи външните лампи. Прикривайки очи с ръка, Аштън погледна към покрива и видя, че къщата е оборудвана с алармена сигнализация „Сентинел“.

— Трябваше да се погрижа за всичко — прочете мислите му Джил.

Питър само й кимна да погледне към прозорците на първия етаж.

Мерките за сигурност не бяха успели да спрат взломаджиите. Похитителите са знаели как да изключат сигнализацията, преди да нахлуят през френските прозорци. В къщата цареше хаос.

Аштън остави Джил да поразчисти и провери стаите на горния етаж. Вероятността нападателите да са още в къщата бе много малка, но все пак всичко бе възможно. Върна се в хола и забеляза, че един от тях беше използвал бормашина, за да отвори сейфа, скрит в стената, зад една картина.

— Какво пазеше вътре, Джил?

— Колие от перли, диамант, пръстен със сапфир, пари — около 2000 лири. — Изведнъж тя почервеня от яд. — Алармата е проглушила квартала, но всички като че ли са оглушали. Всеки гледа да се скрие в миша дупка.

— Когато отключиш вратата, после алармата кога се изключва?

— До 20 минути. Само аз знам къде е контролният ключ.

— Сигурна ли си, че някой друг не знае? Никой ли не те е виждал да изключваш системата? Може би някоя приятелка? Например Шарън Картрайт?

— Знаех си, че рано или късно ще подхванеш тази тема. Правиш си погрешни изводи от чисти съвпадения. В този район стават кражби всеки ден, особено когато разберат къде живее някой по-богат.

— Значи ще съобщиш за тази кражба в полицията?

— Веднага щом си тръгнеш — увери го Джил. — Предпочитам да не те виждат. Ако забележат размазаната ти физиономия, ще вземат да заподозрат нещо.

— Ще ми дадеш ли пари за метрото?

— Ще направя нещо много повече. — Джил отвори чантата си, извади малко, червено кожено портмоне и измъкна банкнота от 20 лири. — Ето ти за такси. В края на улицата е пълно с таксиджии.

— Благодаря.

— Чакай малко. Ами лицето ти? — сети се Джил. — Преди да си тръгне, Хенри остави един чифт слънчеви очила.

Аштън отбеляза, че посред зима ще изглежда доста съмнително с тъмни очила, но Джил го убеди, че без тях ще е още по-голяма атракция. И двамата бяха прави.

Независимо дали носеше тъмните очила „Полароид“ или не, хората го гледаха странно, включително и диспечерът на стоянката за такситата, който каза, че всичко е заето за през следващите два часа. В крайна сметка Аштън се принуди да поеме пеша покрай реката, през Рейвънскорт парк. Хариет го посрещна намръщена и попита защо не й се е обадил. През целия път той си представяше как тя ще му се усмихне и ще му предложи едно сгряващо питие.

 

 

На сутрешните оперативки присъстваха всички шефове на отдели. Започваха точно в 8,30 под ръководството на генералния директор. Като завеждащ „Общи операции“ Аштън бе две нива под длъжността на помощник-директор. Следователно присъствието му на сутрешните сбирки не бе задължително, което, естествено, го устройваше, защото, когато пристигнеше във Воксхол Крос, съвещанията вече бяха приключили. Никога не успяваше да се оправи навреме. Забравяше ключовете на колата, попадаше в задръствания и обикновено чакаше и по 20 минути да мине кръстовището на Уестминстърския мост и Парламента. Честно казано обаче, той тръгваше прекалено късно от „Рилет Клоуз“, за което изцяло бе виновна Хариет.

Нощите винаги им се струваха прекалено кратки, а сутрешните лъчи през прозореца ги приспиваха още повече. Тази сутрин, когато часовникът звънна, Хариет го метна на пода и прегърна Аштън.

— Поне през един ден от живота си не си давай зор — рече тя и започна да го целува.

Деветмесечният Едуард, който обикновено ревеше да бъде нахранен рано сутрин, прояви милост и спа непробудно до осем и половина.

След като пристигна в кабинета си, Аштън продължи да мисли за Хариет.

Телефонът звънна и секретарката на Виктор го помоли да дойде за малко в офиса на шефа. Хейзълуд пушеше първата си пура за деня и обичайната тежка миризма в стаята още не се долавяше.

— Помниш ли какво ти казах вчера? — развика се той — Не ти ли казах, че искам досиетата на Йо, Роситър и Картрайт, както и мнението ти до края на вчерашния работен ден?

— Така беше.

— Тогава защо не го направи?

— Получих интересно телефонно обаждане от Брайън Томас. Мислех, че ще има някакво развитие.

— Трябваше да ми кажеш.

— Съжалявам, няма да се повтори.

— Надявам се. Не обичам да получавам информация от втора ръка на сутрешните оперативки, особено от някаква си Джил Шеридан.

— Значи ти е казала за двете нападения?

— Да, както и за твоите патила — каза Хейзълуд, постави пурата си на пепелника-мида и започна да си играе с нея, като разсипа половината пепел по бюрото. — Бих казал, че не изглеждаш никак добре.

Лицето му беше подуто, носът му превързан, а едната му скула — с цвят на презрял банан.

— Ще оживея, Виктор.

— Ако не го направиш, няма да имам нужда от теб.

— Благодаря ти.

— Вече знам в какво Джил иска да повярвам. Сега трябва да чуя и твоята преценка на нещата.

— Не са разбили апартамента на Шарън Картрайт. Смятам, че са разполагали с ключ. Възможно е тя да им го е дала доброволно, но имам чувството, че е взет насилствено. Мисля, че са обрали къщата на Джил през деня, защото включената алармена инсталация в късния следобед не бе впечатлила съседите, а би трябвало да е пищяла дълго време. Очевидно много добре са знаели къде се намира контролният бутон. Сигурен съм, че Шарън им е казала. Същото важи и за главния ключ на алармата в „Елите“.

— Хариет спомена, че това е работа на вътрешни хора — промърмори Хейзълуд. — Шарън Картрайт ли е издънката? Откри ли нещо съмнително в досието й, което да ни наведе на подобни мисли?

— Не — отвърна Аштън. — Досието й е чисто като девствен сняг. Между другото се е държала много свободно с офицера, който я е интервюирал… Признава, че веднъж се е напила като руски казак в Оксфорд.

— Ами личните й връзки? — попита Хейзълуд.

— Шарън е жена с опит. За първи път е правила секс в пети клас в училището „Уилям Уърдсуърт“. Според самата Шарън първият й път е бил след 16-годишна възраст, но директорът на училището е повече от убеден в твърдението си. В университета е имала сериозно гадже, което учело право в колежа „Куинс“. Говорело се за сватба, но накрая работата се разпаднала. Когато преминала теста по сигурността, започнала да излиза с двама мъже — банкер в „Клейнуърт Бенсън“ и брокер. Връзките не били сериозни.

— Досието й чисто ли е?

— Напълно.

— Защо се замисли? — попита Хейзълуд.

— Две-три вещи в гардероба й ме наведоха на някои мисли — чифт кожени панталони, гладки като черен сатен, прозрачна блузка и широк кожен колан с голяма тока и четири гривни.

— Гривни?

— Белезници. С цел китките на жертвата да са пред тялото или зад гърба.

— Господи! — Хейзълуд взе пурата си от пепелника.

— Мислиш ли, че може да има нещо между нея и Джил Шеридан?

— Не и в този смисъл. Джил се е родила само с една перверзия — амбициозност.

— Какво намекваш?

— Голямата й мечта е да стане първата жена шеф на Секретните служби. Сега обаче е свалила мерника. Както добре знаеш, мястото на заместник-генерален директор вече е свободно и тъй като все още не са избрали никого на старото ти място, тя държи да го заеме. Вероятно разчита на подкрепата на няколко души извън нашите среди.

— Например?

— Чувам, че Робин Ъркхарт, първият подсекретар на външното министерство, е неин обожател. Смята, че Джил е най-ярката звезда сред нас.

— Сигурно е побъркан.

Аштън вече не изпитваше чувства към Джил, но за разлика от Хейзълуд признаваше, че е най-добрата от всички шефове на отдели. Изключително умна и съобразителна, тя неведнъж бе доказвала, че се справя блестящо в критични ситуации.

— Виктор, не си обективен, когато говориш за Джил, и тя го знае. Тактиката й е да доказва, че е най-добрата във всяко начинание. Има дълбоки познания не само за Средния изток, но и в други региони. Шарън Картрайт добре я е информирала.

— Значи да съм спокоен. Радвам се, че връзката им не е по-особена — засмя се Хейзълуд. — И въпреки всичко Джил винаги прекалява.

Аштън се замисли как ли ще реагира Виктор, ако разбере, че Джил сигурно разполага с цяла мрежа информатори във всички сфери на разузнавателните служби. Като единствената жена на такава висока длъжност тя бе идеал за феминистично настроени чиновнички, машинописки, асистентки и секретарки, които с удоволствие щяха да й предложат помощта си.

— Шарън Картрайт е предавала цялата информация от Иниго на Джил, защото е искала да я вземат в отдела „Среден изток“. — Хейзълуд извади втора пура от кутията си. — Какво, по дяволите, са търсили нападателите?

— Попитай Джил.

— Естествено, че ще го направя. Но се питам откъде са разбрали, че Иниго е скрит в „Елите“. — Хейзълуд драсна клечка кибрит и запали пурата си. — Можеш ли да решиш този ребус, Питър?

— Ще разпитам всеки, който е имал нещо общо с Иниго, още от слизането му от самолета на „Хийтроу“. Освен списък с имена искам да знам къде е бил настанен в началото, колко време е прекарал там, кой е решил да продължи разпита в „Елите“ и кой е уредил пътуването.

— Говори с Роджър Бентън. Той знае всичко.

— Мисля, че е редно първо ти да му се обадиш, за да срещна по-голямо съдействие от негова страна.

Хейзълуд звънна на секретарката си, помоли я да предаде поздрави на господин Бентън и да му уреди кратка среща.

— Доволен ли си? — каза той и предизвикателно погледна Аштън.

— Не. Трябва ми информация за Иниго.

Настъпи мълчание. Виктор се замисли. Никога не даваше на служителите си повече информация от необходимото, никога не разрешаваше достъп до секретни данни, които не бяха пряко свързани с конкретната задача. Това беше основен принцип на сигурността. Ако се спазваше, спомените за Филби, Бърджис, Маклийн, Блънт и Прайм нямаше да срамят нацията.

— Испанското му име е Раул Гарсия Менендес — отвърна след паузата Хейзълуд. — Кубинец, живеещ във Флорида.

— А полицията кого издирва?

— Реймънд Джордж Месинджър. Посолството в Сантяго му издаде британски паспорт с това име.

 

 

Томас размаха ръце и се опита да прочисти въздуха. Смяташе, че не само пушачите заболяват от рак на белите дробове. Стига ти само да седиш в една малка стая с шестима заклети пушачи от полицията в Северен Йоркшир. Синьо-сива димна завеса премрежваше 28-инчовия телевизор. Образите на касетата, записана в „Елите“, едва се различаваха. Главният инспектор Олдфийлд обаче се чувстваше напълно комфортно. Настани се удобно до Томас, скръсти ръце и с пожълтелите си от никотин пръсти, подхвана поредната цигара.

— Спри! — извика той, а Томас така се стресна, че подскочи. — Спри го тук. Подмина го. Върни малко.

В градината пред къщата се появи син форд „Транзит“. В горния ляв ъгъл на екрана излезе датата и часът на записа.

— Виждаш ли? — продължи Олдфийлд. — Вторник, 24 януари — деня, в който са убили Жукс, Роситър и Йо. Този бус не се появява за първи път на касетата.

— Прав си шефе — обади се един от следователите. — Мина покрай къщата и в понеделник по това време.

— Точно така. — Олдфийлд загаси цигарата си в препълнения от фасове стъклен пепелник. — Извадете касетата, пуснете тази със записа от понеделник, докато успеем да идентифицираме добре форда. Камерите са разположени от двете страни на къщата. Надявам се поне едната да е хванала номера.

— Май трябва да погледнем и още нещо — вметна Томас.

— Какво, Брайън?

— Може и да греша, но ми се струва, че фордът се появява минута след като Шарън е напуснала къщата с маестрото. Същото се отнася и за понеделник, 23-ти.

— Мислиш, че нещата са свързани ли? — попита Олдфийлд.

— А защо не?