Клайв Игълтън
Кървави пари (18)

Седемнадесета глава

Нощта в Брадфорд бе тежка. Две банди азиатски младежи започнаха да се бият още следобеда на булевард „Уивърс“ и замеряха с камъни полицаите и колите им. Сержантът и осемте дежурни полицаи, които останаха да пазят района около дома на братята Хюсеин, се опитаха да ги разтърват, но се получи точно обратният ефект. След като трима от полицаите бяха ранени, те се принудиха да се оттеглят, докато не дойде подкрепление.

Броят на участниците в двете банди все повече се увеличаваше и боят обхвана целия квартал. Започнаха да разбиват коли, свалиха един мотоциклетист, който спокойно си чакаше зелен светофар, и го пребиха, наръгаха с нож няколко случайни минувачи. Взривиха магазина за цигари и вестници на Икбал Хан на улица „Мил“. Пожарникарите, които веднага се отзоваха на произшествието, бяха пребити и не можаха да потушат огъня. В крайна сметка от жилището и магазина на Икбал Хан не остана нищо.

Олдфийлд загуби единствения си свидетел. Смазаният от мъка Икбал Хан настояваше да направи второ изявление, за да отрече обвиненията, които бе отправил към братята Хюсеин. Майка му не била видяла навития килим, който братята мъкнели в печатницата. Освен това страдала от склероза и не помнела дни и часове. Била просто една възрастна жена, която често си фантазирала небивалици, за да привлече вниманието на околните. Олдфийлд реши, че Хан сигурно ще бъде съден за неверни показания и ще навлече още куп проблеми на полицията.

Все пак Олдфийлд разполагаше с доказателства по случая. Най-важното от тях бе 22-калибровият пълнител, както и кръвната проба, която показваше, че кръвната група, отговаря на тази на Шарън Картрайт. Както и на половината население. Естествено, продължаваха да правят изследвания и проби. Може би нещо щеше да излезе най-после.

Въпреки силните доказателства Олдфийлд все още не смееше да предяви официално обвинение срещу братята. Очевидна синият форд „Транзит“ беше изчезнал безследно, а шансовете да намерят огнестрелно оръжие, минимални. Може би трябваше да притисне Низамудин и Аяб Хюсеин, но не знаеше кой от двамата е по-уязвим. Аяб беше много енергичен и емоционален, но въпреки това умееше да се подмазва на полицаите, макар че знаеше как да извърти нещата и да подлъже следователите в управлението на Брадфорд.

Олдфийлд реши, че Низамудин не е толкова умен като брат си и трябва да е по-податлив на натиск. Освен това самият господин Джинах винаги присъстваше на разпитите на Низамудин. Следователно хитрият адвокат знаеше, че по-големият брат е по-уязвим.

Господин Джинах бе прекарал повече от дванадесет часа в полицията с клиентите си и се прибра в три часа сутринта. Четири часа по-късно, когато дежурният полицай го събуди, за да го информира, че братята отново ще бъдат разпитвани, той изпсува. Беше протестирал, че полицията умишлено лишава братята Хюсеин от сън, за да ги изтощят и един от двамата да не издържи и да направи някакво признание. По-късно, когато разбра, че смятат да разпитват Низамудин, съвсем побесня. Когато Олдфийлд започна да попълва протокола, господин Джинах вече крещеше.

— Чуйте ме добре, инспекторе — истерично изпищя той. — Или обвинете клиентите ми в престъпление, или веднага ги освободете.

— Изключено, господине — спокойно каза Олдфийлд и се обърна към Низамудин. — Ще ти кажа какво точно е станало във вторник, 24 януари. Искам да разбереш, не смятам, че лично ти си убил Шарън Картрайт…

— Чудесно — адвокатът плесна с ръце. — Това вече е нещо друго. Мога ли вече да разчитам, че ще освободите Аяб и Низамудин?

— За сметка на това обаче си помогнал на брат си и останалите да отвлекат Шарън Картрайт — продължи Олдфийлд, без да обръща внимание на адвоката. — Имаме касета, на която се вижда как минавате с колата покрай къщата, в която тя е живеела, в понеделник на 23-и, както и следващия ден…

— Наистина ли имате заснет материал, инспекторе?

Олдфийлд продължи да не му обръща внимание. Обясни на обвиняемия, че вероятно той не е измъчвал Шарън Картрайт, но е присъствал на изтезанията. Заяви, че не се интересува от мястото и часа на престъплението, а от последните минути от живота й.

— Била е закарана до булевард „Уивърс“ в багажника на форда, увита в килим. — Олдфийлд заплашително насочи показалец срещу Низамудин. — Помогнал си при пренасянето на дамата в печатницата и заедно с брат ти сте изкопали ров и сте я положили вътре…

— Отхвърлям тези обвинения — прекъсна го Джинах.

— Това изобщо не ме интересува — отряза го Олдфийлд. — Изтърсили сте я в дупката и сте я оставили да лежи по корем със зарита в пясъка глава и вързани крайници. Не се ли замисли, че тя и без това няма да живее дълго, когато партньорът ти извади оръжието и го насочи срещу нея?

По-големият брат не смееше да погледне Олдфийлд в очите. Трепереше от страх като лист и започна обилно да се поти. Олдфийлд извади един пистолет, насочи го към Низамудин и щракна с пръсти.

— Когато е застрелял Шарън, е бил на същото разстояние, на каквото съм аз от теб. Ето така… Бум… Бум…

— Как не ви е срам, инспекторе…

— С малката разлика, че пистолетът е бил със заглушител. Дребна подробност, нали?

— Престанете! Няма да позволя да измъчвате клиента ми.

— Искам само да ми кажеш името на човека, който го е сторил. Защо го прикриваш? Какво е направил за теб? Или мълчиш, защото малкото ти братче ти е забранило да си отваряш устата?

— Не… Не…

— Значи можеш да взимаш решения сам.

— Винаги съм го правил.

— Значи решаваш да прекараш остатъка от живота си в затвора?

— Аз… Аз няма да остана в затвора.

— Забранявам ти да говориш с този човек — намеси се адвокатът. — Прекратявам разпита.

— Така да бъде, господин Джинах.

— Не знам нищо — тихо промълви Хюсеин.

Олдфийлд затвори очи. Пак обърка нещата. Низамудин изглеждаше готов да проговори, но той го притисна твърде рано.

— Повтарям, господин инспекторе, че това няма да продължава. Господин Хюсеин не може да ви помогне. Дойде моментът, в който трябва да освободите клиента ми или да го обвините в престъпление.

— Колко сте прав — усмихна се Олдфийлд. — Имаше белези по гърлото и парцал в устата, но не бе удушена. Защо ли?

— Защото успя да го изплюе — каза Низамудин и се разтрепери.

— Бинго! — Олдфийлд се ухили на господин Джинах. — Това вече е нещо, нали, адвокате?

 

 

Това беше петото кацане на Аштън в Москва. През 1991 година се бе записал на екскурзия до Ленинград и Москва, заедно с четиридесет странни туристи, които без да имат никаква представа, покриваха Аштън при една сложна разузнавателна операция. След година, когато стана шеф на отдела по техническа поддръжка на операциите, бе посетил английското посолство на улица „Морис Торез“, за да направи ежегодната проверка. След време отново се върна в Москва без ничие позволение, като си плати всички разходи и си извади фалшив руски паспорт, който задигна от офиса на Франк Уорън. Беше нарушил правилата единствено заради работата си, тъй като искаше да извлече допълнителна информация от един руски агент.

През 1993 отново отиде в Москва като търговски представител на английската компания „Стилсън“ и работи по случая с преврата, скалъпен от вицепрезидента Александър Руцкой срещу президента Елцин. Много добре знаеше, че всеки път, когато отиде в руската столица, ставаше свидетел или участваше в кръвопролития и убийства. За негово най-голямо учудване всички във Воксхол Крос смятаха, че той е инициаторът им.

За първи път в живота му служител на посолството го посрещна на летище „Шереметиево“ и го закара в луксозната къща на улица „Морис Торез“. Резидентът се опитваше да убеди търговското аташе да се включи в играта. Трябваше да измислят легално прикритие за мисията на Аштън. Този път той щеше да се превъплъти в ролята на бизнесмен. Ако лицето му не бе толкова познато на руските разузнавателни служби, Питър определено можеше да мине за преуспяващ търговец.

Естествено, той не сподели опасенията си с търговското аташе. Макар че дипломатът беше учтив и се държеше изключително добре, Аштън знаеше, че изобщо не му е до това да забавлява някакъв си шпионин в събота вечер, когато можеше да прави какви ли не по-интересни неща. Изведнъж се сети за Хариет, която му бе вдигнала невероятен скандал, когато разбра за заминаването му.

Аштън не познаваше резидента на службите в Москва. Беше срещал името Джордж Елфинстоун в синия списък и бе чел доста за кариерата му. Перфектен арабист, той беше назначен през 1992 в Кайро, след което изкара двегодишен курс по руски език в Бикънсфийлд. Аштън едва сега трябваше да го опознава. Тази вечер посланикът даваше важна вечеря за членовете на вътрешния кабинет на Елцин и Елфинстоун трябваше да присъства.

— Павел Трилисер поканен ли е? — попита Аштън.

— Не. Руснаците счетоха, че не е нужно. Вярвам, че знаеш къде да го намериш.

— Роуан Гарфийлд ми изясни някои неща снощи. Разбрах, че Трилисер скоро бил наел къща близо до университета „Ломоносов“. Разполагал и с вила в Солнечногорск, на около четиридесет мили по магистралата за Санкт Петербург.

— Той има още едно жилище — уведоми го Елфинстоун. — Мезонет близо до офиса му в Кремъл. Онзи ден разбрахме за него.

— Чудесно. Какво става с Тим Рошел? Чух, че вчера си ходил да го видиш.

— Само за няколко минути. Съпругата му Барбара беше там. Възстановява се, но все още не му е до посетители. Не знам какви са ти плановете, но честно казано, много се съмнявам, че ще ти разрешат да отидеш на свиждане преди понеделник. Засега пускат само жена му.

— Ще видим. Кажи нещо за „Златното кюлче“.

Елфинстоун обясни, че никога не е ходил там и имал информация от по-младите си колеги. Под по-млади колеги резидентът имаше предвид по-низшите служители около военния, военновъздушния и военноморския аташе. Според тях хазартните маси заемали около осемдесет процента от площта, което означавало, че ресторантът и барът били съвсем малки. Дансингът също бил миниатюрен.

Никой не знаеше къде точно се е намирал Тим Рошел, когато го застреляли. Тъй като изпълнителното бюро на тайните разузнавателни служби категорично бе забранило всякакъв вид хазарт, както и дълги вечери, най-вероятно Тим Рошел да се е намирал до барплота. Едва ли е чакал Соколов на дансинга, а друго място просто нямаше.

— Къде си отседнал? — попита Елфинстоун.

— Рой Келсо помоли от „Фрейзър Макнийл“ да ми запазят стая в хотел „Интурист“ на улица „Горки“.

„Фрейзър Макнийл“ бе машиностроителна фирма в Дербишър. Една от малкото компании, които помагаха на службите, когато им трябваше фасада за прикритие, тя винаги беше готова да помогне.

— „Интурист“ е хубав хотел.

— Чудесно.

Хотелът се оказа и един от най-евтините за радост на Келсо, който винаги цепеше стотинката на две. На Аштън му хареса местоположението и уютът на хотела.

— Какво е състоянието на фондовете ви? — попита той. — Мога ли да взема пари в брой?

— Не ми казвай, че не са ти дали командировъчни в Лондон.

— Имам нещо, но може да се наложат непредвидени разходи.

— Имам хиляда и петстотин лири в сейфа си.

— А американски долари?

— За съжаление не.

— Жалко. Руснаците обичат гущерчета.

— Мога ли да помогна с нещо друго? — студено попита Елфинстоун.

— Не, това е всичко засега. И без това доста те забавих.

Резидентът в Москва кимна одобрително с глава.

Търговското аташе също се зарадва, когато Аштън се отправи към вратата, и за нула време го закара до хотел „Интурист“.

За разлика от предишния път регистрирането му в хотела мина много по-лесно. Преди две години момичето на рецепцията търси свободна стая повече от половин час, след което той предпочете сам да си пренесе багажа, вместо да чака още толкова, докато някой му обърне внимание. Този път попитаха Аштън дали предпочита стая за пушачи, след което бе съпроводен до най-луксозната единична стая на осмия етаж с изглед към улица „Горки“.

За щастие не всичко бе променено. Той отвори указателя и разбра, че охранителната агенция на Катя Малиновска все още се намира на „Горки“ 124. В събота вечер почти нито един офис не светеше, но Катя си беше работохоличка и не спазваше нито почивни дни, нито извънработно време. Аштън вдигна телефона и се обади в агенцията, говори с Катя Малиновска и си уговори среща за същата вечер.

* * *

На улица „Горки“ 124 се издигаше стара сива сграда само на около 400 метра от Садовое кольцо, което се наричаше булевард „Маркс“, когато комунистите бяха на власт. Големите квадратни прозорци от двете страни на входа бяха закрити със зеленикави пердета. Аштън забеляза, че плочките пред вратата, както и по тротоара бяха сменени. През 1993 година агенцията се намираше между една книжарница и магазин за сувенири.

Катя Малиновска беше привлекателна брюнетка, която спокойно можеше да си изкарва прехраната като фотомодел. Но тя бе нещо много повече от красавица. След реформите на Михаил Горбачов тя бе избрана да представя едно ново, по-привлекателно лице на Второ главно управление на КГБ. Нейната красота не беше единствената причина за този скок в кариерата. Преди това тя беше една от изгряващите звезди на следствения отдел, но при една операция бандитите я наръгаха с нож в гърба и лекарите едва спасиха живота й.

Тогава Катя реши да започне самостоятелен бизнес, като използва придобитите си опит и знания. Тя се занимаваше с охрана на ценни вещи, недвижимо имущество и хора, а агенцията й бе много популярна сред новозабогателите руснаци, които не обичаха да спазват нито закон, нито ред. Макар да беше на тридесет и една години, проспериращият бизнес я бе научил да обича хубавите неща в живота и да не се лишава от нищо, което, естествено, се бе отразило и на фигурата й. Въпреки няколкото излишни килограма Аштън забеляза, че Катя почти не се е променила през изминалите две години.

— Помниш ли ме? — попита той на руски и се ръкува с нея.

— Разбира се. Когато остави ценните си вещи при мен, работеше за „Стилсън“. Компанията ти се занимаваше с техника и различни видове инструменти, нали?

— Имаш удивителна памет.

— Ами. Просто пазя информацията за всичките си клиенти. След като ми се обади от хотел „Интурист“, отворих твоето досие.

— То е професионална тайна. Не я издавай.

— Няма. За кого работиш сега, Аштън?

— За „Фрейзър Макнийл“. Малка техническа фирма, която се надява да пласира продукцията си на вашия пазар.

— О, за бога, ти си толкова инженер, колкото и аз. Знам какво се случи при последното ти идване в Москва, така че много те моля, не ми губи времето с плоски лъжи. Нали помниш, че съм работила в КГБ?

— А знаеш ли нещо за моята работа?

— Не много. С какво се занимаваш?

— Създавам проблеми.

— Аз също. Свали си палтото и се настани удобно.

Аштън я послуша. Навън бе страшно студено, а в офиса въздухът бе доста влажен.

— Преди няколко дни е станал инцидент в „Златното кюлче“ — започна той.

Аштън не продължи. Усмивката на Катя изведнъж изчезна и тя махна с ръка.

— Не искам да знам нищо.

— Един от хората ми е тежко ранен.

— Съжалявам, но нямам нищо общо с това.

— Имал е среща със Соколов там…

— Значи ще си говорим за политика и мафиоти. Какъв смъртоносен коктейл.

— Моят човек се е отървал на косъм от смъртта.

— Не знам какво искаш от мен, Аштън, но този проблем не ме интересува.

— Вероятно са седели на бара, Соколов и нашият човек…

— Моля те престани.

— Както кажеш. — Аштън бръкна в джоба си и извади дебел кожен портфейл. Знаеше, че Катя е доста алчна и трудно ще устои на парите. Той извади пачка банкноти от по петдесет лири и много бавно започна да ги оставя една по една на бюрото й.

— Сега вече може ли да говорим? — попита той и забеляза как очите й светнаха.

— Колко пъти да ти казвам, че не искам да имам нищо общо с този инцидент?

— Намери този барман и го попитай какво са правели Соколов и англичанинът, преди да бъдат застреляни. Искам да знам какво са си говорели и дали някой е бил с англичанина, докато е чакал Соколов.

— Не знам дали си струва.

— Това са петстотин лири. Ако свършиш работата, ще получиш още толкова.

— Нека да бъдат още хиляда.

— Дадено.

Келсо сигурно щеше да получи удар. Същото се отнасяше и за Елфинстоун, защото Аштън не разполагаше с хилядарката, която обеща и резидентът в Москва трябваше да я намери.

— Къде да те търся? — попита Катя.

— Остави съобщение на рецепцията в хотела.

Аштън облече палтото си и тръгна към вратата.

— А, още нещо — рече той. — Предпочитам да не използваш въображението си. По-добре ми кажи, ако не откриеш нищо. Не обичам измишльотините.

 

 

Нордън беше в лошо настроение, откакто се обади в офиса си в центъра „Сийскейп“ и чу гласа на Ъруин на телефонния секретар. Знаеше, че отдавна вече трябваше да е заличил всички следи от Джон Новакс. Но реши да задържи нещата, докато научи от Ъруин какво е станало с Фокс. Това означаваше да запази телефонния номер и факса в Понте Ведра, за да може Ъруин да се свърже. Настроението му се влоши още повече, когато разбра, че няма къде да паркира, и бе принуден да остави хондата си от задната страна на сградата. Не предполагаше, че вътре го чакат още по-лоши новини.

— Рядко идвате в събота, господин Новакс — отбеляза бодигардът. — Сигурно сте чули новината.

— Каква новина?

— Снощи центърът бе обран. Реших, че сте дошли да проверите офиса си както всички останали.

Нордън тръгна към ескалатора.

— Някой обаждал ли се е на полицията?

— Да, аз се обадих. Идваха и бързо си тръгнаха.

— Пусна ли ги в офиса ми?

— Да, но бях с тях. Не са взели нищо.

Нордън слезе от ескалатора и тръгна по насрещните стълби. Забеляза, че дори алкохолизираният психиатър беше в кабинета си.

Факсът от Ъруин бе много кратък.

„Прекратяването на договора в тази страна е неуместно. Бившият ни съдружник е на път за Щатите с полет от Париж. Иска да ви види. Чарлс Баркли ще отседне в хотел «Хилтън Фонтенбло» в Маями. Ще пристигне най-късно в понеделник на шести февруари.“

Благодарение на Ъруин Фокс знаеше адреса на „Новакс промоушън инкорпорейтид“ в Понте Ведра. Кучият син бе разкарал Фокс от Великобритания по най-бързия начин. Беше му уредил фалшив паспорт и му бе дал много пари. Нордън отново прочете факса и се убеди в предположението си. Ъруин му бе направил резервация за полета само до Париж. След това Фокс трябваше сам да си урежда пътуването, а със сигурност не можеше да използва кредитна карта.

Щом Фокс щеше да пристигне в Маями най-късно в понеделник, кога ли беше най-ранното? Този следобед? Не беше невъзможно. Когато Ъруин е изпращал проклетия факс, Фокс вече е бил на път за Париж. Ако не вземеше мерки, британецът щеше да цъфне в центъра „Сийскейп“. Освен това имаше да разказва много интересни неща на ФБР.

Трябваше да се обади в хотел „Фонтенбло“ и да попита кога очакват господин Чарлс Баркли. След това да позвъни на авиокомпаниите, първо на „Еър франс“, и да попита дали наистина господин Чарлс Баркли има резервация за полет дотук. Едва тогава щеше да мисли как да посреща Фокс.

Чудеше се дали ченгетата са прочели факса. Едва ли се бяха усъмнили в нещо. Те не знаеха да четат между редовете. Ако Фокс обаче наистина пристигнеше и създадеше проблеми, със сигурност щяха да се сетят за него.