Клайв Игълтън
Кървави пари (25)

Двадесет и четвърта глава

Публична тайна е, че разузнавателни служби следят подробно цялата преса. Не искаха да наемат външна фирма от гледна точка на сигурността, затова се налагаше шефът на техническите служби и един негов помощник да се справят с тази работа. Първата задача на Франк Уорън всяка сутрин бе да преглежда ежедневниците и да набелязва материали, засягащи службите или служителите.

Когато Уорън започна да изпълнява и тази длъжност, Рой Келсо го предупреди, че работата няма да му отнема повече от пет минути. Сега обаче Уорън откриваше всеки ден по нещо, особено след разкриването на връзката между разузнавателните служби и случая в „Елите“. Журналистите ровеха доста около случая с братята Хюсеин, но нямаха кой знае каква информация освен изявленията на полицията за арестуването им. Вестник „Сънди таймс“ най-много се занимаваше с евентуална връзка на тайните разузнавателни служби. Вестниците и списанията се получаваха със специален куриер сутрин точно в осем часа. Франк Уорън разпределяше пресата между колегите си, като оставяше за себе си големите всекидневници. В понеделнишките издания на „Експрес“, „Мейл“ и „Дейли телеграф“ нямаше нищо особено, но когато Франк стигна до средата на „Гардиън“, сърцето му се обърна.

— Намери ли нещо, Майк? — попита той колегата си.

— Нищо.

— Де да можех и аз да кажа същото.

Уорън изряза статията от кореспондента на „Гардиън“ в Москва, направи четири фотокопия, след което залепи оригинала върху лист хартия. Оригиналът беше за Хейзълуд, а копията за Пийчи, Келсо, Гарфийлд и Питър Аштън, чието име досега не фигурираше в този списък. Обади се на Келсо и разбра от секретарката му, че сутрешното съвещание все още не е приключило. Реши да се качи при Аштън и да му даде копие от статията.

— Ти човек на „Гардиън“ ли си, Питър? — попита той.

Аштън вдигна поглед от разтворената пред него папка.

— Не те разбрах, Франк.

— Чете ли „Гардиън“ тази сутрин?

— Не го купувам.

— Ето заповядай. — Уорън му подаде копието. — Поеми си въздух и се настани удобно, за да не паднеш.

— Никога не съм вярвал на информацията в „Гардиън“.

— Твой проблем. Аз тръгвам да се правя на пощальон.

Статията бе написана в стил, от който всички министри във Великобритания можеха да получат удар — с непроверена и изопачена информация от анонимен източник, обикновено с неудържима страст към рушвета. Случаят с източника на кореспондента на вестника от Москва бе пределно ясен, но Аштън не знаеше кой точно трябваше да се чувства злепоставен. Все още мислеше по въпроса, когато секретарката на Хейзълуд се обади, че шефът иска да го види веднага.

— Започваш да ставаш известен — измърмори Хейзълуд. — Само не се преструвай, че не знаеш за какво говоря.

— Статията ли имаш предвид?

— Да. И двамата знаем, че източникът на информацията е Павел Трилисер. Въпросът ми е какво цели с това.

— Попитай Роуан Гарфийлд. Той е експертът по руските афери.

— Роуан е добър помощник-директор и чудесен аналитик, но понятие си няма от психология. Ти си по тази част. Освен това достатъчно добре познаваш Трилисер.

На Аштън му се искаше това да не е така. Безогледен, потаен и подкупен бяха трите думи, с които веднага би определил Павел Трилисер. Но изключително умен и пробивен, особено след като се набърка в преврата срещу Горбачов, а по-късно и срещу Елцин и пак изплува чист и неопетнен.

Той казал на кореспондента на „Гардиън“, че заповедта, която получил началникът на влака, с който пътуваха Аштън и охраната му, е била фалшива. Двамата мъже, които го чакали в Навалочная, били мафиоти, които отвлекли Аштън и двамата му телохранители.

— Трилисер е много хитър, Виктор. Танцува между истината, която персоналът на влака е видял, и си измисля онова, за което няма очевидци. И оплита журналиста в лъжите си. Изведнъж двете горили, които ме охраняваха, стават герои, които се бият с лошите и жертват живота си, за да избягам. Може би се надява, че руските следствени власти ще ме изискат за разпит, защото укривам важна информация.

— Чел съм статията няколко пъти, Питър. Попитах те за мнението ти. Не исках преразказ.

— Този път не аз съм мишената му. Той не очаква от британското правителство да ме върне в Москва на руските следователи. Цялата работа е свързана с генерал Гуров, шефът на полицията. Гуров мрази Трилисер до дъното на душата си. Попитай Роуан и той ще ти потвърди думите ми.

— Няма нужда. Убеден съм в това.

— Добре. Тогава продължавам. Гуров знае какво се е случило в „Риц Грил“ и е заинтересован, защото Катя Малиновска е била негова служителка. Когато е разбрал, че съм изчезнал с двама бодигардове, той решава, че те са хора на Трилисер. Вероятно иска да притисне Трилисер. Гуров иска Катя Малиновска, защото смята, че тя може да е осъществила връзката между специалния съветник на Елцин и Николай Григориевич Якушкин.

— Много интересна теория, Питър. Ще ми кажеш ли развръзката?

— Павел Трилисер — заключи Аштън. — Катя не смее да му се противопостави. Мафиотите вече й бяха на гости един път. Тя се бои, че ако Трилисер пак ги изпрати, този път няма да обстрелват колата й, а самата нея.

— А ролята на Якушкин? — попита Хейзълуд. — Ако все още е жив, разбира се.

— Смятам, че руското разузнаване го е изпратило при Трилисер, за да му разкаже за Шахпур Базарган. Трилисер не може да отрече това, но спокойно може да прикрие информацията и да твърди, че Якушкин е решил да изпее всичко на врага. Освен това има и доказателства. Носех двеста и петдесет лири. Това бе последната част от заплащането на Катя Малиновска. Банкнотите бяха поредни и чисто нови.

— Значи генерал Гуров е мишената.

— Има и още нещо — продължи Аштън. — Мисля, че информацията, която Якушкин ни даде, е достоверна.

— И Джил Шеридан мисли така.

— Трябва да уведомим американците.

— Тя предложи същото. Помоли да изпратим някого във Вашингтон и да говорим с янките.

— Ще го направиш ли?

— Засега нямаме кой знае какви данни.

Хейзълуд се загледа в пепелника си, изобразяващ мида, и като видя, че в него няма пепел, запали поредната пура.

— Бих го сторил, ако знаехме повече за кубинската част от този заговор.

 

 

Ишъруд реши да се видят в един бар на улица „Маршъм“, близо до офиса му. Не бе никак удобен за Брайън Томас, но той не възрази. Спомни си как се бяха разделили миналата седмица и бе готов да отиде и на края на света, за да се сдобрят. „Това е последната услуга, която ти правя“ — сети се за думите си Ишъруд и се усмихна. Тогава наистина си вярваше, но знаеше, че не може да се скара завинаги с дългогодишния си приятел. Брайън Томас бе избухлив, доста нервен и изключително напорист, но за сметка на това също толкова лоялен към приятелите си. А и бе предоставил полезна информация от службите и Ишъруд одобряваше начина му на работа.

Точността бе другото му качество. Ишъруд беше предложил да се видят в един часа и Томас влезе на секундата. Огледа хората в претъпкания локал, вдигна тревожно вежди, след което мерна Ишъруд на една малка маса близо до входа и се ухили до уши.

— Радвам се да те видя отново, Пол — малко притеснено започна той.

— Аз също. — Ишъруд се изкашля. — Поръчал съм ти плато със салами и уиски. Спестих ти досадното редене на опашка.

— Какво ми остава да кажа, освен да пием за вечните приятели? — Томас вдигна чашата си.

— За вечните приятели.

— Е, как вървят нещата, Пол?

— Фокс е мъртъв, някой го напълнил до ушите с куршуми.

Томас се втренчи в него в недоумение.

— Къде се е случило?

— Във Флорида, в мотел „Евърглейдс“. Не можах да го намеря на картата.

— Няма грешка, нали?

— Никаква. В началото нищо не беше ясно, защото той е пътувал с фалшив паспорт на името на Чарлз Баркли. Мистерията се изясни, когато открихме, че господин Баркли е починал от инфаркт миналия октомври. Трябваше да разпитаме вдовицата му. Получихме факса със снимката на убития, изпратен от консула в Маями; сравнихме ги и започна да се разплита…

Томас взе парче шунка и го захапа.

— Ъруин ли е снабдил Фокс с този паспорт? — попита той с пълна уста.

— Да.

— Имаш ли доказателства?

— Разбира се.

— Вдовицата е пропяла — предположи Томас и взе друго парче шунка.

Ишъруд се усмихна.

— Как се е свързала тя с Ъруин, Пол?

— Чрез посредник на име Уоли Куейд. Той въртял търговия в Северен Лондон. Баркли работел в склад. Там освен складираните мебели имало и много място за укриване на крадени вещи. Сещаш се, че купувачът на паспорта предпочел да остане анонимен. Единственото, което Дон Мари знае за него е, че имал плътен глас, викали му Джеф и май работел нещо като ченге. Но то ни стигаше.

— А Ъруин какво каза?

— Почти нищо. Разпитват го вече цяла седмица, но той стоически издържа всички въпроси и дори с удоволствие ходи в полицията. Смятам, че много се е изплашил, когато е разбрал, че Дон Мари е признала всичко, и е решил да се пазари с нас. Намерил си е адвокат и смята да уредим приятелски спора.

Ишъруд допи джина с тоник и избърса устата си със салфетка.

— Какво направиха хората ти с „Новакс промоушън инкорпорейтид“? — попита той.

— Не знам. Аштън беше извън страната и аз разказах цялата информация на Пийчи. Той смята, че това е работа за полицията.

— Свързахме се с ФБР и ги помолихме за съдействие. Тази сутрин те ни уведомиха, че „Новакс промоушън инкорпорейтид“ вече не съществува като фирма. Знаят само, че „Новакс“ била еднолична фирма, а господин Новакс преместил бизнеса си в Чикаго. Не е оставил адрес. Офисът е празен, няма факс, телефонен секретар, шкафове. Новакс не е оставил и никакви дългове след себе си, платил е телефонните си сметки и наема за три месеца напред. Просто изведнъж се е изпарил.

— Кога е станало това?

— Веднага след смъртта на Фокс.

Нордън се намираше в Савана в къщата на площад „Райт“ в историческата част на града заедно с така наречения брокер. Дойде тук по заръка на господин Рафаел Валдес, чийто бодигард се бе обадил по телефона в апартамента му в Джексънвил снощи. Нордън нямаше никакво желание да идва, но никой разумен човек не би си позволил лукса да пренебрегне заповедта на господин Валдес, особено след като е подплатена с петдесет хиляди долара. Така че сега седеше и наблюдаваше как брокерът си налива водни чаши с „Джак Даниелс“, като се питаше за какво ли го викат този път.

— Наистина ли няма да ми правите компания, господин Нордън?

— Не, благодаря. Много ми е рано за алкохол.

— Е, въпрос на вкус, казват французите.

— Така ли? — сопна се Нордън. — Сега бихте ли ми казали за какво, по дяволите съм тук?

— Казвам се Джошуа, но ми викайте Джош.

— Искам да знам какво е замислил пак господин Валдес.

— Но, за бога, много сте нетърпелив — възмути се брокерът, след което бръкна в шкафчето с напитки и извади голям кафяв плик.

— Отворете го, господин Нордън.

В плика имаше десетина цветни снимки. С изключение на една, където беше фотографирана грамадна къща, явно хората не са подозирали, че ги снимат. Освен снимките имаше и малко пакетче с пет диаманта.

— Човекът се казва Хауърд Лабет и е изпълнителен директор на компанията „Дракс инкорпорейтид“. Русото маце с безсрамно късата пола и тясна блузка с грамадно деколте е втората му съпруга Кора.

Лабет бе около петдесетгодишен с почти бяла коса, среден на ръст. Скъпите дрехи не можеха да прикрият грозното му тяло. Нордън прецени, че човекът сигурно имаше тридесетина кила над нормалното за ръста си.

— На колко години е Кора? — попита той.

— На двадесет и седем и между другото се казвам Джош.

— Знаех си, че е под трийсет. Може да му бъде дъщеря.

Той реши, че Кора е манекенка. Беше висока и имаше много дълги, изключително стройни крака. На няколко снимки се виждаше как тя излиза от колата и тръгва към голям супермаркет.

— Каква е колата?

— Мазерати. Май бая е пообработила Хауърд, за да я получи.

— Дамата явно има вкус към скъпото — отбеляза Нордън.

— Така е. Само къщата им струва милион и половина. Преди четири години горкият човек можеше да изхарчи тази сума за една вечер, без да му мигне окото, но напоследък го е закъсал. Данъците го съсипват…

Нордън научи от разказа му, че първата жена на Лабет едва не го е разорила с помощта на най-добрите адвокати. Освен че й присъдил къщата, съдията разпределил имуществото шейсет на четиридесет в нейна полза. Освен това Хауърд трябвало да плаща по две хиляди и петстотин лири на месец издръжка.

— А диамантите за какво са, Джош? Подарък ли ще му правим?

— Не, те са просто символ. Да му напомнят какво може да спечели.

— Пет милиона долара ли, Джош?

— Много си досетлив.

Петте милиона, които трябваше да се платят във вид на диаманти, същите диаманти, които Раул Менендес се опитал да открадне от чичо си. Диамантите са леснопреносими, ако искаш да започнеш нов живот някъде другаде по света. Хората те гледат подозрително дори когато им даваш стодоларова банкнота, а какво остава да пренасяш петдесет хиляди такива банкноти в куфарче.

— Господин Валдес иска да се обадиш на Лабет. Той живее в Ричмънд, Вирджиния, на улица „Найн майл“ 1371.

— Чакай малко. — Нордън извади писалката си и записа адреса на гърба на едно листче. — Добре. Има ли телефон?

— Кодът е 804. След това набираш 2212.

— Ами „Дракс инкорпорейтид“?

— Заводът се намира близо до река Джеймс. Но не ходи там, без да ме предупредиш. Не знам дали господин Валдес ще разреши.

Брокерът довърши бутилката „Джак Даниелс“, след това погледна към другите в барчето и се почуди дали да не си сипе още малко.

— Преговорите станаха много деликатни. Искаме всичко да е дискретно и точно.

— Разбира се.

— Господин Валдес иска от Лабет конкретна дата на приключване на сделката. Трябва да го принудиш да обещае някакъв срок. Знаем много за него, разполагаме с компромати. Започни с това, преди да прибягваш към бой.

— Значи ми е забранено, така ли?

— Не съм казвал подобно нещо. Ти ще решиш.

— Добре. Преди да продължим обаче, мога ли да те попитам нещо?

— Зависи.

— Какво произвеждат в този завод?

— Качествена хартия — отговори брокерът, без да се замисли.

 

 

Аштън добре знаеше, че възстановяването на командировъчни беше кошмарът на Рой Келсо. Затова изобщо не се учуди, когато административният шеф нахлу в кабинета му рано сутринта с отчета, който Аштън бе предал във финансовия отдел.

— Това шега ли е? — разкрещя се той и размаха формуляра. — Наистина ли си вярваш, че правителството ще ти плати чисто нов гардероб?

— Не бих го нарекъл чисто нов — спокойно отвърна Аштън. — В списъка има няколко неща, които бяха загубени и унищожени по време на краткия ми престой в Москва.

— Би трябвало да разчиташ на застраховката си.

— Тя не би покрила нищо.

— Проблемът си е твой. Трябвало е да си направиш по-солидна застраховка.

— Тя покрива всякакви щети с изключение на природни бедствия, война и гражданско неподчинение. Твоите служители я прегледаха и казаха, че дружеството няма да плати и пени.

Келсо нямаше други доводи, но не се предаваше лесно, особено щом ставаше дума за пари.

— Но обезщетението ти надхвърля петстотин лири.

— Само с една лира.

— Сигурен съм, че си послъгал тук-там. Например кога си купил костюма?

Келсо тъкмо започна да се развихря, когато секретарката на Хейзълуд се обади и каза, че Аштън трябва да се качи спешно.

Вентилаторът работеше на максимум, но не можеше да разкара задимения въздух от пурата на Хейзълуд и лулата на Пийчи.

— Заминаваш за Вашингтон, Питър — каза Хейзълуд и се усмихна.

— Какво ще правя там?

— Ще поговориш с колегите от ЦРУ, след което може да се обърнеш и към Федералния им резерв. Няма да ти отнеме повече от седмица.

— Нищо не разбирам. Тази сутрин каза, че не разполагаме с достатъчно доказателства за това.

— Сега положението се промени.

— Така ли?

— Да. Когато Шахпур Базарган е говорил за кубинска намеса, всички мислехме, че има предвид страната Куба, нали?

— Точно така.

— Сега разбрахме, че кубинската намеса означава господин на име Рафаел Валдес и организацията му.

— За какво му е да пакости на Щатите? Нали семейството му е пострадало от Кастро?

Пийчи извади лулата от устата си.

— Помниш ли какво ти разказах за семейство Валдес, когато ми се обади на улица „Гауър“? Нали ти казах, че Умберто Валдес бил убит при нашествието в залива Кочинос? Мисля, че Рафаел Валдес обвинява американците за смъртта на брат си и това е мотивът му.