Клайв Игълтън
Кървави пари (5)

Четвърта глава

И трите досиета представляваха странна комбинация от биографична справка, мелодраматична история от рода на „Това е животът“ и некролог. Най-обемиста беше папката на Харви Йо, а най-малко информация съдържаше тази на Шарън Картрайт — главната заподозряна. Родена в Ленкъшър, Саутпорт, Шарън беше на 24 години, говореше перфектно испански и италиански и бе завършила колеж в Самървил. При дипломирането й обаче Изпълнителното бюро решило, че тя не е подходяща за работа във Външното министерство и й предложили място в разузнавателните служби. Шарън Картрайт изкарала началния курс на обучение от 7 септември до 11 декември 1992 без особено желание. През следващите две години наблегнала на специализацията си в „Столетната къща“ и после във Воксхол Крос — основните квартири на Службите. Преди около два месеца я назначили на работа в отдел „Южна Америка, Тихоокеанският район и Останалият свят“. Притежавайки статут на топ-разузнавач, тя имаше достъп до най-секретната информация, а той беше валиден още цели тридесет и три месеца.

Досието наистина беше безкрайно лаконично. Била отличничка в езиковото училище „Уилям Уърдсуърт“ и учителите я давали за пример на останалите. Директорката я обожавала. Шарън успяла да очарова и преподавателите си в Самървил. Сега тя представляваше съвременна жена на средна възраст, без никакви финансови проблеми, изключително умна, с добро чувство за хумор, висока степен на лоялност, слабо пристрастяване към алкохола… Досието й продължаваше все в този стил. Сякаш Шарън беше земен ангел.

Досието на Харви Йо бе най-интересно и интригуващо. Петдесет и седем годишният разузнавач се оженил за една вдовица през 1988. За съжаление имал време за съпругата си само през почивните дни. През седмицата Йо живеел в малката къща на родителите си в Руислип, а през уикенда отивал при жена си в селцето Кодфорд, Сейнт Мери, между Солсбъри и Уорминстър.

Подобно на много други, Йо бе започнал работа по втория начин. Преди това бил началник готова продукция в рафинерията на „Шел“ Пунта Кардон във Венецуела. Между 1965 и 1984 Йо изкарал пет мандата в Латинска Америка. Работел като разузнавач в Боливия, Уругвай, два мандата в Перу, Белиз, където успял да създаде мрежа от агенти в съседна Гватемала и своевременно да предотврати терористичен акт, насочен срещу британската колония. Това бил един от върховите му успехи в кариерата. А другият като резидент в Монтевидео — тогава аржентинците замисляли атентат над Фолкландските острови.

Йо беше оглавявал южноамериканския отдел цели единадесет години и продължаваше да бъде разузнавач клас I. В досието не пишеше дали е огорчен от този факт.

Лорънс Роситър бе аналитик клас II, специализиращ в контраразузнаването. Преди да се премести в отдел „Тихоокеанският район и Останалият свят“, прекарал шест години в сегашния Европейски отдел, откъдето го изпратили на работа в английското посолство в Бон. Роден в Единбург на 30 май 1962, женен, запознал се със съпругата си в университета в Глазгоу. Без да усети, отгледал двама синове, а след пет години успял и да се разведе, като изтъкнал за причина изчерпване на брака. Продали фамилната къща в Сидкъп, а бившата му съпруга взела децата и наела апартамент в Глазгоу, близо до родителите си. Той пък наел мизерна квартира в Кенингтън, където делял дори и банята със съквартиранти. Парите не му стигали и той едвам свързвал двата края.

От тримата служители единствено Роситър бе уязвим. Покажи пачка в зелено на почти разорен човек, убеди го, че никой няма да разбере за подкупа, и той не би се поколебал да приеме. Дали Роситър е изживял подобен момент на слабост, който в крайна сметка е отнел и живота му?

Аштън се обади на Роджър Бентън и го помоли да му отдели няколко минути. Когато стана помощник-директор, Роджър Бентън отговаряше само за Тихоокеанския район. След Студената война му повериха и „Останалият свят“, а това никак не го радваше. Не проявяваше особени амбиции и не искаше да поема големи отговорности. Всъщност мечтата на Бентън беше да изкара кротко като мишка в кантора до пенсия. За съжаление обаче му оставаха още цели четиринадесет години, а в отдела му настъпваше все по-голям хаос и дезорганизация и тази бомба заплашваше да избухне като изригващ вулкан.

Бентън благодареше на господа, че Фолкландската война бе избухнала, докато „Останалият свят“ работеше още като автономен отдел. Най-големият му кошмар беше да не би нещо подобно да се случи сега. Последния път, когато разговаря с Аштън, избухна война. Значи сега следваше апокалипсисът.

— За втори път днес съм поласкан — усмихна се той. — С какво мога да съм ти полезен, Питър? Или просто се отбиваш да ми върнеш досието на Иниго — погледна го с надежда Бентън.

— За съжаление не съм дошъл за това — дипломатично отвърна Аштън. — Ще го задържа за известно време.

— Разбира се, няма проблем.

— Харви Йо беше шеф на Южноамериканския отдел, нали?

— Това е всеизвестно, Питър.

— Вероятно е така. Но едва ли всички знаят, че го смяташ за пълен бездарник, за загуба на време и пари.

— Не съм сложил табелка с мнението си, но многократно съм го изразявал пред Виктор Хейзълуд, а най-високопоставеният шеф, на когото можеш да се оплачеш, е той.

— Щом имаш такова ниско мнение за него, защо се съгласи той да разпитва онзи нещастник?

— Защото коленичи пред мен и започна да се моли. Имах чувството, че според Харви това е последният му шанс — да замаже положението с Иниго и да излезе чист. — Бентън вътрешно се усмихна. — Съгласих се, защото знаех, че има много кадърен заместник.

— Ами ролята на Лари Роситър?

— На професионален скептик.

— Наистина ли? В седмичните доклади на Харви Йо не видях никакви доказателства, че Роситър е изпълнявал възложените му от теб задачи.

— Общувахме по друг начин.

— И мога ли да знам какъв е той? — сопна се Аштън.

— Всеки път, преди да изпрати доклада си, ми телефонираше.

— А какво ще кажеш за Шарън Картрайт — безмилостно продължи Аштън. — Работела е в твоя отдел цели три седмици, преди да отиде в „Елите“. Чия беше гениалната идея да вземат нея, а не някого с повече опит?

— На Харви Йо. Той избра Шарън заради перфектния й испански. Освен това искаше лично да я обучи как се водят разпити.

— Да не би да имат любовна връзка?

— Харви и Шарън ли? — засмя се Бентън. — За бога, Питър, Харви може да й е баща. Какво би могла да намери в него? Пък и двамата не си падат много по тези неща.

— Ами Лари Роситър? Намери ли си някоя, след като жена му го напусна?

— Едва свързваше двата края. Не би могъл да си позволи подобен лукс. Затова напираше да отиде в „Елите“. Поне не плащаше наем и се хранеше безплатно.

Аштън се замисли. Чудеше се как тримата агенти са успели да се организират толкова добре, при положение че Роситър не говореше испански.

— Това не е никакъв проблем — отговори му Бентън и се впусна в обяснения.

От думите му Аштън разбра, че при всеки разпит отговорите на Иниго са били записвани и превеждани от Шарън Картрайт. Тя правела две копия — едно за Харви Йо, който искал да се увери в достоверността на превода, и едно за Роситър. Преди да изпрати резюметата си в Лондон, Роситър се консултирал с по-възрастния си колега.

— Това със сигурност е допринесло за добрите отношения в къщата — иронично отбеляза Аштън.

— Грешиш, Питър. Между тях нямаше противоречия. Харви беше много вглъбен в себе си. Никога не си изпускаше нервите. Смяташе, че винаги е прав, а когато някой не бе съгласен с мнението му, това си беше негов проблем. Макар че дори в този случай Харви поне умееше да изслушва предупрежденията.

— Дали пък този път не си е затворил ушите?

— Помисли малко, човече. Имаме трима убити. Иниго и Шарън са изчезнали. Просто някой е решил, че източникът на информация е прекалено ценен, за да е при нас.

— Не би ли могло все пак да е кражба? — попита Бентън и поклати глава. — Не сме такива късметлии. Обаче някой е пуснал нападателите в къщата.

— Със сигурност не е от моите хора.

— Недей да бъдеш толкова сигурен. Не ги познаваш достатъчно.

— Престани да ме поучаваш. — Бентън заплашително размаха пръст. — Винаги, когато дойдеш в офиса ми, започваш да подхвърляш намеци, че не обръщам достатъчно внимание на подчинените си.

— Нищо подобно не съм казал. — Аштън стана и се отправи към вратата. — Искам само да знаеш, че не те критикувам, Роджър. Познаваш Картрайт, Йо и Роситър само от офиса. И представа си нямаш какво правят в извънработно време и с кого се срещат. Същото се отнася за всички помощник-директори.

— Изобщо не съм съгласен — повиши глас Бентън. — Познавам всички по-добре от самия себе си.

Аштън подмина асансьорите и слезе пеша до долния етаж. Нямаше нерви да чака асансьора. Отключи стаята си и тъкмо прекрачи прага, когато телефонът звънна. Обаждаше се бившият детектив Брайън Томас.

— Слава богу! — възкликна Томас. — Цял ден те търся.

— Ето че най-после господ е чул молитвите ти.

— А вероятно и твоите. Маестрото, с което Шарън е тръгнала, било намерено на паркинг в центъра на Йорк.

— Интересно.

— Не си чул още всичко. Колата е оставена до 4,32 следобед. Пазачът сложил бележка на стъклото. Шофьорът бил около двадесетгодишен и влязъл в паркинга около 2,15.

Тази информация не се хареса на Аштън. Записът на камерите в „Елите“ показваше, че Шарън е излязла с колата около два часа. Следователно нещо се е случило между Нейбърн и Йорк.

— Някаква информация за Шарън?

— Нищо. Оставила е мобилния си телефон на леглото в спалнята. Благодарение на телефонната компания взехме списък на всички градски и извънградски номера, които е набирала. Има един лондонски номер, на който е звъняла много пъти — 018 636 3911. Познат ли ти е?

— Да.

— Така си и мислех. — Томас се изкашля и продължи: — Любопитното е, че всеки път е звъняла между 6,32 и 7,34 часа вечерта.

— Когато се предполага, че хората са си вкъщи — рече Аштън.

— И аз така мисля — съгласи се Томас.

— Нещо друго?

— Не. Ще ти се обадя веднага, щом разбера нещо.

— Добре. Имаш ли представа къде може да е Хариет сега?

— Прибира се при теб. Каза, че ще бъде при родителите си до три, след което ще тръгне.

Аштън му благодари и затвори телефона, отиде до сейфа и извади малка тетрадка с твърди корици, в която бяха записани всички телефонни номера на служителите. Под абонатен номер 0181 636 3911 фигурираше отдел „Среден изток“.

Аштън знаеше, че втора като Джил Шеридан просто няма. Тя бе изключително амбициозна, себелюбива, безкомпромисна и се целеше направо във върха. Вече не изпитваше никакви чувства към нея, но преди около шест години бяха сгодени. Когато изникна възможността да оглави разузнавателните операции в Обединените арабски емирства, тя отложи сватбата.

Тогава Аштън беше доста наивен и повярва, че любимата му просто отлага съдбовната дата. Успя да си втълпи, че Джил трябва да използва професионалните си качества и да се издигне в службата. Баща й бе шеф на петролната корпорация „Катар Дженеръл“ и по-голяма част от детството си тя бе прекарала в Персийския залив. Арабският й бе почти майчин език. По-късно в Университета по ориенталска и африканска култура бе научила персийски, или фарси.

Желанието й за кариера в арабския свят се засилваше и от всеизвестните мъжки предразсъдъци. Там бе мъжко царство и жените се считаха за втора ръка хора. Джил обаче не успя да се справи добре и помоли да бъде преместена в Лондон. Там оглави иранския отдел. Заинати се, че не е постигнала всичко, което иска, и непрекъснато се опитваше да се издигне.

Джил Шеридан излезе корава жена и се оказа, че предшественикът на Хейзълуд просто не я е оценил правилно. Един ден, за учудване на всички в съвета на директорите, тя оглави отдел „Среден изток“ и стана най-младият шеф в разузнаването. На всичко отгоре безмилостно разби сърцето на бившия си съпруг, щом миналото му започна да пречи на кариерата и сигурността й.

Аштън прибра тетрадката в сейфа, затвори решетката и завъртя шайбата с кодовата комбинация. Наложи си да се държи добре с Рой Келсо. Независимо от лошия му характер и неприятна физиономия шефът на администрацията беше най-дългогодишният помощник-директор и очакваше всички да се отнасят към него с уважението като за генерален директор. Освен това само Келсо можеше да му предостави необходимата информация.

— Искаш адреса на Шарън Картрайт в Лондон ли? — попита той. — Мога ли да знам защо?

— Обаждала се е на Джил Шеридан поне три пъти в седмицата от Нейбърн.

— Така ли?

— Какво мислиш по въпроса, Рой?

— Мисля, че Джил Шеридан не би се сприятелила с толкова нископоставен служител.

По тона му Аштън разбра, че Келсо намеква за лесбийство. Точно когато бе склонен да предположи, че мнението му за Келсо е било несправедливо, последният каза, че ще помоли отдел „Техническо наблюдение и сигурност“ да изясни случая.

— Виктор не би одобрил това — каза Аштън.

— Защо, по дяволите…

— Помисли малко, Рой. Шарън Картрайт работи за Роджър Бентън и Иниго. Защо Джил Шеридан ще се занимава с агент от „Тихоокеанският район и Останалият свят“? На този етап трябва да намерим отговор на тази загадка.

— Може и да си прав — прехапа устни Келсо. — Доколкото си спомням, Шарън Картрайт има апартамент в Хайгейт, близо до гарата.

— Бъди по-конкретен, Рой.

Келсо поиска от секретарката си точния адрес. След секунди стана ясно, че Шарън живее в мезонет на „Прайъри Уей“ 288.

Аштън трябваше да свърши само още едно нещо. Преди да излезе от Воксхол Крос, той се отби в техническия отдел и взе шперц.

 

 

Походката му бе позната, високите токчета, чаткащи по мрамора, също. Хейзълуд ги беше чувал много пъти и не се учуди, когато Джил Шеридан почука на вратата и го помоли да й отдели няколко минути. Беше напълно в стила й да нахлуе в стаята и да седне на най-близкия стол, още преди Хейзълуд да е успял да й кимне с глава. Както обикновено, изглеждаше чудесно. Беше облечена със зелена, дълга до коленете туника с черни копчета и якичка. Изобщо не се притесняваше от факта, че когато кръстосаше краката си, късата й пола ставаше направо невидима.

— Мисля, че трябва да поговорим за Шарън Картрайт — започна Джил. — С две думи, нещо не е наред. Обади ми се поне сто пъти от „Елите“.

Хейзълуд извади една от любимите си пури от гравираната кутия на бюрото.

— Защо? — попита той.

— Предимно се интересуваше дали има някакви писма за нея.

— Не те разбирам, Джил. Как би могла да знаеш?

— Имам ключ от апартамента й в „Прайъри Уей“ — усмихна се Джил. — Успокой топката, Виктор. Обяснението е много просто. Запознах се с Шарън по време на шестмесечното й обучение в отдела ми. След като отиде при Роджър Бентън, почти не я виждах, но често се засичахме в супермаркета. Няколко пъти ми е идвала на гости.

— Говориш, сякаш си свършила едно добро дело — отвърна Хейзълуд.

— Не съм се замисляла за това, но всъщност си прав. Шарън е доста неуравновесена. Сприятелява се лесно. Съжалих я. Реших да й помогна и я запознах с няколко ергени, но нищо не излезе.

— А защо ти е дала ключове от апартамента си?

Джил отговори, че при сформирането на екипа за разпити Шарън била избрана в последния момент. Уведомили я два часа преди да тръгне. Шарън отишла в Хайгейт, приготвила си багажа и се върнала във Воксхол Крос. Ако била известена навреме, щяла да си наеме лична кутия в пощата.

— Помоли ме да й свърша една голяма услуга — продължи Джил.

— И ти се съгласи?

— Общо взето, да. Апартаментът на Шарън в „Прайъри Уей“ ми е на път. Не ми струваше кой знае какво да взимам пощата й през няколко дни.

Хейзълуд драсна клечка кибрит и запали пурата си.

— Моля те, кажи ми истината. Какво е искала от теб?

— Шарън искаше да работи в отдел „Среден изток“. Твърдеше, че сегашната й работа не я удовлетворява. Била ужасно скучна.

— И с какво би могла да ти е от полза? Нали говори само испански?

— Естествено, неколкократно я предупреждавах за тази незначителна подробност.

— Кога?

— Преди около девет седмици.

— И не си казала на Роджър?

— И да проваля кариерата й? Познаваш го Роджър. Очаква пълна лоялност от подчинените си. Представи си доклада, който би написал за Шарън, ако знаеше, че тя е действала зад гърба му.

— Защо ми казваш това чак сега, Джил?

— Защото тази сутрин разбрах, че момичето е изчезнало. Защото рано или късно телефонната компания ще даде списък с телефоните, на които Шарън е звъняла. Защото мислех, че ще си спестиш много време и нерви, ако знаеш как стоят нещата.

— Благодаря ти за искреността — студено отвърна Хейзълуд.

Когато трябваше да се защитава, Джил Шеридан нямаше равна на себе си.

 

 

Центърът на Лондон е заобиколен от жилищни квартали с красиви старинни къщи, които след разрастването на града през XIX век са се разраснали. Такова място бе и Хайгейт, макар че „Прайъри Уей“ близо до хълма бе построена в началото на века. Подобно на всички сгради на улицата, номер 288 представляваше триетажна къща близнак. Издигната по времето, когато малко хора разполагаха с коли, тя нямаше гараж. Някои от по-заможните хазяи и собственици в квартала бяха решили проблема, като изграждаха бетонни гаражи на мястото на предните дворове. В къщата на Шарън Картрайт обаче липсваше подобно удобство. За градината не се бе грижила от години и въпреки снега Аштън забеляза колко е занемарена. Пътеките почти се скриваха от неокосените туфи трева, между пукнатите плочи бяха прораснали съмнителни бурени. Между масивната врата и затъмнените прозорци се намираха три звънеца, монтирани върху парче шперплат. На първия звънец имаше табелка с името на Шарън Картрайт.

Не се наложи да използва шперца, за да влезе вътре. Някой вече го бе направил и беше забравил да затвори входната врата. Аштън се промъкна в тясно коридорче. Срещу него стръмни стълби водеха към наемателите. На първия етаж гърмеше рап музика, може би от компактдиск или радио, но така или иначе напомняше за гето. Аштън се зачуди какво търси младо заможно момиче като Шарън Картрайт на подобно място. Когато се изкачи на последния етаж, където се намираше мезонетът й, рап музиката почти бе заглъхнала.

Аштън извади шперца, внимателно огледа ключалките и на третия опит вратата поддаде. Благодарение на стълбищното осветление напипа ключа за лампата в коридора. Затвори входната врата и в момента, когато влезе в хола, започнаха проблемите. Неочакван удар в дясната част на лицето му го зашемети. Не успя да реагира навреме, някой здраво изви ръцете му отзад. Щяха да го използват за боксова круша, помисли си той. Всичко приключи за секунди — два силни удара в стомаха, два в главата и един между краката. Аштън загуби съзнание.