Клайв Игълтън
Кървави пари (11)

Десета глава

Човекът със скенера се казваше Тери Хикс и работеше в техническия отдел. Наричаха го Краля на електрониката. По време на Студената война бе изградил специална система против подслушване в британското посолство в Москва. Там бе оборудвал стая, която наподобяваше на иглу и бе напълно шумоизолирана. Така тайните срещи се провеждаха безпроблемно, но човек можеше да издържи вътре максимум половин час, след което излизаше мокър и изцеден като парцал.

Проблемът на Хикс беше, че настъпваше хората по мазолите им. Келсо го смяташе за нафукан прост техник, но знаеше, че мнението му не е меродавно. През 1994 г. бе открита службата „Техническа поддръжка на операциите“. Тогава Аштън взе там електронния гений и за първи път усети одобрение от страна на Келсо.

В областта на електронното разузнаване шеф обаче все още беше Франк Уорън. Хикс трябваше да „пази“ „по-особените“ посолства. В разузнаването използваха този термин за посолства, които често бяха подложени на атаки както от приятели, така и от врагове. Така че Хикс докладваше на Франк Уорън по линия на електронното наблюдение.

Общо взето, работата вървеше, защото Аштън и Франк Уорън си бяха поделили задълженията и Хикс свикна да играе по свирката на двама началници. Затова Хикс изобщо не се учуди, когато Аштън му се обади от „Падингтън Грийн“ и го помоли да дойде веднага. Аштън знаеше, че поне засега Хикс се радва на всяка възможност да покаже номерата си.

— Ето ти телефонните подслушватели, които искаше — бодро каза Хикс. — Дано да станат.

— Какво те притеснява?

— Включих ги на телефонния си секретар вкъщи. Естествено, нямаше никакви проблеми, но аз не съм важна клечка.

Аштън разбираше притеснението на Хикс. Отдавна беше минало времето, когато бившият шеф от МИ 5 Питър Райт можеше да се разхожда спокойно из Лондон. За разлика от седемдесетте години, днес скъпо струващите устройства все още не можеха да предотвратят всички рискове на професията.

— Позволи ми да те успокоя — усмихна се Аштън. — Онова, което ще те помоля да направиш сега, не е много законно.

— Не съм и очаквал нещо друго.

— Добре, Тери. Достатъчно побъбрихме. Кажи ми как вървят нещата.

— Предадох информацията ти на един приятел от Бритиш Телеком. Рони Фокс има мобилен телефон. Въпросът е дали го носи със себе си сега.

— Фокс бил изваден от леглото на Едуина рано сутринта. Вероятно го е оставил в апартамента й.

— Разучих я. Фризьорка, живее над салона на улица „Поплар хай“. Номерът й го няма в указателя, но според броячите за телефона в салона долу излиза, че на тази линия са свързани два апарата.

— Мислиш, че единият е в апартамента й?

— Вероятно, а другата му приятелка Деби няма телефон.

Деби бе на 21 години, разведена, безработна, с две малки деца от различни бащи — четиригодишно момченце и момиченце на годинка и половина. Според полицията агенцията за защита на самотните майки искала да изкара Фокс баща на бебето. Той, естествено, отрекъл, а по-късно с презрителна усмивка занесъл и кръвна проба за доказателство. Два дни след като агенцията уведоми Деби за резултата, тя се появи на улицата с разцепена устна и синина на бузата. Съседите й твърдяха, че имала пукнати ребра и вероятно е удряна в корема, защото се превивала от болка.

— Кога ще си готов? — попита Аштън.

— Скенерът вече е поставен на покрива.

— Ами останалите части?

— Смятам да оставя малък приемател при Едуина. Прилича на контакт. За всеки случай ще взема и по-голямото устройство, в случай че използва адаптери. Приемателят ще бъде във фризьорския салон, но след като набера номера й и затворя, вече няма да има значение от кой телефон се обажда. Ще чуваме всяка дума от разговорите й, независимо дали говори от долния или от горния апарат.

Дадеш ли му възможност да говори на любимата си тема, Тери Хикс ставаше страшен досадник.

— Чудесно — прекъсна го Аштън. — Но не ми отговори на основния въпрос. Имаме на разположение още само три часа. Ще се справиш ли за толкова кратко време?

— Естествено.

— Наистина ли? Тогава защо имам чувството, че още дори не си започнал?

— Чакам да се стъмни.

— Погледни през прозореца, Тери. Тъмно е като в рог.

— В такъв случай тръгвам.

— Искаш ли да ти помогна с нещо?

Хикс изтръпна при спомена за един случай, по който бяха работили заедно. Всички планове се бяха провалили, изобщо издъниха операцията. В крайна сметка се стигна до пълен провал, когато съпругът неочаквано се прибра вкъщи. Просто Аштън беше проследил погрешен човек и не успя да предупреди колегата си навреме. Хикс се видя принуден да удари нещастния човек с бухалка по главата. Проблемът беше, че не знаеше дали собственикът на къщата е запомнил физиономията му или не. За щастие всичко това се бе развило на около 6000 мили от Лондон и те направо офейкаха извън страната.

— Не се сърди — предпазливо каза Хикс. — Но искам да работя с техниците си този път.

— Добре. Ще си бъда в офиса. Обади ми се на директната линия, когато свършиш. Кодът е същият като този на централата, а последните цифри са 0028.

— Няма проблем.

— Е, няма да те задържам повече — ухили се Аштън.

Точно преди да тръгне, телефонът звънна и Хикс се обади, след което подаде слушалката на Аштън.

— За теб е. Секретарката на господин Хейзълуд.

Оказа се, че Виктор желае да го види веднага.

В тайните разузнавателни служби офисите бяха мебелирани и подредени според ранга на служителя. Например млад разузнавач клас III можеше да разполага само с бюро с плъзгащи се чекмеджета и неудобен стол с облегалка. Генералният директор обаче работеше на дъбово масивно бюро с много шкафчета с месингови дръжки, библиотека, люлеещ се стол и три кожени фотьойла за посетители. Освен това подът бе покрит с аксминстърски или уилтънски килим, а зад вратата имаше антична дървена закачалка за дрехи. При желание можеше да си избере маслени картини за офиса от един каталог на склада.

Хейзълуд можеше да си поръча картини от Каналето, Търнър, Утрило и още десетки известни художници, но не обичаше маслените бои. Всъщност се бе спрял на известната фреска „Мостът на Арнхем“ на Терънс Кунео, природен пейзаж — буря сред Атлантическия океан и известната „Врагът е насреща“, изобразяваща лунна нощ и три бомбардировача, наближаващи бряг на хоризонта. Последните две картини носеха само инициалите на художника.

Хейзълуд бе с гръб към вратата. Наслаждаваше се на трите си картини.

— Пристигнаха тази сутрин — каза той, без да се обръща. — Какво ти е мнението?

— Трудно е да се каже.

— И аз така мисля — съгласи се Хейзълуд, извади поредната за деня пура и седна на бюрото си. — Тази сутрин имаше съвещание.

Аштън реши, че Виктор му дава време да направи някакъв коментар, но не разбра идеята му. Не знаеше да се е случило нищо особено. Съвместният комитет по разузнаването се събираше всеки вторник. Съвещанията се председателстваха от отговорния подсекретар на външното министерство. Присъстваха генералните директори на външното разузнаване, контраразузнаването, правителствената агенция за контрол на комуникациите и шефът на военното разузнаване.

— След като свършихме, председателят ме извика. Каза, че разбира желанието ни да разследваме случая, но не бихме ли могли да го прехвърлим на полицията, вместо да се обвиняваме един друг.

— Един друг ли?

— Това бяха думите му.

— Изглежда, Джил Шеридан се е оплакала на приятелите си.

— Точно така. Какво всъщност й каза?

Хейзълуд изглеждаше прекалено сериозен. Ако Хариет бе тук, щеше да каже, че това поведение е типично в стила му. Тя бе убедена, че когато стане напечено, Виктор първи гледаше да се покрие.

— Сериозно ли говориш? — попита Аштън.

— Както виждаш, не се усмихвам.

— Виж какво, шефе — ядоса се Аштън. — Предупредих те, че Джил никога няма да признае нищо, което би застрашило кариерата й, освен ако не й предложа нещо в замяна. Ти изобщо не искаше да ме изслушаш, когато те молех да опитаме с моркова, и аз го направих на своя глава — с тоягата.

— Какво си направил?

— Обвиних Джил, че е обещала на Шарън Картрайт да я назначи на работа в отдела си, а в замяна Шарън я е информирала за всичко, което е снасял Менендес на Харви Йо. Джил, естествено, отрече всичко и каза, че крадците се интересували единствено от бижутата й.

— Това ли беше?

— Не, помолих Джил да си отваря очите на четири, за не я погнат убийците.

— Безкрайно тъпа тактика.

— След като госпожица Шеридан твърди, че убийците са крадци, значи има нещо в апартамента си.

— Може да бъде сметнато и за заплаха. — Хейзълуд дори не го чу.

— Исках да я натисна.

— Както виждаш, не се получи и грешката е единствено моя. Трябваше да имам предвид бившите ти взаимоотношения с Джил и да помоля някой друг да я разпита.

— Значи в бъдеще искаш да я оставя на мира?

— Да.

— Нямаш проблеми. И без това не ми се занимава с нея.

— По-добре се концентрирай върху господин Рони Фокс.

— Трябва да внимавам. Полицията и без това вече е изнервена от намесата на Брайън Томас. Ако не внимаваме, можем да си навлечем още неприятности.

— Остави на мен това. — Хейзълуд остави пурата си на пепелника-мида. — Чух, че ще освобождават Фокс.

Аштън кимна. Вероятно Томас му се бе обадил, след като си е тръгнал от „Падингтън Грийн“. Или пък Клифърд Пийчи е разнесъл новината.

— Освен това чух, че възнамеряваш да го подслушваш.

Не, явно източникът на информация бе бившият детектив.

— Защо? Нещо против ли имаш? — учуди се Аштън.

— Искам да ме уведомяваш за подобни решения.

— Разбрано, господин директор.

— Не подхождаш ли много формално, Питър?

— Вероятно, но не съм наясно с някои неща. Когато основахме „Операции и общи услуги“, ти каза, че съм ти персоналният помощник. Какво се е променило?

На Аштън му се искаше да добави, че толкова добре познава Виктор, та може да действа и без да го предупреждава.

— По-кротко. И без това съм шокиран, че председателят е личен приятел на Джил Шеридан.

Вероятността Хейзълуд да бъде притиснат звучеше невероятно. В разузнавателните служби най-високата длъжност бе генерален директор. След това човек можеше да чака единствено пенсия и награди. Но преди години премиерът бе решил да направи наградите и почестите по-демократични. Така че сега Виктор имаше шанс да стане почетен рицар, а съпругата му — лейди Алис. Обаче трябваше да получи първо одобрение от държавния подсекретар и Форейн офис. Вероятно Виктор искаше тази почест и внимаваше в отношенията си с подсекретаря. Може би положението наистина се беше закучило.

— Мислиш ли, че Фокс ще се обади на някого, щом излезе от „Падингтън Грийн“?

— Възможно е.

— А ще успееш ли да го запишеш?

— Ако всичко върви добре.

— Ами ако Фокс се обади от уличен телефон?

— Губим — отвърна Аштън. — Но е крайно време късметът ни да проработи. Ще взема няколко шофьори от транспортния отдел. Единият ще поеме офисите на „Флийт спид“ на „Поплар хай“, а останалите домашния адрес на Фокс.

— Нещо друго нямаш ли предвид? — намръщи се Хейзълуд.

— Имам. Преди няколко години Фокс е бил в армията. Може оттам да изскочи нещо.

— И какво смяташ да правиш?

— Ще се поразровя в досиетата на военните.

Ако човек имаше името, инициалите и личния номер на човека, съответните служби лесно можеха да дадат информация за службата му, да дадат медицински и военни справки и какво ли не още. Засега обаче разполагаха само с името и рождената дата на Фокс, както и с факта, че е служил в кралските транспортни части през 1986 година на 22-годишна възраст. Въпреки това кадровият отдел можеше да открие нещо интересно и само с тези данни. Просто щеше да отнеме повече време.

 

 

Дамският фризьорски салон се намираше в средата на улица „Поплар хай“. Над витрината имаше голяма табела, на която пишеше „ЕДУИНА“. До салона се бяха прилепили рекламен вестник и малък базар на бомбаеца К. П. Рой. Базарът беше семеен бизнес и по това време на нощта беше единственият отворен магазин. Тери Хикс подмина „Едуина“, зави наляво в най-близката пряка, а след това отново наляво, докато излезе на неосветена алея, успоредна на „Поплар хай“. Пресметна метрите и прецени наум разстоянието, като преброи всички задни врати.

Апартаментът над вестникарската агенция беше тъмен. Макар че пердетата на горната задна стая от базара на К. П. Рой бяха дръпнати, той видя, че лампите са запалени. Едуина нямаше дори мрежа против комари на прозореца си, а вътре бе осветено. Хикс забеляза, че вратата на задното дворче е открехната. Той вдигна райбера и я отвори докрай. Някой идиот беше оставил кофата за боклук до вратата, тя за малко да падне и да вдигне страхотна дандания. Но това беше и целта на Хикс. Той силно я ритна с крак. И най-дълбоко заспалият човек можеше да се събуди от шума. С пресъхнали устни Хикс изчака някой да излезе, да се развика и да го попита какво търси в двора, но нищо подобно не се случи. Той тихо затвори вратата и влезе на пръсти в дворчето.

Малкото фенерче, което бе взел със себе си, освети задната врата на салона. Тя бе заключена с брава „Йейл“. Извади шперц и пробва всички ключове от връзката, докато най-накрая намери подходящия. Озова се в миниатюрна стаичка. По коридорчето бяха наредени закачалки за кърпи, хавлии, палта, шампоани, гребени, козметика и сешоар. Срещу него видя друга врата, която също бе заключена. Бръкна с едно тримилиметрово шило в бравата и разбра, че от вътрешната страна има ключ. Много внимателно го избута навътре, като се надяваше радиото, което се чуваше от горния етаж, да заглуши шума при падането му на пода.

Нямаше ключалка в Лондон, която да не може да отвори. Трябваше просто време, търпение и здрави нерви. Аштън му каза, че има време до седем часа, така че това не бе проблем. Трудно му беше обаче да запази самообладание, когато никой от проклетите ключове не влизаше. В краен случай щеше да използва и сила, но не бе желателно. Още веднъж, обеща си той, ще опита всички ключове — за последен път. Решението му се оказа мъдро. За негово голямо учудване още първият ключ от комбинацията шперцове влезе плавно в ключалката.

В стаята се процеждаше мъжделива светлина от уличните лампи и той изключи фенерчето. От лявата му страна имаше голямо огледало, мивка, поставена над стар шкаф, кожен фотьойл, античен професионален сешоар, две диванчета, поставени под буквата Г, и малка кръгла масичка, отрупана с женски списания. От другата страна видя бюро с тетрадка за записване на клиентите и малък телефонен секретар, почти скрит зад цветното перде. На няколко места бяха инсталирани големи сешоари, което обясняваше защо Едуина използва адаптери.

Хикс реши да замени адаптера до телефона с малкото приемателче, което му отне точно три секунди. „Бебешка работа“ — прошепна си той и подскочи от ужас, когато неочаквано телефонът звънна. Успя да реагира бързо, включи телефонния секретар и намали звука. „Обади се, Едуина — помоли се той, — обади се, преди да се е включил секретарят.“ Чу се едно „щрак“, някой вдигна слушалката и Хикс се успокои.

— Липсвам ли ти? — чу се мъжки глас.

— Рони, ти ли си?

— Кой друг може да е?

— Къде се изгуби бе, човек?

Хикс погледна часовника си. Показваше 6 и 23. Значи Фокс бе излязъл от полицията 37 минути по-рано. Ако не беше избързал, всичко щеше да отиде по дяволите. Защо поне един път нещо не стане точно по плана?

— Откъде се обаждаш? — попита Едуина.

— От уличен автомат на улица „Еджуеър“. Казах ти, че ще ме пуснат.

— Така е.

— А ти как се справи? Тормозиха ли те много?

— Само разбиха вратата на апартамента ми и ме скараха със съседите. Семейство Рой продължава да се оплаква. Сякаш аз съм виновна, че полицията е стреснала бебето. Новината се разнесе из квартала и много жени отмениха часовете си. Отвратителен ден, нали?

— Нищо. Обади ли се на Уили?

— За какво? Той не е дърводелец, не може да ми оправи вратата. — Едуина замълча и Фокс си я представи как се мръщи. — Ще идваш ли?

— По-късно. Трябва да изкарам някоя пара.

— С таксито ли?

— Ще ти се обадя по-късно — каза Фокс и затвори. Едуина направи същото.

Хикс превъртя касетата, като се молеше разговорът да се е записал върху останалите съобщения и всичко да е нормално. Усили звука отново. Най-рискованата част бе изключването на машината, защото секретарят издаваше силен звук. Хикс не знаеше дали Едуина може да го чуе. Вероятно не беше в преддверието, защото се обади едва на третото позвъняване. Но пък може би бе задрямала или пък намалила радиото или телевизора. Той затаи дъх и натисна бутона.

Върна ключа на вратата, влезе в коридорчето и тръгна към външната врата. Искаше да я заключи със специален уред, който беше донесъл със себе си, но не успя и се отказа. Тъй като засега всичко вървеше нормално, той реши, че Едуина ще си помисли, че е забравила да заключи.

Хикс излезе в двора. Бе започнало леко да ръми. Оставаше му само да заключи вратата на дворчето, фасулска работа. Извади шперца, вкара го в йейла и с ръката на опитен крадец извърши безпогрешно и тази процедура. С последната дървена врата нямаше никакви проблеми.

Тръгна по алеята, зави надясно, мина по „Поплар хай“ и се отправи към колата си, която бе оставил на улица „Стоунярд“. Бръкна в десния си джоб, извади мобилния телефон и набра номера на Аштън, като избягна централата.