Клайв Игълтън
Кървави пари (20)

Деветнадесета глава

Нордън знаеше защо никой не бе успял да просперира с мотел „Евърглейдс“. Той се намираше на дванадесет мили от „Форт Лодърдейл“ и не беше предпочитано място за туристите. Всички пътуващи от запад на изток по Мексиканския залив предпочитаха да отседнат в крайбрежните хотели.

Мотелът се състоеше от седем малки пристройки, наподобяващи бараки, рецепция и столова. Преди години имаше дванадесет стаи за гости, но през 1993 ураганът Алис унищожи пет от тях. Ако се погледнеше отгоре, мотелът наподобяваше малък остров сред тревистата пустош, която се простираше до езерото Окичоби на север. Комплексът изобразяваше числото девет. Рецепцията и столовата се намираха най-близо до път 84.

Макар че от рецепцията нямаше добър изглед към пътя, Нордън предпочете да паркира хондата си доста далеч, за да не се набива на очи. Знаеше, че няма от какво да се притеснява и дори отказа на Рафаел Валдес да вземе със себе си русия, слаб бодигард, който го бе посрещнал в клуба „Джекил Айлънд“. Смяташе, че колкото по-малко знае Валдес за този проблем, толкова по-добре. Освен това беше обещал, че племенникът му Раул Менендес повече няма да ги притеснява. Тогава обаче не бе включил в сметките си Фокс.

Макар че липсваше пряка връзка, Валдес веднага щеше да реши, че британецът застрашава сигурността му, и щеше да му нареди да го очисти. Нордън бе успял да огледа Фокс по време на акцията в „Елите“ и усети начина му на мислене. Британецът се смяташе за изключително умен и непобедим, което за пореден път показваше слабостта и страха му. Беше готов да се обзаложи, че Фокс ще пристигне много по-рано от часа на срещата им, за да огледа района. Знаеше също, че британецът ще вземе кола под наем, защото таксиметровият шофьор би му задал излишни неудобни въпроси. Нямаше да се учуди дори ако Фокс пристигнеше с компания. Това обаче би било съвсем безпредметно, защото Нордън можеше да се бие сам срещу цяла армия.

Нордън разчиташе на оръжието си. Автоматичният пистолет КФ–9 бе производство на известна оръжейна фирма в Илинойс. Проектиран за нуждите на специалните части, пистолетът бе деветмилиметров, съвсем лек и удобен за носене. 800 изстрела в минута, плюс заглушител — напълно достатъчно.

Нордън погледна часовника си. Фокс настояваше да приключат по светло, което означаваше, че оставаха по-малко от пет часа. Пушеше му се, но знаеше, че не бива да оставя никакви следи след себе си. Преди да излезе от колата, си сложи чифт памучни ръкавици и наниза няколко найлонови плика върху обувките си. Така полицията никога нямаше да открие следи по сградата, по прашния под на рецепцията или по оръжието. Ченгетата можеха да си правят каквито щат изследвания на прахта и земята, но никога нямаше да намерят следи. Той обаче знаеше, че колкото и добре да планираш и най-простата операция, задължително трябва да имаш и малко късмет. Фокс би могъл да се подплаши и да не спре в „Евърглейдс“, или нещо друго. Нордън се страхуваше именно от тези непредвидими обстоятелства.

По шосето се появи някаква кола. Вероятно Фокс щеше да намали скоростта, наближавайки „Евърглейдс“, за да се убеди, че това е уговореното място на срещата, но тази кола се приближаваше прекалено бързо. Нордън реши, че това не може да е Фокс, защото по всичко личеше, че шофьорът няма намерение да спира. Изведнъж спирачките изпищяха и колата зави към рецепцията. Нордън се укори за несъобразителността си. Естествено, че само Фокс би си позволил да вземе завой от деветдесет градуса с такава скорост. Копелето се мислеше за състезател от „Формула–1“. Нордън рязко отвори вратата и изскочи от рецепцията.

Фокс продължаваше да седи зад волана и да форсира двигателя, готов да отпраши веднага, ако забележи нещо съмнително.

Нордън се затича тромаво заради омотаните около глезените му найлонови пликове. Хвана пистолета с лявата си ръка и го зареди, след което го прехвърли в другата си ръка и опря показалец на спусъка. Чу форсирането на понтиака и инстинктивно отскочи встрани.

Претърколи се бързо, обърна се към колата и точно когато смяташе да застреля британеца в главата, видя уплашен до смърт негър зад волана. Неволно ръката му трепна. Куршумът прониза покрива на колата. Негърът загуби контрол над понтиака, влезе в канавката и се заби в един стълб. Все пак успя да се съвземе, даде рязко назад и излезе на магистралата, където се размина на косъм с едно волво. После направи обратен завой и отпраши към Маями.

Проклетият кучи син бе видял пистолета в ръката му. Какво ли щеше да направи? Дали щеше да съобщи в полицията? Повече го притесняваше обаче нещо друго. Какво търсеше този негър в „Евърглейдс“. Със сигурност не бе дошъл да оглежда мястото с намерение да го купи. Може би беше откраднал понтиака и смяташе тук да го продаде? Или пък търгуваше с наркотици и имаше среща с друг наркопласьор? Вероятно е видял хондата и е решил, че го следят. Нордън се усмихна. Тъпото копеле си е помислило, че ченгетата са го причакали. Не, негърът със сигурност нямаше да отиде в полицията, но така или иначе обърка изцяло нещата. Нордън изобщо не знаеше как да обясни случилото се на Фокс, без да събуди подозренията му.

Нордън почти бе стигнал до хондата си, когато чу друга кола. Тя вървеше съвсем бавно. Шофьорът явно търсеше някой или нещо. Нордън се скри зад едно бунгало и се опита да предвиди следващия ход на новодошлия. Изведнъж забеляза, че колата обикаля района в посока обратна на часовниковата стрелка. Бавно и много внимателно надникна към пътя и видя Фокс в един малък шевролет.

Фокс отново започна да обикаля и когато се оказа с гръб към бунгалото, Нордън изскочи и започна да стреля. Първият куршум прониза най-близката врата и счупи стъклото. Фокс се стресна и заби колата в следващото бунгало. Без да се поколебае, Нордън се приближи към жертвата си и безмълвно застреля британеца в главата и гърдите, след което спокойно се запъти към хондата си. Хвърли пистолета на задната седалка, влезе в колата и махна ръкавиците и найлоновите пликове. По-късно щеше да ги изхвърли заедно с пистолета. Запали колата и изчезна. Този път извади късмет. По магистралата нямаше никакви коли.

 

 

Макар че не показа явна неприязън, Елфинстоун не бе особено благоразположен към Аштън. Резидентът в Москва се бе засегнал, че Аштън се бе обадил на Барбара Рошел, без да го предупреди. Освен това се учудваше на наглостта му да отиде в болницата без никакво разрешение.

— Учудвам се, че са те пуснали — отбеляза Елфинстоун. — Казаха ни, че засега само Барбара може да го посещава.

— Така беше в събота, но вече е понеделник. Тим се чувства много по-добре.

Аштън се усмихна. Елфинстоун като че ли не знаеше, че това не е първото му идване в руската столица.

— Трябват ми хиляда лири — каза той.

— Хиляда лири? — повтори Елфинстоун и почервеня от яд.

— Да. Нали каза, че имаш хиляда и петстотин в сейфа.

— Да, но за спешни случаи.

— Това е спешен случай, Джордж.

Елфинстоун се ядоса. Бяха се запознали преди два дни, а Аштън вече се обръщаше към него на малко име. Освен това бе по-старши от него и явно се мислеше за велик.

— Това има ли нещо общо с Павел Трилисер? — попита той.

— До известна степен.

— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретен?

— Парите са за Катя Малиновска. Естествено, ако успее да ми уреди среща с него.

— Не познавам тази дама.

Аштън му разказа накратко за кариерата на Катя Малиновска в КГБ и за сегашната й работа.

— Естествено, Катя никога не е предполагала, че ще ни съдейства.

— Но вече предполага, така ли?

— Катя е умна жена. Освен това има рационално мислене.

— Предполагам, че го прави само за пари.

— Защо те притеснява това, Джордж? Кажи ми с колко патриоти се запозна, докато беше в Кайро.

— Не сме давали пари на източниците си. Те го правеха по свои мотиви.

Вярно, че ценната информация не се купува винаги с пари, но когато опреше до личната сигурност на някого, тогава те ставаха неизбежни. Аштън знаеше, че колегите му не получаваха кой знае каква информация от Египет именно заради пословичната стиснатост на Елфинстоун.

— Ще ми дадеш ли хиляда лири или не?

— Сега ли?

— Естествено.

— Това са много пари. Ами ако те ограбят?

— Защо се притесняваш, Джордж? Нали аз отговарям за парите.

Елфинстоун стисна зъби. Стана и отиде до сейфа в ъгъла на стаята. Обърна гръб на Аштън, за да не му позволи да види цифровата комбинация, отвори го и извади два плика, след което се върна на бюрото си. Измъкна една фактура от чекмеджето си и го погледна право в очите.

— Би ли попълнил формуляра? Давам ти хиляда лири. Всички банкноти са по двадесет. Не ги харчи наведнъж — усмихна се криво той.

— Тази вечер ще си прекараме чудесно с Катя.

Елфинстоун направо позеленя от яд.

— Шегувам се бе, човече.

След като прегледа двата плика, Аштън ги прибра във вътрешния джоб на сакото си. Банкнотите от по двадесет лири бяха чисто нови, а серийните номера поредни. Явно някой във финансовия отдел на Воксхол Крос бе направил голяма грешка. Аштън се учуди, че Елфинстоун ги е приел в този вид. Надяваше се Катя да няма нищо против. Достатъчно умна беше да уедри парите или да ги вложи някъде.

— Можем ли да бъдем полезни с нещо друго? — студено попита Елфинстоун.

— Да. Стискай палци всичко да бъде наред.

— Това поредната шега в стил Аштън ли е?

— Надявам се да е така, Джордж. Наистина се надявам.

Аштън облече шлифера си и излезе от офиса. След като предаде временния си пропуск на охраната на посолството, той напусна сградата и се отправи към колата си, която бе паркирал на улица „Морис Торез“. Слънцето вече залязваше, а многобройни улични лампи осветяваха големия кремълски дворец.

 

 

Катя Малиновска го чакаше във фоайето на „Интурист“. Неведнъж беше казвала, че времето струва пари, но реши за пореден път да му го напомни.

— Спокойно, изработи си ги.

— Носиш ли ги?

— А ти събра ли необходимата информация?

— Естествено.

— Е, кога е срещата ми с този приятел?

— Не знам. Той ще ти се обади.

Аштън се намръщи. Един бивш генерал на КГБ едва ли би постъпил така. Въпреки новата си фасада Трилисер все пак си оставаше ченге. Ако се обадеше в „Интурист“, трябваше първо да мине през централата и да говори с телефонистката. Освен това тя ще пита кой се обажда, преди да го свърже, което би усложнило нещата.

— Искаш да кажеш, че ще позвъни в хотела?

— Приятелят ти не е глупак. Ще намери друг начин да се свърже с теб. Сега, моля те, отиди да вземеш парите.

— Няма нужда — усмихна се Аштън. — Искаш ли да ги видиш?

— Не тук — припряно отвърна Катя. — Още ли си с ладата?

— Да, отвън е.

— Хайде да вървим. — Катя стана от фотьойла, преметна чантата си през рамо и тръгна бързо. — Ще отидем до метростанция „Парк на културата“.

— Трябва да ми показваш пътя.

Аштън й отвори вратата, след което се настани на шофьорското място.

— Сега вече можеш да ми дадеш парите — каза тя.

— Няма ли да ми покажеш пътя първо?

— Тръгни по булеварда и завий в първата вдясно.

Аштън запали колата и потегли. Бръкна във вътрешния си джоб и й подаде единия плик. С периферното си зрение наблюдаваше как Катя преглежда банкнотите. Тя присви устни от недоволство. Отвори чантата си и извади малко фенерче, след което започна да ги проверява една по една.

— Но тези банкноти са чисто нови!

— Това проблем ли е?

— Предпочитам употребявани. Тия изглеждат подозрително.

— Съжалявам, че не одобряваш банкнотите, но нямам други. Ще се наложи да ги поизмачкаш малко.

— Тук има само петстотин лири.

— Точно така. Останалите петстотин ще получиш, след като се видя с Павел Трилисер.

Катя Малиновска започна да ругае. Освен всички псувни на руски език, които Аштън знаеше, тя продължи и на английски за всеки случай. За втори път днес си позволяваше да го обижда, без да й пука.

— На следващия светофар свий вдясно — каза тя, след като се поуспокои.

Аштън погледна в огледалото за обратно виждане, престрои се и зави. След малко приближиха до някакъв паметник, голяма градина и луксозна къща, наподобяваща дворец. Изведнъж той разбра, че се движат по старата част на булевард „Калинин“. От лявата страна на пътя се извисяваха чисто нови свръхмодерни блокове. След малко Катя го инструктира да завият наляво по Садовое кольцо.

— Имаме си компания — каза Питър.

— Моля?

— Фолксваген „Пасат“. Кара след нас, откакто напуснахме хотела.

— Сигурно е Саша — успокои го тя.

Минаха покрай Министерството на външните работи. Тъй като Аштън не можа да намери място за паркиране близо до метростанцията, той обиколи още малко и остави ладата в една странична уличка, която водеше към църквата „Свети Николай“. Саша ги подмина, като се направи, че изобщо нищо не забелязва.

— Все още се учи — усмихна се Катя.

От шестте улични автомата на входа на метрото двата бяха свободни. Очевидно те не се харесаха на Катя, която реши да използва втория от ляво на дясно. На него говореше нисък, плешив и дебел руснак. Търпението й явно започна да се изчерпва, защото тя нервно поглеждаше часовника си през две секунди. Изведнъж отвори чантата си, извади някаква карта и я тикна в лицето на дебелия мъж. Вместо да се стресне, той посъветва Катя да си я завре някъде, след това я блъсна в гърдите. Мъжът беше мъртвопиян. Катя се вбеси още повече, хвана показалеца му и без да се замисли го счупи като пръчка. След това извади полуавтоматичен пистолет „Макаров“ и го опря в лицето му.

— Престани! — разкрещя се Аштън. — Пусни това копеле да си върви.

— Ти не се бъркай — изкрещя тя и насочи пистолета към него.

Минувачите се правеха, че не забелязват нищо, и заобикаляха страхливо на другия тротоар. Никой не помогна на бедния алкохолик дори когато Катя го удари с дръжката на пистолета и той се строполи. Хората не смееха да се навират между шамарите.

— Какво ти става, по дяволите? — извика Аштън. — Ти не си жената, с която се запознах преди две години. Приличаш на превъртяла психопатка.

— Не обичам пияниците и не си поплювам. Познавам ги добре. Нищо чудно да носи и нож.

Сега вече автоматът бе свободен. Чу се приглушено звънене и тя вдигна слушалката. Разговорът бе кратък и ясен. Катя каза два пъти да и един път не, след което му даде слушалката.

— Приятелят ти иска да си поговорите — усмихна се тя.

Разговорът на Аштън с Павел Трилисер също бе много кратък. Специалният съветник на Елцин му обясни, че ще трябва да се съобрази с всички условия или да се върне на острова с празни ръце.

— Искам си остатъка от парите — каза Катя, след като Аштън приключи.

— Павел Трилисер няма да се среща с мен — обясни Аштън. — Ще изпрати някакъв Николай Григориевич Якушкин. Трябва да го чакам в седем часа в „Риц Грил“ на улица „Арбат“.

— И какво от това?

— Трилисер как е знаел на кой автомат да позвъни? — попита Аштън, без да обръща внимание на въпроса й. — И как изобщо може да звъни на автомат?

— Ти май забравяш кой е твоят човек — озъби му се Катя. — За тях всичко може… Когато тръгнахме от хотела, Саша се обади по мобифона на Трилисер. Сега ми дай петстотинте лири.

— Ще задържа половината.

— Моля?

— Не успя да ми уредиш среща с него.

— Да пукнеш дано.

— Спокойно. Ще получиш останалите довечера. Просто искам да ме пазиш, докато вечерям с тоя Якушкин.

— И какво очакваш да направя, ако възникне проблем? — намръщи се тя.

— Да информираш консула — ухили се Аштън.