Клайв Игълтън
Кървави пари (3)

Втора глава

Хариет заби поглед в предното стъкло, опряла гърди на волана. Не обичаше да кара нощем, особено когато валеше сняг и снежинките ограничаваха видимостта й. Беше прекарала чудесно при родителите си във Ферис Драйв, срещу Линкълнската катедрала, но естествено, всичко се обърка. Надяваше се към пет часа да е преполовила пътя, но майка й я забави много. Беше й задала сто и един въпроса за Едуард. Като че ли никога през живота си не бе гледала бебе.

Когато зави по шосе А57, за да излезе от Линкълн и поеме северния път към Маркъм Мур, започна да вали силно. Знаеше, че ще закъснее поне с час. Няколко пъти се опита да звънне в „Елите“ по мобилния телефон и да ги уведоми за закъснението си, но в този район нямаше сигнал. Тя не се предаваше лесно и помоли операторката на централата да я свърже. Отново нямаше късмет.

Изведнъж нейният „Воксхол Кавалер“ поднесе и Хариет рязко завъртя волана надясно.

— Лошо, много лошо — въздъхна тя и отпусна педалите.

Струваше й се, че видимостта става все по-лоша. Като капак на всичко насрещните коли я заслепяваха. Превключи на дълги светлини и се зарадва, че вижда по-добре, но някаква кола в насрещното платно наду клаксон и тя разбра, че се е движила точно срещу нея. Невъзмутимо превключи на втора скорост. След стотина метра колата отново поднесе.

— Няма да ме изплашиш — каза си тя и бутна лоста на трета.

Хариет погледна километража. Не бе изминала и три мили. Сигурно се беше развалил, както и чистачките, които скърцаха по стъклото. Колата служи вярно дълги години на Аштън, но беше крайно време да си купи нова или пък нещо старо, но запазено.

След като километражът не работеше, можеше да е подминала „Елите“. Хейзълуд спомена, че къщата е в предградието на Нейбърн, но нито той, нито Келсо, който по-късно й се обади с по-подробна информация, не й бяха казали дали се пада на изток или на запад от селото. Отляво или отдясно на пътя? За нищо на света не можеше да си спомни. От лявата й страна минаваше река, а Келсо твърдеше, че „Елите“ е разположена на огромна площ. Вероятно беше вдясно.

С периферното си зрение Хариет видя отбивка, наби спирачки и се завъртя. Колата загасна, а воланът се заключи. Тя бързо я запали и се изнесе от шосето. Още една причина Аштън да си купи по-сигурна кола, помисли си тя. Внимателно навлезе в отбивката, а кавалерът отново стъпи здраво на шосето.

„Елите“ представляваше типична английска къща със скосен покрив и величествена ограда. Керемидите подсказваха, че е завършена през 1845, но и след 150 години щеше да изглежда все така красива.

Оригиналните матови прозорци бяха запазени, но на горните етажи собствениците ги бяха заменили с по-модерни, които обаче не бяха толкова красиви. Ако Хариет трябваше да опише къщата с една дума, тя определено би използвала „внушителна“.

Рой Келсо беше поставил къщата в графата „клас II“. Той класифицираше именията от гледна точка на сигурността, а не на архитектурното изящество. На всеки прозорец беше поставена аларма, а около къщата бяха монтирани десетки камери. Алармите обаче не бяха свързани с най-близкото полицейско управление. Нямаше и кучета пазачи. Това отличаваше къщата от всички останали от клас I.

Хариет излезе от колата, прекоси градинката и натисна звънеца. Завесите не бяха дръпнати и цялата къща светеше, но вътре не се долавяше никакво движение. Тя се отдръпна и я огледа внимателно. Малко се притесни, но отново натисна звънеца, този път по-продължително, за да събуди заспалите собственици. Звънецът работеше за разлика от телефона, който изключваше от време на време. Възможно ли бе Шарън Картрайт, Лари Роситър и Харви Йо да не чуват?

Хариет изобщо не искаше да се замисля защо никой не отговаря. Върна се в колата, взе мобилния телефон и го пъхна в джоба на якето си. Отвори жабката и извади малкото фенерче, което Питър бе купил. Включи го, но видя, че батериите са се изтощили и то едва мъждука. „Браво, Питър. Само да ми паднеш!“ — промърмори тя.

Предпазливо заобиколи къщата. Нямаше и помен от стъпки, но това не я учуди, тъй като обилният снеговалеж би заличил всяка неравност. Продължи обиколката си. Снегът покри глезените й и краката й започнаха да мръзнат. От дясната страна на сградата всичко изглеждаше нормално. Но отзад положението се оказа съвсем друго. Десният прозорец на кухнята беше пръснат като хиляди брилянти в снега. Дори и алармените системи да бяха отказали, Хариет се чудеше как никой не е чул и сигнализирал за взлома. Забеляза също, че по рамката бяха останали парчета стъкла, които можеха да порежат или наранят човек.

— Пази се, момичето ми — каза си Хариет на глас. Протегна ръка, напипа райберите от вътрешната страна на френските прозорци и ги отвори. Съблече якето си, сгъна го на четири и с него обра остатъците по рамката. Като държеше все още фенерчето, тя прехвърли десния си крак вътре и балансирайки на него, успя да прехвърли и левия. После пъхна глава под рамката и точно тогава загуби равновесие и се строполи на пода.

Хариет внимателно се изправи, взе якето си и го облече, след което предпазливо отвори вратата на всекидневната.

— Ей, има ли някой? — провикна се тя.

Каза го по навик, макар да знаеше, че едва ли ще получи отговор. Сети се, че всички лампи в предната част на къщата светят, и реши да провери.

Холът беше празен, но в кабинета сякаш бе паднала бомба. Гас Жукс лежеше облян в кръв на килима с размазано лице. Хариет предположи, че е той, тъй като горкият човек на пода беше много стар.

Изведнъж тя изгуби самообладание и едра буца заседна в гърлото й. Коремът й се сви и тя отстъпи назад.

Ако Гас Жукс беше убит по толкова жесток начин, то каква ли е била съдбата на останалите? Харви Йо, Лари Роситър, Шарън Картрайт и Иниго?

Тя напипа ключа на лампата в коридора до входната врата и я запали. Келсо бе споменал, че има седем спални. След като Гас Жукс се премести в кабинета, стаите се използваха за разпити. Тази до вратата служеше за контролна и дежурният офицер от нощната смяна трябваше да е там. Хариет пое дълбоко въздух и блъсна вратата, като се чудеше каква ли изненада я очакваше зад нея.

Вътре имаше четири 18-инчови екрана, свързани с камери и видео. И четирите монитора работеха. Камерата на северната страна на сградата показваше затрупания със сняг „Воксхол Кавалер“ и следите от стъпките й към къщата и кухненския прозорец.

Четвъртата камера обхващаше западната част. През нея тя видя само девствен сняг и пристроения гараж, чиито врати бяха широко отворени. Телефонът беше изключен — ето защо не бе могла да се свърже. От краткия инструктаж беше разбрала, че алармата към къщата се изключва с едно копче, скрито във вграден гардероб. Тя го търси дълго време и ако не бе специално обучена, никога нямаше да се сети да погледне под един рафт, натрупан със закачалки.

Хариет го натисна. Раздаде се силен, пронизителен звук, от който ушите й писнаха, стресна се и бързо го изключи.

— Хайде действай — упрекна се тя — Знаеш какво трябва да правиш. Престани да отлагаш.

Обърна се и започна да обикаля стаите — втората спалня беше необитаема, следваше баня. В третата спалня гардеробът беше изпразнен — по пода се търкаляха чорапи, сутиени, бельо. Четвъртата бе за разпити — имаше маса, два съборени стола, счупена кана за вода и премазаното тяло на Харви Йо. Подът, таванът и стените бяха опръскани с кръв.

С какво, за бога, го бяха били? С железен прът ли?

Хариет излезе от стаята, успя да се съвземе, доколкото бе възможно, и продължи огледа. В петата спалня отново гардеробът и двата скрина бяха обърнати на пода. Не се забелязваше никакво човешко присъствие. Шестата бе празна. Според преровените вещи тя принадлежеше на Иниго. Следваше втора баня, а седмата спалня също бе напълно празна. Къде, по дяволите, бяха останалите трима?

Остана непроверено само още едно място. Бавно и предпазливо Хариет пристъпи в малкия салон. Някъде беше чела, че човек изпитва страх и ужас до един определен момент. После той преминава в абсолютно безразличие.

Затова вече тя гледаше размазаните лица и труповете, без да изпитва нищо.

Хариет влезе в кухнята, отвори задната врата и се отправи към дървената пристройка от дясната страна на къщата. Включи изтощеното фенерче и видя „Рейндж Роувър“ и форд „Гранада“ с регистрационен номер Н. Пресните петна бензин по бетонния под я наведоха на мисълта, че е имало и трета кола. Може би Шарън Картрайт и Иниго са успели да се измъкнат с нея.

Върна се в къщата, наля си силно бренди от бара в кухнята и отиде в контролната стая. Остави чашата и свърза подслушвателното устройство към телефона. Вдигна слушалката и чу окуражителния свободен сигнал. Зарадва се, че поне това вече е наред, и набра домашния телефон на Хейзълуд.

— Обаждам се от „Елите“ — каза тя — и тук нищо не е наред.

— Линията чиста ли е?

— Не знам, Виктор, телефонът беше откачен.

Устройството за „чиста линия“ представляваше електронен чип, поставен в телефона, който всяка седмица се преглеждаше. Недостатъкът му беше, че когато телефонът се изключеше, той автоматично изтриваше цялата информация.

— Ами касетата? — попита Хейзълуд.

— Не знам какво са направили с нея. В къщата сигурно има сейф, но не са ми дали кода.

Последва кратко мълчание. Представи си как Хейзълуд седи в кабинета си с дебела пура в лявата ръка и с намръщено лице преценява дали да водят открит разговор. Едва ли някой щеше да ги чуе, но все пак… домашният адрес на Хейзълуд бе известен на няколко разузнавателни служби, нищо чудно да подслушват и неговата къща в Хемпстед.

— Добре — реши той. — Говори кратко и ясно.

С няколко изречения Хариет разказа какво бе сполетяло „Елите“ — кой бе мъртъв, кой изчезнал.

— Това е работа на вътрешни хора — продължи тя. — Казали са им къде е ключът за алармата, а нарочно са счупили кухненския прозорец, за да си помислим, че са проникнали през него. Учудена съм, че имат и ключ.

— Защо говориш в множествено число?

— Един човек не би могъл да стори толкова зло, Виктор.

— Камерите работят ли?

— Да, но съм сигурна, че са ги прегледали.

— Какво искаш да кажеш?

— Във всяко видео има четиричасова касета. Три от касетите са спрени между 81-вата и 84-тата минута. На четвъртата обаче са записани само единадесет минути. Значи са изтрили всичко от северната, източната и южната страна на къщата, след което са превъртели касетите и са ги пуснали отново.

— Защо биха направили това?

— Не знам. Тук има касети отпреди две седмици. Може би са решили, че е трудно да вземат и унищожат всичките. Така, че са работили само по трите, на които можем да ги видим.

— Искам да ги прегледаш, Хариет.

— А после? На полицията ли да се обадя, или да си плюя на петите? — Хариет отиде до прозореца, дръпна пердето и огледа местността. — Ако, разбира се, пътищата са проходими.

— Обади се на полицията. Ако те питат какво правиш в „Елите“, кажи, че работиш в „Домашни услуги“ и че господин Жукс те е наел.

— Има ли такава фирма, Виктор?

— Да, разбира се, в Уоруик. Телефонът е 0171–784–5797. Запиши си го.

— Вече го направих.

— Добре, не им позволявай да те разпитват. Успокой се, а аз веднага ще уредя нещата с шефа.

— Благодаря, Виктор — делово каза Хариет, но той вече бе затворил. Тя спокойно направи същото, изпи брендито си и набързо прегледа касетите. Както предполагаше, бе записано само нейното влизане в къщата.

 

 

Уилям Зенкер бе един от седемте подсекретари към Централата. Смяташе, че е сред елита, следващият след Господ. А за Господ признаваше единствено главния подсекретар, който в момента беше във ваканция и караше ски в Ароса. Следователно като най-старши Зенкер заместваше шефа си и отговаряше за министерството. Уважаваше Хейзълуд, но го смяташе за човек на риска, който вярва в невъзможното. Преди двадесет и пет минути обаче разбра, че Хейзълуд е и изключително упорит. Зенкер се опита да му обясни, че с Даян дават важна вечеря, но бе прекъснат с думите, че проблемът е много сериозен и не търпи отлагане.

Когато той съобщи на Даян, че Хейзълуд идва да го вземе от къщата им на „Саут Одли“ и помоли гостите си да го извинят, тя побесня. Освен това излезе така, че компанията му е неприятна. Даян успя да потули нещата, като убеди гостите, че Зенкер дори и не би си помислил да ги гони. Всички останаха още малко, но зет й тактично погледна часовника си и каза: „Господи, колко късно е станало“, след което си тръгна.

Даян, естествено, вдигна скандал и си легна, като обвини Зенкер, че нарочно е развалил партито й. Умишлено наблегна на „нейното“, а не на „тяхното“ и му напомни, че благодарение на нейните пари могат да си позволят разточителния начин на живот и скъпата къща.

А къде ли беше унищожителят на спокойствието им? Живееше някъде между „Уилоу Уолк“ и „Саут Одли“. Човек би си помислил, че Хемпстед е в Южна Монголия, а не на 6–8 мили извън града. Най-после Зенкер чу пред къщата му да паркира кола и се помоли да е Хейзълуд.

Минаха пет, десет минути. И помен нямаше от този проклетник. Зенкер отиде до барчето и си наля поредното тройно уиски. Вече бе прекалил с алкохола, но и пет пари не даваше, че ще се напие като свиня. И без това се налагаше да спи в една от свободните стаи, далеч от луксозното легло на богатата фригидна кучка Даян. Въпреки всичко не можеше да си криви душата. Дори и хората с най-изтънчен вкус признаваха, че по-красива къща не са виждали. Не че беше сноб, просто изтъкваше факта.

Друга кола паркира пред къщата и Зенкер чу познатия клаксон. Изпи питието си, остави празната чаша на количката с бутилки и излезе от хола.

— Успокой топката — промърмори той. — Идвам.

Всички знаеха, че Хейзълуд е голяма клечка. Освен това шефът на тайните служби имаше и внушителна фигура. Не беше много висок, но за сметка на това изключително строен и едър.

— Съжалявам, че закъснях, Уилям — извини се той. — Трябваше обаче да оставя роувъра в подземния гараж на Хайд парк. Тук нямаше място.

Без да чака покана, Хейзълуд влезе в къщата, свали връхната си дреха и я метна на един стол.

— Ще пречи ли там? — учтиво попита той.

Зенкер не разбра дали инстинктивно е посочил към кабинета, или пък Хейзълуд, забелязал открехнатата врата вдясно, сам бе влязъл в стаята. Същото важеше и за малкото му име. Не си спомняше някога да е позволявал на Хейзълуд да го нарича Уилям.

— Бил или Уилям? — като че ли прочете мислите му Хейзълуд.

— Уилям — отвърна Зенкер.

— Радвам се, че улучих. — Хейзълуд посегна и извади от джоба си дълга и дебела пура. — Пуши ли се?

Зенкер замълча. Трябваше учтиво да му откаже. Даян ненавиждаше миризмата на тютюн.

— Разбира се — каза вместо това той и извади от шкафа една захарница за пепелник.

— Имам нужда от помощта ти — каза Хейзълуд и запали пурата си. — В една от шпионските ни квартири е станал малък инцидент.

След като го изслуша, Зенкер разбра, че думата малък съвсем не подхожда за събитието. Трима бяха брутално убити, а двама изчезнали. Случилото се бе докладвано на полицията от някоя си госпожа Аштън.

— Ако всичко това е истина, какво искаш от мен?

— Нищо особено, Уилям. Искам полицията да разследва случая като обикновено убийство. Следователите не бива да знаят, че са замесени Службите. Или поне не на този етап.

— Е?

— Трябва да се обадиш на шефа на полицията в Северен Йоркшир.

— Съжалявам, господин…

— Виктор — прекъсна го Хейзълуд. — Викай ми Виктор.

— Виктор, мисля, че ще трябва да ми разкажеш малко повече подробности за този ужасен инцидент.

— Изчезнали са двама — агентът Шарън Картрайт и специален източник на информация с кодово име Иниго.

Иниго се беше появил в британското посолство на улица „Авенида ел Боско“ в Сантяго, Чили, и поискал политическо убежище, убеждавайки консула, че е преследван от професионалните убийци на един наркобарон и животът му е в опасност. Иниго изтъкнал, че предпочита закрилата на американското посолство, но го били изпреварили.

— Казал на колегите в Сантяго, че информацията, с която разполага, повече би заинтересувала американците — усмихна се Хейзълуд. — Смятам, че е говорил пълни глупости.

— Още ли мислиш така? — попита Зенкер.

— Тримата убити май ще ме накарат да сменя мнението си. Затова те моля да говориш с шефа на Северен Йоркшир.

— Не му знам домашния номер.

— Хващам се на бас, че някой дежурен може да ти го даде — иронично отвърна Хейзълуд. — Или ще ми кажеш, че работите само от 9 до 5?