Клайв Игълтън
Кървави пари (15)

Четиринадесета глава

Ъруин посегна към джоба на якето си, извади факса, който бе получил от Новакс снощи, и го разгъна. Нямаше нужда да го чете, тъй като бе запомнил всяка дума. Всички кодирани места бяха пределно ясни. Снощи му се искаше да изгори листа, но знаеше, че Рони Фокс трябва да го види черно на бяло, за да приеме фактите.

Новакс сигурно се бе побъркал. Искаше от Ъруин да намери човек, който да убие Фокс и да реши проблема. Укори се за наивността си. Трябваше да се откаже още когато прехвърлиха топката в „Централни сгради“ 4 на улица „Матю Паркър“. В края на кариерата си той беше работил към специалния отдел и много добре знаеше адреса на службата за сигурност към разузнаването.

Не трябва да си Айнщайн да се досетиш, че бяха замесени тайните служби. Новакс обаче бе взел много пари от клиента и знаеше, че ще получи десет пъти повече, ако се справи със случая. Не след дълго установиха, че обектът е настанен за две седмици в „Елите“ в Нейбърн и… колелото се завъртя. Ъруин отново прочете факса и реши в никакъв случай да не го показва на Фокс. Ако прочетеше, че животът му е в опасност, щеше да побеснее и да стане непредсказуем. Като нищо можеше да извика адвоката си и да изприпка в полицията по най-бързия начин.

Новакс обаче бе много потаен. Информацията, която Фокс знаеше за него, можеше спокойно да се побере на гърба на пощенска марка. Не, ако някой трябваше да се страхува от Фокс, това беше самият Ъруин. Щом Фокс започнеше да пее пред полицията, Ъруин щеше да се окаже извън играта. Дори нямаше да може да изтъргува някаква информация за Новакс. Измислената му самоличност сигурно беше сръчно слепена парче по парче. Какво знаеше Ъруин за него? Бил във Виетнам със специалните части… Един факс и телефонен номер… Нищо съществено. Това определено щеше да ядоса ченгетата и да му навлече още куп проблеми.

Ъруин стана от бюрото си, включи машината за нарязване на хартия и пусна вътре листа. Машината алчно го захапа и го погълна за миг като освирепяло от глад диво животно. Факсът бе нарязан на тънки лентички, които приличаха на конци, вплитащи се в огромно книжно кълбо.

Нямаше да е толкова лесно да се отърве от Фокс, но за всеки проблем рано или късно се намираше някакво решение. Партньорката му Кати не би одобрила идеята, защото тя щеше да им струва много пари, но след време щеше да се съгласи. Трябваше му само фалшив паспорт, малко дребни и самолетен билет за Маями през Париж. Не беше кой знае какво. Ако цялата процедура мине гладко и без много шум, дори нямаше да се наложи да теглят пари от банката. За щастие имаха осем банкови сметки из цял Северен Лондон — две в банка „Мидланд“ в Килбърн и по една в „Барклейс“, Айлингтън, в „Уембли“, в „Тръсти банк“ в Крикълуд, в „Нат уест“ в Мейда Вали, в „Лойдс“ на улица „Финчли“ и в „Бейсуотър“. Освен това в „Морган прайс“ в Найтсбридж държаха депозит от пет хиляди във вид на пътнически чекове. Щяха да си разделят по равно банките и да теглят по не повече от триста и двадесет лири от всеки клон. Кати щеше да вземе „Мидланд“ и „Барклейс“, а с останалите, както и с депозита в „Морган прайс“, щеше да се разправя той.

На Фокс щяха да му трябват френски франкове и американски долари за таксита и телефони. Спокойно можеше да обмени пари на летището, без да дава излишни обяснения. Първо трябваше обаче да убеди Фокс, че сделката върви по реда си. Реши да не се среща с него на този етап, а да го потърси по мобилния телефон. Щеше да накара Кати да се обади и да се престори, че уж е объркала номера. Според уговорката Фокс веднага щеше да му позвъни от някой уличен телефон. Дългогодишният опит беше направил Ъруин изключително предпазлив. В понеделник полицаите бяха разпитвали Рони цели десет часа. През това време ченгетата със сигурност бяха преровили апартамента му, а вероятно и този на неговата приятелка. Същата вечер бе предупредил изрично Фокс за тази практика, както и за вероятността да са поставили подслушвателен чип в телефона му.

 

 

Аштън за четвърти път набра телефона на Хейзълуд, но отново вдигна секретарката му. Сутрешното заседание се беше проточило с повече от час, защото Виктор бе решил да прави репетиция за утрешното посрещане на Клифърд Пийчи. Секретарката категорично отказа да прекъсне шефа си въпреки молбите на Аштън.

— Повярвай ми, че изобщо не е толкова зает, колкото си мислиш. Трябва да му кажа нещо спешно, по дяволите.

— Господин Хейзълуд изрично ме е предупредил да не го прекъсвам — отсече тя и затвори.

Аштън побесня. Когато снощи се обади на Виктор вкъщи и започна да го информира за Ъруин, Хейзълуд го помоли да отложат разговора за утре сутринта. Имаше чувството, че генералният директор умишлено го отбягва. Аштън отново звънна на секретарката и я попита дали е информирала шефа си, че той иска да го види.

— Естествено.

Аштън погледна програмата. Шефовете на отдели трябваше да разведат Пийчи из сградата, след което да се съберат в заседателната зала. Дали пък не е наумил да репетира и разходката? Аштън попита дали програмата не е променена.

— Няма нищо ново. Освен че господин Гарфийлд го придружава.

Ето защо Виктор се бавеше. Роуан Гарфийлд можеше да говори с часове, без да позволи да го прекъснат.

— Успокой се — каза секретарката. — Ще ти звънна веднага щом приключат.

Аштън й благодари и затвори. Беше готов да се хване на бас за десет лири, че Виктор ще е зает цялата сутрин. Ако го беше направил обаче, щеше да загуби.

След малко Хейзълуд го извика. Изглеждаше много спокоен. Не приличаше на човек, който се бе хванал на работа още от влизането си в офиса. Нямаше и помен от снощния му заядлив тон. Държеше се весело и доволно, сякаш бе закусвал с шампанско и портокалов сок.

— Приятелчето ти в Москва пак се обади.

— Кое приятелче?

— Павел Трилисер.

Аштън направи пренебрежителна физиономия. Павел Трилисер не беше и никога нямаше да му бъде приятел. Преди две години бившият генерал от КГБ го бе тикнал в затвора за седемдесет и осем дни. Макар че хората, които го разпитваха, не го малтретираха, те му оказваха психически натиск и почти не му даваха възможност да спи. Скоро след тази случка Трилисер се премести в Кремъл и стана съветник по външната политика на президента Елцин.

— Какво предлага той, Виктор?

— Още не знаем. Обадил се е тази сутрин в осем часа московско време. Кажи сега какво става с Ъруин? — смени темата Хейзълуд. — Не те ли предупредих да предадеш всичко на Клифърд Пийчи?

— Да, но Пийчи застъпва чак в понеделник. Не мога да чакам дотогава.

— Казах ти да не се вживяваш толкова?

— Защо да не следим Ъруин?

— Колко време, Питър? Няколко дни, седмица, месец? Да го следим през деня ли, когато излиза от работа ли, когато си е вкъщи? Да използваме екипи от по трима човека? Знаеш, че не можем да си го позволим.

— В такъв случай не виждам как може да се работи по случая.

— Какво предлагаш?

— Да информираме Пийчи и да му прехвърлим топката.

— Защо той да ни оправя бакиите?

— Защото преди години е работил при тях, Виктор. Доколкото разбрах, Ъруин напуснал специалните части, защото не го наградили за нещо. Говори се обаче, че той успял да се измъкне точно преди отделът за борба с корупцията да започне да се бърка в личните му афери. Сега полицаите много ще се зарадват на касетата с разговора между Фокс и Ъруин. Ще искат да разберат как така бившият сержант, живеещ в Западен Хемпстед, е приятел с бандит като Рони Фокс, който живее на майната си в гарсониера под наем?

— И към кого ще се обърнеш?

— Мисля, че Брайън Томас ще се справи. Естествено, ще му окажа необходимото съдействие.

— Имаш зелена улица.

Нямаше съмнение, че Хейзълуд отново бе възвърнал решителността си. През изминалата седмица сякаш беше обладан от вътрешни съмнения, но сега нямаше и помен от тези чувства. Може би просто се бе изморил да работи без заместник-директор почти цяла година. Аштън искрено се зарадва и приятелски се усмихна на шефа си. Тръгна към четвъртия етаж, където Хикс нервно се разхождаше пред кабинета му.

— Мен ли чакаш? — попита Аштън.

— Уловихме още един разговор — каза Хикс и влезе в стаята. — За мен няма никакъв смисъл, но може би ти ще разбереш нещо.

Аштън отвори най-долното чекмедже на бюрото си и извади стария касетофон „Сони“. Постави касетата и натисна бутона.

— Здравей! — Фокс започваше разговора доста странно.

Търсеше го жена.

— Съжалявам, че чак сега се обаждам, но се налага да отменя часа си. Ще ми запишете ли час за петък?

— Сигурно имате грешка.

— Така ли? Набирам 9841.

— Набрали сте 9814.

— Извинете.

— Няма нищо — рече Фокс и затвори.

— Какво ще кажеш? — попита Хикс. — Мислиш ли, че наистина е грешка? Фокс се държеше естествено.

— Добър актьор е.

— Да, но…

— Познавам тази дама — прекъсна го Аштън. — Говорих с нея вчера. Работи за Ъруин. Това е някакъв код.

— Какво ли означава?

— Ако знаех, щях да съм най-щастливият човек на света.

Аштън върна касетата и я извади.

— Може ли да я задържа?

— Разбира се.

— Добре. В полицията ще се зарадват на двете касети. Стига да не се сетят за онази стара поговорка.

— Коя стара поговорка?

— Пази се от гърците, които ти носят подаръци.

— Но ти не си грък — възпротиви се педантичният Хикс.

 

 

Фокс влезе във фотоателието на улица „Ню Оксфорд“, дръпна пердето на входната врата, съблече анорака си и го хвърли на пода. Прочете указанията до автомата за експресни снимки, седна на металното столче, поизправи се и се огледа в огледалото срещу него. Наведе се и пусна две лири в процепа, след което приглади косата си и пусна една чаровна усмивка. Колкото и да се стараеше, мигна при светкавицата. След третата снимка той вдигна анорака си и излезе навън да изчака проявяването на снимките.

Петнадесет минути след телефонното обаждане той позвъни от уличен автомат на улица „Поплар хай“ и разбра, че канадецът е говорил с Ъруин. Утре или най-късно вдругиден той щеше да има пари, нов паспорт и друго име. Дотогава обаче трябваше да бъде много предпазлив. Всъщност затова отиде да се снима чак в другия край на града, та да се убеди, че никой не го следи.

Снимките паднаха в колектора. Той внимателно ги взе и изчака да изсъхнат хубаво, преди да ги сгъне на четири и да ги пъхне в джоба на анорака си. Нарочно избра най-натоварения път, като тръгна по заобиколен и дълъг маршрут до уговореното място. Макар че не познаваше Кати, той бе говорил с нея няколко пъти по телефона и знаеше с какво ще е облечена. Освен това знаеше къде и в колко часа да я чака.

* * *

Името на Пол Ишъруд говореше много на Аштън. Детективът беше най-важната клечка в Специалния полицейски отдел. Той бе и човекът, чийто прием Аштън развали, когато Рони Фокс излезе от затвора онази вечер. Ишъруд беше на около четиридесет и пет години, с прошарена гъста коса и привлекателно лице с остри черти. Широките му рамене подсказваха, че на младини е полагал много грижи за тялото си. Всъщност преди години той беше един от най-добрите играчи по ръгби и се състезаваше в „Арлекините“. Според Томас противниците му се плашели, когато трябвало да излязат срещу него. След като Аштън се ръкува с него, разбра, че Томас не е преувеличил.

— Значи вие сте този, чийто задник трябва да спасявам — каза Ишъруд.

— Какво да правиш, понякога се налага.

— Смятам, че тези касети ще те заинтригуват, Пол — намеси се Томас.

— Да не би да сте си позволили да подслушвате телефона му без заповед, Брайън? Нали знаеш, че това си е чисто престъпление. — Ишъруд бащински се усмихна.

— Разговорите са записани с електронен чип — притеснено обясни Томас. — Честно казано, не знаех, че това е незаконно.

— Изобщо не си се променил, Брайън. Правиш нарушение след нарушение само и само да стигнеш до целта.

— Всъщност би трябвало да обвинявате мен — намеси се Аштън.

— Добре. Разкажете ми за какво всъщност става дума.

Аштън разказа историята накратко, като спомена и за Ъруин, и за жестокото убийство в Нейбърн. Реши да не укрива информация. Ишъруд не беше случаен човек. Отговаряше за Специалния отдел и беше голям шеф в градската полиция. Не биваше да го пързаля.

— Имате ли представа кое е канадското приятелче на Ъруин? — попита Ишъруд, след като внимателно изслуша касетите.

— Не знаем. Но можем да открием чрез номера на факса му — отвърна Аштън.

— Ако изобщо има факс, господин Аштън. Освен това трябва да разберем и номера на Ъруин.

Аштън знаеше, че Специалният отдел можеше да го намери без никакви проблеми. Затова му даде служебния номер на Ъруин. Бритиш Телеком никога нямаше да откажат на Ишъруд. Въпреки че този род информация бе строго секретна, можеха да извадят списък с телефоните и адресите на всички хора, на които Ъруин е изпращал факсове през последните няколко седмици.

— Мислите ли, че Ъруин се е обаждал на мистериозния канадец?

— Искрено се надявам.

— Значи в замяна на вашата информация, искате да изнудвам британските телекомуникации.

— Вижте, това е и във ваш интерес — студено отвърна Аштън. — Списъкът с тези телефони може да отвори много работа и на вашите служители. Имам чувството, че Ъруин върши услуги и на други престъпници освен на Рони Фокс. Предполагам, че затова е започнал и собствен бизнес. Знаете колко много пари се изкарват по този начин.

— А е бил сержант — с огорчение отбеляза Ишъруд.

— Доколкото знам — намеси се Томас.

Аштън знаеше, че не само Брайън Томас има стари приятели в полицията. Сигурно и Ъруин така е научил за арестуването на Рони Фокс, както и че го е изпяла приятелката му Деби. Вероятно Ъруин я бе сплашил и затова беше оттеглила показанията си на следващия ден. Във всички тези предположения обаче нямаше нито едно доказателство.

— Полицията в Северен Йоркшир наясно ли е с последните ви открития? — попита Ишъруд.

— Още не. Решихме да ги информираме по-късно — отговори Аштън.

— Както обикновено, сте направили голяма грешка. Фокс казва на Ъруин, че е сгазил лука, и иска помощ от канадското приятелче. Тази информация е изключително важна, но вие умишлено сте я укрили, за да се правите на детективи, професия, за която изобщо не сте обучени.

— Искаш да кажеш, че тайните служби е трябвало да оставят всичко в ръцете на професионалистите ли? — попита Томас.

— Точно така.

— Стига бе, Пол. Ако бяхме постъпили така, нямаше да имаме грам информация. Именно твоите професионалисти изпуснаха Фокс при първото следене.

Ишъруд отново пусна бащинската си усмивка.

— Горкият Брайън — обърна се той към Аштън. — Никога не мери приказките си и е готов да бъде уволнен само и само да хване престъпника.

— Прав сте — съгласи се Аштън.

— Още ли подслушвате Фокс? — смени темата Ишъруд.

— Да, но имам чувството, че той вече няма да търси Ъруин от мобифона си.

— Мислите, че дамата е искала да го предупреди?

— Да.

— Имате ли идея коя е тя?

— Смятаме, че се казва Кати — отвърна Томас. — Ъруин се запознал с нея, когато разбили къщата й в Западен Хемпстед. Тогава той разследвал случая. Постепенно тя се влюбила в него и започнали да се срещат, когато съпругът й бил на работа. Накрая се развели и заживели заедно на улица „Карън“. Това е щастливият край на приказката.

— Така си мислиш само ти, Брайън — каза Ишъруд и стана.

Това бе тактичният начин да им подскаже, че срещата е приключила. След две минути Аштън и Томас излязоха на улицата.

— Мислиш ли, че ще свърши някаква работа? — попита Аштън.

— Ще се наложи да си размърда задника — процеди през зъби Томас.

 

 

„Златното кюлче“ се намираше на улица „Георгиевска“, на около тридесет метра от Болшой театър. Преди шест месеца казиното бе известно под името „Шехерезада“ и беше част от веригата ресторанти, барове и публични домове, собственост на Бабушкинската мафия. После Люберецката групировка успя да го откупи, като смени само името му. Клиентелата си остана същата — съмнителни богаташи, богати брокери, мошеници, търгуващи с валута, и бизнесмени, чийто бизнес веднага щеше да ги вкара в затвора, ако живееха в друга държава. Казиното се намираше близо до хотел „Метропол“ и от време на време привличаше някой турист, решил да вкуси нощния живот на Москва.

Тим Рошел не обичаше да губи. Побесня, когато бодигардовете си позволиха да го претърсят на входа, преди да го пуснат вътре. Той остави палтото и шапката си на гардероба, влезе в заведението и седна на високите столчета близо до бара. Бе пристигнал в английското посолство в Москва на седми септември 1994 като втори секретар в културния отдел. Всъщност обаче работеше за тайните разузнавателни служби. Три седмици след пристигането му в Москва местният резидент го запозна с необходимите руснаци. Един ден резидентът взе Рошел и съпругата му Барбара и ги заведе в една сладкарница в парка „Горки“, където от разстояние му посочи Василий Иванович Соколов.

— Това е твоят човек — каза той. — Имай предвид, Тим, че неговият колега му говори за теб в момента.

 

 

Рошел не можа да види Соколов в казиното. Надзърна в дискотеката, в бара и в ресторанта, но там също го нямаше.

Поръча си уиски и сода и се опита да не обръща внимание на предизвикателните погледи, които една брюнетка му отправяше в края на барплота. Не разбираше много от мода, но знаеше, че елегантният й сив костюм не е купен в Москва. Вероятно беше внесен от Франция и струваше безбожна сума. Прецени, че не би могъл да си позволи да купи такава дреха на Барбара. Може би мацето беше известна модна дизайнерка, отбила се да пийне едно преди лягане? Или пък чакаше съдружника си за вечеря? Беше чул, че ресторантът е превъзходен, но и невероятно скъп.

С периферното си зрение забеляза, че брюнетката стана и притегли стола си към него. Не обърна внимание на крупиетата с разголени вечерни рокли, които бяха преценили, че портмонето й е претъпкано с пари, и се опитваха да я привлекат поне за една игра.

— Имате ли огънче? — попита тя на английски със странен средноатлантически акцент.

— За съжаление не пуша — отвърна той и прокле наум бармана, който веднага му подаде рекламен кибрит.

— Какво обслужване само — усмихна се тя и успя да се извърти така, че колената й докоснаха неговите. Държеше цигарата в лявата си ръка. Докато той се опитваше да драсне клечка кибрит, тя протегна дясната си ръка и нежно я положи на бедрото му. Колкото и да не искаше да си признае, стана му много приятно.

— Какво пиеш? — попита тя.

— Уиски със сода.

— И аз ще пийна едно — обади се зад тях Соколов.

— Някой да те е канил? — попита дамата.

Соколов веднага мина на майчиния си език. Макар Тим да беше изкарал началния курс по руски, не успя да разбере и половината от думите му.

— Не й обръщай внимание — обърна се към него Соколов. — Боклук е.

Рошел изпи питието си на екс и поръча двойно.

— Нека аз да платя — каза Соколов и постави стодоларова банкнота на бара, след което приятелски го сръга в ребрата. — Наблюдавай бармана. Виж как ще реагира.

Изведнъж едно от крупиетата зад тях започна да пищи. За секунда настъпи мълчание, след което настана пълна суматоха. Рошел се огледа и видя голяма група маскирани престъпници, въоръжени с автомати „Калашников“. Един от тях се отправи към него.

Рошел стана и бавно вдигна ръце. Соколов направи същото, но преди това прибра стодоларовата банкнота в джоба си. Това беше най-голямата грешка на руснака. Убиецът, без да се колебае, веднага го застреля в главата. Куршумът проби ноздрата му и излезе откъм тила му.

Рошел реши да омилостиви нападателя и извади портфейла си от якето, но в този момент осъзна, че също е направил грешка. Хвърли го настрана, вдигна високо ръце и любезно се усмихна. Срещу него се насочи пистолет „Макаров“. Той успя да реагира и се дръпна настрани. Простреляха го два пъти в горната част на торса. Тим Рошел изпадна в безсъзнание. Вече не чувстваше нищо, дори болката.