Метаданни
Данни
- Серия
- Питър Аштън (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blood Money, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ????
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- moosehead (2011)
История
- — Добавяне
Двадесет и трета глава
Граничният пост се намираше близо до малкото селище Лапенранта. Никой от войниците не говореше английски и Аштън се отказа да пробва руския си, защото знаеше отношението на финландците към техните съседи. Войниците веднага се обадиха в щаба на гарнизона и езиковият проблем бе решен веднага, след като пристигна някакъв офицер, който говореше немски. Руснаците не бяха върнали паспорта на Питър, когато го изхвърлиха от микробуса, и офицерът се обади в британското посолство в Хелзинки, откъдето да потвърдят самоличността му. За щастие цялата информация по случая бе изпратена вече в Хелзинки и Талин. Консулът потвърдите Питър Аштън е британски гражданин.
Финландците се погрижиха добре за Питър. Войниците свалиха мокрите му дрехи и провериха дали има измръзвания по лицето, ушите, ръцете и краката, след което напалиха саморъчно построената си сауна. Накрая му дадоха топли дрехи и го закараха с хеликоптер до болницата в града, където му бе направен обстоен медицински преглед. Китката му не бе счупена. Имаше само леко натъртване.
Опита се да убеди лекарите, че се чувства чудесно. Посланикът обаче лично настоя лекарят на посолството да го прегледа пак. Когато най-после всички се убедиха, че състоянието му позволява да лети със самолет, той вече бе изпуснал и последния полет за Лондон. Трябваше да пренощува в дома на консула в Хелзинки, след което хвана полет на британските аеролинии и пристигна в Лондон няколко минути преди девет часа. Приличаше на бежанец или ветеран от войната. Носеше остатъците от дрехите си в един кафяв плик. Хариет и Едуард го чакаха на летището заедно е един посрещач от службите. Той уведоми Аштън, че шефът ще се види с него в петък сутринта след оперативката.
— Колко мило от негова страна — каза иронично Хариет, но Аштън знаеше, че Хейзълуд няма друг избор. Все пак го оставяше да си почине и да се види с Хариет, преди да се започне дългото ровене по случая.
Разпитът се състоя в съвещателната зала. Освен Хейзълуд, Пийчи, необичайно мълчаливия Роуан Гарфийлд и секретарката на Виктор, която стенографираше, Аштън изненадано забеляза и Робин Ъркхарт, който представляваше външното министерство.
— Защо ли не виждам Джил Шеридан? — попита Аштън и погледна Хейзълуд.
Робин Ъркхарт се размърда притеснено и се загледа в тавана.
— За какво ти е? — попита Хейзълуд.
— Информацията, която ни предаде чрез своя човек Павел Трилисер, засяга нейния отдел.
— Ще говорим за това по-късно, Питър. Засега искаме да чуем какво всъщност стана.
— Дълга история.
— Имаме време — успокои го Хейзълуд. — Никой за никъде не бърза.
Аштън реши да започне с Катя Малиновска. Заради Ъркхарт и Клифърд Пийчи подробно разказа всичко за нея и обясни защо я е наел. Прекъсна го Гарфийлд, който искаше да знае защо е трябвало да открие бармана на „Златното кюлче“.
— Всички твърдяха, че Тим Рошел е бил застрелян, защото е бил на неподходящо място в неподходящ момент. Исках да се убедя, че това не е работа на руското разузнаване, преди да говоря с Трилисер.
— Убеди ли се?
Аштън се замисли. В крайна сметка не разполагаше с доказателства, че покушението в бара е дело на руски мафиоти. Макар Катя да беше убедена, че мъжете, съсипали мерцедеса й, са бандити, той знаеше, че опитвайки се да открие бармана, тя се бе обаждала на бивши колеги от криминалната милиция.
— Бих казал, че няма достатъчно доказателства.
— Нека продължим — каза малко нервно Хейзълуд. — Според руснаците ти си бил арестуван, докато си вечерял с майор от военното разузнаване в „Риц Грил“ на улица „Арбат“.
— Точно така. Майор Николай Григориевич Якушкин. Твърдеше, че току-що се е върнал от руското посолство в Техеран.
— Кой предложи мястото на срещата?
— Павел Трилисер. Уреди я в последния момент. Трябваше да се видим в седем, а той ми се обади малко след шест.
— Колко време след това те арестуваха?
Аштън се замисли.
— Може би след четиридесет, четиридесет и пет минути.
— Мислиш ли, че някой те е проследил до ресторанта? — усмихна се Ъркхарт.
— Не забелязах. Проверих се по няколко малки улички, след като вече бях изпратил Катя Малиновска в заведението.
— По-вероятно е да са следели Якушкин — обади се пак Ъркхарт.
Единствено Пийчи се въздържаше да задава въпроси. Аштън реши, че доста умело се прави на замислен с безизразната си физиономия и дебелата лула.
— Лошо ли се отнасяха с теб? — попита Хейзълуд.
— Не. Не знам какво е станало с Малиновска и Якушкин, защото не ги видях повече. Вероятно са ги откарали в затвора Лефортово. Бих искал някой от посолството да се обади в офиса на Катя на „Горки“ 124. Ако все още е в затвора, надявам се посолството да съдейства за освобождаването й.
— Не е много разумно от политическа гледна точка — обади се Ъркхарт. — Тя е рускиня, работила за британски разузнавач. Ще я натопим.
— Задължени сме й — сопна се Аштън.
— Просто изказвам мнението на Форейн офис — усмихна се Ъркхарт. — Не казвам, че съм съгласен с него.
— Хайде да поговорим за деня, в който те освободиха — продължи Хейзълуд. — Кога ти казаха, че ще бъдеш депортиран?
— Около два часа преди тръгването на експреса за Петербург. Исках да се видя с консула, но ме увериха, че всичко ще бъде наред.
— А се оказва, че нищо не е било наред — замисли се Хейзълуд. — Нещо друго интересно, Питър?
— Отношенията между двамата, които ме охраняваха, и другите двама мъже от Петербург бяха обтегнати.
— Дадоха ли ти заповед за депортиране?
— Не. Един служител от Министерството на вътрешните работи ми я показа. Мутрите пристигнаха след срещата ми с него.
— Генерал Гуров, шефът на полицията в Москва, вдигна страхотна паника, след като не успя да ги открие по мобилните им телефони — обади се най-после Пийчи.
— Откъде знаеш, Клифърд?
— От посолството — обади се Ъркхарт, преди Пийчи да отговори. — Информацията бе дадена на консулския ни отдел от западноевропейския отдел към Министерството на външните работи.
Аштън подсвирна. Беше арестуван от службата за сигурност, а Министерството на вътрешните работи бе издало заповедта за депортиране. Сега обаче се оказваше, че и външното министерство, и полицията бяха в играта.
Хейзълуд извади пура и я запали.
— Някакъв коментар по този въпрос, Питър?
— Имам късмет, че съм жив. Ако всичко беше вървяло по план, трябваше да умра от бяла смърт, което напълно щеше да удовлетвори Павел Трилисер.
— Не мисля, че Трилисер стои зад всичко това — намеси се Гарфийлд.
— Твой проблем, Гарфийлд. Непрекъснато му дишах в гърба. Нормално е да иска да се отърве от мен.
— Ще ти напомня, че точно Трилисер се обади на нашия резидент. Как си го обясняваш?
Аштън знаеше, че всичко е свързано с информацията, която Якушкин имаше от Техеран. Макар да засягаше предимно Щатите, икономическите последици за Русия щяха да бъдат такива, че Трилисер се е чувствал длъжен да им пробута информацията, за да се застрахова.
— И защо е избрал нас? — попита Гарфийлд.
— Тормозим го вече две години. От една страна, се е стремял да не разваля отношенията си с американците, а от друга, да ни се подмаже заради историята с Тим Рошел.
— Това са твои предположения.
— Той иска да се отърве от нас — кресна му Аштън. — Нали ме изпратиха, за да му напомня, че сме му затегнали каиша.
Гарфийлд каза, че това са пълни глупости, и почервеня от яд. Пийчи тактично смени темата, като попита Аштън какво е научил от Якушкин. Телефонът в съвещателната зала звънна и когато секретарката съобщи, че някой иска да говори с Гарфийлд спешно, Хейзълуд избухна. Тя се опита да отложи разговора, но дежурният офицер каза, че има съобщение от Москва, което явно бе развръзката на случая.
— Виж за какво става дума, Роуан — тихо каза Хейзълуд.
Гарфийлд изслуша дежурния, като си водеше записки.
След като затвори телефона, препрочете записаното.
— Не ни дръж в напрежение, Роуан — прекъсна го Хейзълуд.
— Придружителите са мъртви.
— Всичките ли?
— Двете мутри, които са тръгнали с теб от Москва, Питър. Единият е бил пребит, преди да бъде застрелян. Руснаците смятат, че ти си замесен.
— Глупости.
— До посланика е изпратен подробен доклад — безмилостно продължи Гарфийлд.
— Добре. Ще се видим отново, когато получим копие от доклада — заключи Хейзълуд. — Междувременно, Питър, разкажи на Джил Шеридан какво си научил и нека видим какво мисли тя по въпроса.
— Добре. — Аштън стана. — Искам само да знаете, че всичко, което са наговорили руснаците на посланика, е пълна глупост.
— Съгласен съм — подкрепи го Ъркхарт. — Само преди четиридесет и осем часа те твърдяха, че Аштън е отвлечен от мафиоти.
Макар че всички се съгласиха с Ъркхарт, Аштън усети погледите им върху подутата му лява ръка.
— Ударих се, когато се опитвах да отворя вратата на микробуса — каза Питър и веднага съжали. Прозвуча сякаш се оправдаваше.
След като полицията откри, че в Лондон няма улица на име „Шустер“, тя се обърна към паспортни служби да предоставят копие от молбата за издаване на паспорт на господин Чарлз Баркли. Когато то пристигна след два дни, се видя, че снимката нямаше нищо общо с онази на факса, изпратен от консула в Маями. Човекът, убит в мотел „Евърглейдс“, определено не беше Чарлз Баркли. Защо тогава собственикът на паспорт H386623E не бе съобщил за изчезването му?
Наложи се да разровят регистрите на всички родени и починали от 1953 година насам, и откриха, че господин Чарлз Баркли, роден на 13 август 1963 година в Илфорд, е починал на 28 октомври 1994 година в болницата в Северен Клапъм. Според информацията господин Баркли бил склададжия, съпруг на госпожа Дон Мари Баркли, живуща на булевард „Коронейшън“ 34 в Лондон. Смъртта възникнала вследствие коронарно заболяване и остра сърдечна недостатъчност.
Полицията реши да говори с вдовицата и да разбере как е попаднал паспортът на покойния й съпруг у жертвата във Флорида. Булевард „Коронейшън“ в Клапъм се намираше близо до лондонския краен квартал „Ламбет“. Най-близкият полицейски участък беше „Юниън гроув“. Шефът му нареди на дежурния сержант да възложи задачата на един от патрулиращите полицаи.
Дон Мари Баркли бе е четири години по-голяма от съпруга си и работеше почасово в местния супермаркет. Беше ниска, с тъмна кестенява коса, сладникаво изражение и тяло, на което изобщо не подхождаше къса пола и тесен пуловер. Или поне такова беше мнението на полицая, който почука на вратата й. Той също така забеляза, че госпожата се опитва да фамилиарничи и изглежда много весела като за жена, чийто съпруг е починал преди три месеца.
Виждаше се, че едноетажната къща е изключително добре поддържана и луксозно обзаведена, особено холът и гостната. Кожените мебели бяха чисто нови. Полицаят се възхити на свръхмодерната уредба, видеото, широкоекранния телевизор и дебелия килим.
— Много е красиво тук — отбеляза полицаят.
— И ние така мислехме — каза Дон Мари и си оправи косата. — Правихме голям ремонт миналото лято.
Баркли бил вторият й съпруг, който наследил къщата от майка си.
— Отиде си за нула време — въздъхна Дон Мари. — Точно като оная кучка майка му.
Веднага стана ясно, че между двете дами отношенията са били доста напрегнати. Освен това преди възрастната жена да почине, Чарли зачитал единствено майка си. Тя контролирала и парите, задължение, което Дон Мари е радост поела след нейната смърт. Полицаят огледа къщата и си отбеляза, че съпругата му явно е прахосала наследството и дори го е хвърлила в дългове.
— Много се разприказвах — усмихна се Дон Мари. — Вие не можете да вземете думата от мен. Какво искахте да ме питате?
— В този квартал стават много кражби напоследък — започна полицаят.
— Нищо ново не ми казвате.
— Крадците нападат къщите, когато хората са на работа. Вас ограбвали ли са ви?
— Мен ли?
— Те го правят много бързо и почти незабележимо. Крадат малки неща — пари, бижута, видеоапарати.
— Да, сигурно обръщат къщата с главата надолу.
— Много си падат и по паспортите.
Дон Мари се изчерви и глупаво се усмихна.
— Така ли? Че за какво им е стар паспорт?
— За нелегално пребиваващи емигранти и криминално проявени лица, които искат да напуснат страната. Паспортът на покойния ви съпруг е бил намерен в джоба на мъртъв пласьор на наркотици във Флорида.
— Знаете ли, сега се сещам, че скоро след смъртта на Чарли някой влезе в къщата ми. Една сутрин забравих да заключа задната врата, преди да тръгна на работа, и когато се прибрах, имах странното чувство, че някой е влизал.
— Доста евтина лъжа, госпожо — усмихна се полицаят. — Продали сте паспорта. Сега ви моля да ни кажете името на купувача, за да си тръгна, без да ви създавам проблеми и да запазите парите, ако вече не сте ги похарчили… Слушам ви.
Дон Мари Баркли помисли десетина секунди, след което съобщи името и адреса на една приятелка, която намерила въпросния купувач.
Хейзълуд отиде при секретарката си и я помоли да го свърже в шест без петнадесет с жена му Алис, след което се върна в офиса си да чака Джил Шеридан. Надяваше се да си тръгне в нормално време след изморителния ден, но Джил Шеридан пак закъсняваше. Освен това имаше навика, когато я попитат за мнението й, да изнася дълга и подробна лекция. Чу стъпките й в коридора и се усмихна, когато тя както винаги влезе в стаята и едва след това почука.
— Съжалявам, че те викам чак сега — каза той и й посочи фотьойла за посетители. — Надявам се, не се сърдиш.
— Не, просто слушам клюките, Виктор — усмихна се Джил.
— Е, какво ти разказа Питър? — попита той.
— Интересни неща за един петдесет и осем годишен ирански банкер на име Шахпур Базарган, който умира от левкемия. Чували сме за този човек.
Започва си лекцийката, помисли Хейзълуд, настани се удобно в стола си и запали пура, докато Джил подробно разказваше биографията на иранеца.
— Базарган е важна клечка, така че щом той казва, че аятоласите планират голяма атака срещу американския долар, трябва да го имаме предвид. Той твърдял, че с малко помощ от страна на кубинците Иран ще фалшифицира стодоларови банкноти по абсолютно перфектен начин. Помниш ли, когато ти споменах за слуховете из Техеран? Че аятоласите готвят кошмарна изненада за американските капиталистически хиени, която щяла да е много по-страшна и от най-унищожителното оръжие, създавано някога? Е, смятам, че именно тази операция те наричат своето тайно оръжие.
— Знаеш ли, Джил, това е най-странният и нов начин за водене на война.
— Не съвсем — каза Джил и му напомни, че нацистите са правили опити за подобни фалшификации с банкноти от по пет лири.
— Въпреки всичко отпечатването и пласирането на милиарди фалшиви долари е много трудно изпълнима задача. Това ще отнеме на иранците години.
Джил имаше опровержение и на това твърдение. Напомни му какво бе станало, когато иранците превзеха американското посолство. Освен заложници, те бяха взели няколко чувала със строго секретна информация, вече минала през машината за унищожаване на хартия. Всяка изрезка не била по-дебела от конец, а цялата информация представлявала едно голямо хартиено кълбо. Въпреки това иранците успели по някакъв начин да разплетат конците и да сглобят информацията. В резултат на това трябваше да се измисли друг начин за унищожаване на хартията. След време започнаха да я изгарят, а пепелта да измиват с маркуч.
— Сигурна съм, че тези иранци знаят как да постигат целите си и най-вече имат завидно търпение.
— Може би си права.
— Съветвам те да предадем информацията във Вашингтон.
— Доколкото си спомням, ти спомена, че американците вече са чули подобни слухове, но не са им обърнали особено внимание. Дори самата ти нямаше много вяра на източника ни.
— Но това е друг източник, Виктор, а нещата вече стават сериозни. Наистина смятам, че трябва да изпратим някого във Вашингтон. — Джил погледна часовника си. — Трябва да вървя.
— Добре, тръгвай. Благодаря за информацията. Джил стана, отиде до вратата и се обърна.
— Относно кубинската връзка… Чудя се дали Раул Гарсия Менендес и петте милиона долара във вид на диаманти не са част от нея.