Клайв Игълтън
Кървави пари (29)

Двадесет и осма глава

Лампите в коридора светеха, но останалата част от къщата тънеше в мрак. Аштън имаше чувството, че госпожа Лабет е главата на семейството и ако я няма, това много щеше да улесни нещата. Въпреки това знаеше, че ще си има куп неприятности, ако някой го завари тук. Фалшивата полицейска карта би могла да заблуди Лабет, но за съжаление тя бе останала в офиса му. Налагаше се да импровизира. Извади паспорта си и прегъна задната корица, така че снимката и личните му данни да се виждат, след което го постави в дланта си, сякаш бе служебна карта.

Входната врата се отвори и в рамката се появи мъж на около петдесет години с почти бяла коса и доста изхабено изражение. Отдалече миришеше на бърбън.

— Господин Лабет? — извика Аштън и показа картата си отдалеч. — Казвам се Питър Аштън. От отдел „Отбрана“ към британското посолство съм.

— Така ли? Е, аз не съм военен, така че сигурно сте сбъркали адреса.

— Вие сте Хауърд Лабет, вицепрезидент на „Дракс инкорпорейтид“, нали?

— Да. Какво правите тук, по дяволите?

Това беше добър въпрос, но Аштън нямаше отговор за него. Джо Карлучи го бе насочил към Лабет само заради финансовите му проблеми и възможността да приема подкупи. Но пък беше повече от ясно, че Карлучи нямаше дори да спомене името Лабет, ако нещо не го притесняваше. Въпреки това липсваше каквото и да е доказателство за връзка между Лабет и Валдес, както и с иранците или Новакс.

— Въпрос на международна сигурност, господин Лабет — учтиво отвърна Аштън.

— Шегувате се.

— Знам, че от ФБР ви следят, тъй като имате известен достъп до секретен материал. — Аштън прибра паспорта си в джоба. — Мога ли да вляза?

— Естествено, че не.

— Имате право да се страхувате, господин Лабет. В крайна сметка не се познаваме. Знаете ли, защо не се обадите в полицията? Поискайте да ви свържат с шефа. Той ще потвърди, че съм от британското посолство.

— Съветвам ви да отидете на психиатър — каза Лабет и се опита да затвори вратата под носа му.

— Имам по-добра идея. — Аштън подложи крак на вратата. — Обадете се на ЦРУ в Ленгли и кажете на операторката, че искате да говорите с Джо Карлучи. Поискайте домашния му телефон и не затваряйте, докато не ви го даде.

— Разкарайте крака си от вратата, за да не пострада.

— Не забравяйте. Търсете Джо Карлучи. Той е старши аналитик в отдела за Близкия изток.

— Млъквай. Няма да те слушам повече, глупак такъв. Изчезвай оттук?

Аштън реши да използва още един коз.

— Добре, господин Лабет. Ще си отида и ще ви дам възможност да помислите по въпроса. Десет минути. Ако дотогава не ме пуснете, ще си тръгна и пак ще дойда утре. Този път обаче ще посетя печатницата ви. Това ще заинтригува много хора, включително службата за сигурност на Федералния резерв.

Аштън махна крака си от вратата и си тръгна. Лабет не затвори вратата и Питър се попита за момент кой кого блъфира всъщност. След няколко секунди се обърна и видя, че американецът, пребледнял като платно, се втурва към телефона в коридора.

Аштън се шмугна в храсталаците, отключи колата и взе радиостанцията. Когато тръгна обратно към къщата го освети силна охранителна лампа.

Беше чел, че в Америка има достатъчно оръжия, за да се падне поне по едно на всеки жител. Ако това бе истина, вероятно Лабет притежаваше няколко. И ако сега го застреляше в имота си, съдът и полицията сигурно щяха да го оправдаят, защото е действал при самоотбрана. Аштън бръкна в джоба си и извади радиостанцията. Включи я и се заслуша в разговорите на полицаите.

Минутите се нижеха бавно. Стори му се, че чака вече часове. Макар че нямаше толкова много коли, колкото при арестуването му в Ричмънд, булевардът все пак не беше съвсем безлюден. Шестата кола, която мина по улица „Найн майл“ беше някакво волво. Нищо не пречеше на шофьора да се обади в полицията, за да съобщи, че някой е навлязъл в частен път, и тогава Аштън вече сериозно щеше да загази. Погледна часовника си. Десетте минути бяха изтекли и той тъкмо се канеше да си тръгне, когато Хауърд Лабет се показа от вратата на гаража и му махна да влезе.

— Няма да стане — каза Аштън. — Ще говорим в къщата, а не в гаража.

— Добре. Така да бъде — съгласи се Лабет.

Аштън се усмихна. Може би наистина ставаше малко параноичен. Лабет съвсем спокойно можеше да го застреля и в къщата и да каже, че е бил нападнат. Никой нормален крадец или убиец обаче не би посмял да влезе през входната врата при запалени охранителни лампи.

Вратата на гаража автоматично се затвори и след малко Лабет го покани в къщата.

— Доволен ли си сега? — усмихна се той.

— Направо горя от щастие.

— Предполагам, че ме мислиш за кръгъл глупак, господин Аштън, но историята ти наистина звучи доста странно, а тук в горите е пълно с откачалки.

— Вярно, че изглеждам малко смахнато.

— Както и да е. Обадих се в Ленгли и ме свързаха с Джо Карлучи. Той потвърди думите ти.

— Слава богу.

— Е, нека забравим за този инцидент, Питър? Нали Питър се казваш?

— Да.

— Аз съм Хауърд.

Аштън забеляза, че Лабет се държи прекалено приятелски. Ако някой подслушваше разговора им, щеше да си помисли, че Аштън е дългогодишен и почетен гост в дома на семейството.

— Това е кабинетът ми — каза Лабет и го покани в голяма стая на първия етаж.

Кабинетът беше грамаден. Имаше масивно бюро, огромен телевизор, библиотека и шкафове с цвят на череша и малък бар с две високи столчета. В единия шкаф бяха наредени пистолети и ловни пушки. На махагоновото бюро имаше последен модел компютър и снимка на красива руса жена.

— Това е жена ми, Кора — обясни Лабет.

— Много е привлекателна — промърмори Аштън.

— Така е. Защо не си съблечеш шлифера и да се настаниш удобно. Ще донеса нещо за пиене. — Лабет застана зад бара. — Уиски, джин, коняк, водка. Мога да направя и коктейл.

— Само една газирана вода. Шофирам.

— Е, нищо няма да ти стане от едно малко.

Можеше обаче да го задържи в къщата доста дълго. А дали Лабет не искаше точно това?

 

 

Кора Лабет отмести поглед от пътя за секунда и погледна с каква скорост се движи. Стрелката сочеше сто километра и тя веднага отпусна педала на газта. Когато бързаше и всяка минута бе важна, винаги я спираха за превишена скорост и загубваше двойно повече време.

Беше ужасно закъсняла. Косата й бе разрошена, червилото размазано, бикините й скъсани, а роклята измачкана с изпокъсани копчета. Мобилният телефон беше звънял поне десет пъти, но захласната по Нордън, тя нямаше възможност да го вдигне. Един път се опита да бръкне в чантата си и да го извади, но той се вбеси и го грабна от ръцете й.

— Изключи проклетия мобифон — кресна той, след което толкова силно засмука зърната на гърдите й, че й се доплака.

Нордън спря за момент, за да попита кой може да я търси. Кора си мислеше, че се обажда Хауърд след няколко питиета в любимия си бар и че е ядосан от бележката, която му беше оставила. Смяташе, че мъжът й ще започне да крещи, но за нейно най-голямо учудване той беше в отлично настроение и каза, че си пийва с агент от британското разузнаване. По описанието, което Хауърд даде, Кора разбра, че това е мъжът, за когото се бе оплакала на полицията. Като медицинска сестра тя знаеше как да се държи с истеричните пациенти. Опита се да изслуша търпеливо Хауърд, след което му обясни какво да прави, докато тя се прибере.

Нордън мълчаливо слушаше разговора. После й зададе няколко уточняващи въпроса, стана и започна да се облича. След няколко минути скочиха в колата и потеглиха към Ричмънд. Кора го остави близо до хотела му и отпраши към „Найн майл“…

Тя извади мобифона от чантата си и с една ръка се опита да набере мобилния на Нордън.

— Почти вкъщи съм — каза тя. — А ти къде се намираш?

— На около десет минути след теб — отвърна той.

 

 

Нордън изключи мобифона и го остави в жабката на колата. Имаше още доста път до къщата на „Найн майл“. Изостана от графика, защото трябваше да отиде до стаята си, да вземе деветмилиметровия пистолет „Хеклер и Кох“, който бе заключил в сейфа, след което да слезе до паркинга и да вземе форда си оттам.

Беше рискувал в какви ли не операции, но историята със семейство Лабет биеше всички рекорди. Искаше му се да се откаже, да избяга от гнусните истории на Валдес, но вече беше прекалено късно дори и да върнеше всички получени пари. Знаеше прекалено много. Започна да се страхува от кубинския американец още когато се запозна с него на яхтата му на „Джекил Айлънд“. Тогава се чудеше дали горилите, които пазеха Валдес, няма да го застрелят и да го хвърлят за храна на рибите.

Сега почти съжали, че не са го убили, защото играта наистина загрубява. Но истинските неприятности щяха да започнат, когато Валдес измъкне хартията на „Дракс инкорпорейтид“. Тогава щеше да се стигне до федерално разследване, а Лабет да кацне на мушката като основен заподозрян. Затова се налагаше да изчезне. Валдес вече започваше да покрива следите си в най-големия опит за фалшифициране на валута и нямаше да пощади живота на никой, който можеше да го предаде. Вероятно дори куриерът, който бе донесъл полуавтоматичния пистолет и заглушителя на Нордън в Ричмънд, вече е мъртъв.

Кора Лабет му бе предложила изхода — да убият мъжа й, да си разделят петте милиона и да се изселят в друга страна на друг континент. Предложението беше привлекателно, но първо трябваше да се отърват от този агент, появил се в най-неподходящия момент… Нордън зави по „Найн майл“ и даде газ. Кора го бе помолила да я изчака, докато тя провери какво е положението. Кой знае защо имаше неприятното чувство, че ще се провалят.

 

 

Лабет беше на втория си голям бърбън и започваше жестоко да се напива. Аштън не знаеше колко е обърнал в любимия си бар след работа, но вероятно са били поне две-три малки, защото американецът ставаше все по-подозрителен и сменяше темата, когато заговореха за „Дракс инкорпорейтид“. Аштън усещаше, че Лабет явно очаква подкрепление от страна на жена си. Поне си изясни, че докато е чакал пред къщата, Лабет със сигурност не се бе обадил на Джо Карлучи.

— Работил ли си някога с „Новакс промоушън“? — попита Аштън и прекъсна поредния монолог.

— Не съм чувал за тях. С какво се занимават?

— Работят във Флорида, на Поите Ведра. Шефът на фирмата държеше офис в центъра „Сийскейп“.

— Фалирал ли е?

— Изведнъж Новакс изчезна безследно.

— И остави банда ядосани кредитори след себе си?

— Не. Всъщност той уредил всичките си сметки. Плащал в брой.

— Какъв честен човек — ухили се Лабет и стана.

— Ще пийна още едно. А ти?

— Не, благодаря. Нали шофирам.

— Да бе, вярно, забравих — каза американецът и отиде на бара.

— Казва се Джон — продължи Аштън. — Твърди, че е канадец, но вероятно има фалшив паспорт.

— Казах вече, че не го познавам. Защо не говориш с шефа на нашия търговски отдел? Ще те запозная с него.

Лабет явно се правеше на непукист, но дали защото вече бе доста пиян, или защото си беше вкъщи, на собствена територия?

— Сигурен съм, че Новакс ти е съдружник, Хауърд.

— Пак започваш да се вкисваш, Питър. — Лабет взе чашата си и я постави на масата. — Типично за вас, англичаните.

— Така е. Може ли да отговориш на въпроса ми?

— Кой въпрос?

— Новакс. — Аштън извади снимката и му я показа. — Или както там се казва този човек.

Лабет погледна снимката и лицето му започва да почервенява.

— Това ли е Новакс? — прошепна той.

— Да, този е Новакс. Би трябвало да знаеш, че е доста опасен човек. Убил е четирима мъже и една жена в моята страна.

— Ей, чакай малко, приятелче. Какво общо имам аз с тази история?

— Младата жена е била зверски измъчвана, преди да я застрелят. Казва се Шарън Картрайт.

— Да не би да твърдиш, че познавам този човек? — Лабет изпи бърбъна си на екс и ядосано тресна чашата на масата. — Надявам се да го повториш пред свидетел, защото тогава ще ти скъсам задника в съда.

— Може и да си прав. Вероятно някога ще те видя в съда.

Някои коли лесно се познават по типичния шум на двигателя и фолксвагенът костенурка бе една от тях. Аштън я чу много преди Лабет, който искрено се зарадва и успокои, когато разбра, че жена му най-после е пристигнала. Някой загаси двигателя и затръшна вратите. Тракането на високи токчета по плочките подейства като възбудително средство на Лабет. Той се изправи и тръгна към вратата.

— Кора! — провикна се с пияния си глас. — Ела в кабинета, сладурче. Имаме си гост от Англия.

— Забавлявай го, докато се преоблека. Трябваше да сменям спукана гума по пътя.

— По дяволите, Кора. Няма значение как изглеждаш. Ела веднага да се запознаеш с господин Питър Аштън.

В началото бърбънът повиши настроението му, след това той започна да се заяжда и да става агресивен. Аштън се чудеше кога ли ще започне да налита на бой.

— Чу ли ме? — изкрещя Лабет.

Кора влезе в стаята. Беше бясна.

— Не ми крещи, Хауърд — изсъска тя, след което се обърна към Аштън и пусна изкуствената си усмивка. — Защо ми изглеждате познат? — студено попита тя.

— Бях паркирал срещу дома ви сутринта, госпожо Лабет.

— Точно така. Бяхте с един понтиак. Какво е станало с него?

— Сега паркирах по-надалеч.

— Защо, по дяволите, се държиш толкова мило с тоя? — разкрещя се отново Лабет. — Извиках те, за да чуеш обвиненията, които сипе срещу мен, а не да му се сваляш.

— Какви обвинения, Хауърд?

— Съпругът ви греши, госпожо. Не съм го обвинявал абсолютно в нищо.

Аштън се огледа. Шлиферът му бе на облегалката на един фотьойл. Ако се наложеше, трябваше веднага да включи радиостанцията. Знаеше, че всяко рязко движение ще изплаши американеца и съвсем бавно се отправи към фотьойла.

— Значи греша, а? — Лабет бутна Питър, грабна снимката и я размаха пред Кора. — Погледни добре този човек. Според Аштън това е сериен убиец, който ние познаваме.

— Никога не съм го виждала — спокойно отвърна Кора. — Кой е той?

— Фред Нор… Новакс.

Аштън се чудеше дали Лабет наистина обърка името, или го направи нарочно, за да го заблуди. Кора изобщо не му помогна. Лицето й изразяваше пълно недоумение.

— Най-добре да си тръгвам — каза Аштън.

— Никъде няма да ходиш — отсече Лабет.

Американецът се оказа доста пъргав като за пиян дебелак на петдесет години. Той се шмугна зад гърба на Аштън, отвори шкафа с оръжията и извади един револвер „Смит и Уесън“.

— Глупак — изсъска Кора.

— Млъквай — кресна Лабет и посочи оръжието към нея. — Отиди да донесеш въже, за да го завържем.

— Трябва ни помощ.

— Хайде, действай.

— Първо ще извикам Фред — каза Кора и излезе от стаята.

— Правиш голяма грешка, Хауърд — обади се Аштън.

— Така ли? Ти вече я направи, приятел.

— Значи Кора спряла да смени гума, а? Защо тогава ръцете й са съвсем чисти? На твое място първо това щях да се попитам, а не да размахвам този боклук.

— Търсиш си го.

— Разбира се, бих повярвал, че Кора е скъсала чорапите си и роклята по време на смяната, но защо е без бикини?

— Добре. Търпението ми се изчерпа. — Лабет насочи пистолета срещу него.

Аштън затвори очи. Точно сега трябваше да продължи да говори, но изведнъж устата му пресъхна. С прегракнал глас той започна да се извинява, че е обидил Кора, докато Лабет най-накрая се поуспокои. Но съвсем за кратко. Аштън знаеше, че трябва да успокои Лабет, преди да дойде Новакс, или е свършено с живота му.

— Чувал ли си за един американец, роден в Куба на име Раул Гарсия Менендес? — попита той.

— Не, и не ме интересува.

— А трябва. Той открадна пет милиона долара във вид на диаманти от чичо си и избяга в Англия. Мъжът, за когото ти говоря, Новакс, го намери и заби няколко 22-калиброви куршума в главата му.

Аштън изобщо не предполагаше, че това ще заинтригува американеца. За съжаление вече беше прекалено късно. В този момент се появи Кора.

— Фред ще дойде след няколко минути — обяви тя.

— Така ли? А къде е въжето, което ти казах да донесеш?

— Няма нужда да го връзваме, Хауърд.

— Вижте какво, чуйте ме добре — обади се Аштън. — Засега нямате никакви проблеми, но ако позволите на Новакс да ме убие, много ще загазите. Помниш ли Джо Карлучи, агента, на когото те помолих да се обадиш, Хауърд? Той знае къде съм. Кълна се, той ми даде адреса на дома ти.

Аштън не беше сигурен, че Лабет изобщо го слуша. Беше се втренчил в жена си, сякаш чакаше тя да предприеме нещо. Изведнъж му просветна, че той я оглежда. Втренчи се в скъсаните дрехи, размазаното червило и сините петна по врата й.

— Кучко мръсна, била си с Нордън — тихо каза Лабет. — Водила си го в онази порутена барака. Чукал те е. Чукал те е, докато си говорела с мен по мобифона.

— Я не откачай!

— Какъв глупак съм! Сега загрявам, че му беше навита още в таверната.

Аштън не чу колата пред къщата. Семейство Лабет също. Някой звънна и чак тогава разбраха, че Нордън е пристигнал.

— Любовникът ти идва, Кора. Иди да му отвориш.

Когато тя излезе, Аштън осъзна, че ако не успее да повлияе на Лабет, животът му е въпрос на секунди.

— Това е последният ти шанс да се спасиш, Хауърд — тихо каза той. — Явно ще имаш проблем с Кора и Фред. Мислят, че ти си слабата брънка във веригата. Защото те познават от ФБР, от Федералния резерв, всички правоохранителни служби в Щатите. Ако хартията изчезне от „Дракс инкорпорейтид“, веднага ще нарочат теб. Става въпрос за пет милиона долара. Убиват хора и за много по-малко пари.

Аштън чу гласове пред кабинета и разбра, че времето му е изтекло. Нямаше представа какво ще направи Лабет, но той със сигурност нямаше да стои и да чака тоя Фред да го застреля. Независимо че револверът все още бе насочен към него, Аштън взе шлифера си и скри радиостанцията зад себе си.

— Значи този боклук ви създава проблеми — каза Нордън и погледна Аштън.

Аштън поклати глава, сякаш не разбираше за какво става дума.

— Нали няма да позволиш на любовника й да говори така в собствения ти дом, Хауърд?

— Абсолютно прав си. Няма да стане! — Лабет насочи оръжието към Нордън.

Аштън само това чакаше. Точно над главата му висеше грамадна лампа с тридесет крушки, тип свещички. Без да се замисля, метна станцията по лампата, след което се хвърли зад дивана. Всички крушки гръмнаха, а бушонът за осветлението изгоря и къщата потъна в мрак. Аштън пропълзя под билярдната маса. Някой изстреля два патрона от полуавтоматичен пистолет със заглушител. Някой се повали на пода между фотьойла и масата и захриптя тежко.

— Господи! — изпищя Кора. — Ти го застреля.

— Мъртъв ли е? — попита Нордън.

— Не знам. Мисля, че да.

— Е, нали ти така искаше. Просто стана по-бързо…

Аштън пропълзя до другия край на масата. Зрението му започваше да привиква с тъмнината, но това се отнасяше и за Нордън.

— Намери ли револвера му? — попита Нордън.

— Държа го — отвърна Кора.

— Стой там и не мърдай.

— Какво ще правиш, Фред?

— Оня е някъде тук. Трябва да го убия…

Питър долови тихите му, предпазливи стъпки.

Ако се опиташе да избяга, веднага щяха да го застрелят. Единственото оръжие, с което разполагаше, бяха билярдните топки, наредени под масата. Примъкна се внимателно към тях и извади две. Всичко бе въпрос на бърза реакция. Той се надигна изпод масата и с всичка сила метна едната топка към силуета на Нордън. Изкушаваше се да се прицели в главата, но реши да го удари в гърдите за по-сигурно. След секунда той метна и втората топка и се втурна към коридора.

Нордън точно се прицелваше към Аштън, когато някакъв тежък и твърд предмет го удари в дясната ключица. Болката беше убийствена, но въпреки това той успя да натисне спусъка, преди да го изпусне. Куршумът рикошира в стената и профуча като ядосана оса из стаята. Нордън клекна и с другата ръка се опита да напипа полуавтоматичния си „Хеклер и Кох“. Втората топка профуча на милиметри от лицето на Кора и тя изпищя. Залегна и насочи оръжието към Аштън, след което натисна спусъка. Направи го със затворени очи и естествено изобщо не го улучи, но още повече се стресна от грохота на изстрела.

Нордън я бе предупредил да не се меси, но тя не издържа. Вбесена беше, че Аштън може да се измъкне. Тя се изправи и тръгна с насочен револвер към коридора.

Нордън вдигна деветмилиметровия пистолет. Макар да беше изкарал специален курс на обучение, никога не успя да се научи да стреля добре с лявата ръка. Мишената му обаче бе съвсем близо.

Кора стреля пак и една бутилка на шкафа зад бара се пръсна. Вторият куршум се заби в стената на коридора. Изведнъж нещо я блъсна в гърба и дъхът й секна.

Нордън не почувства никаква вина. Изрично я беше предупредил да не се намесва, а тъпата кучка не го послуша. И без това рано или късно трябваше да я премахне. Тя бе започнала да става прекалено придирчива. Приближи се до нея и я простреля в главата.

— Двама мъртви, остава един — изкрещя той.

Аштън скоро разбра, че е направил голяма грешка, влизайки в лявата част на коридора. Лампите на горния етаж се захранваха от други бушони и я осветяваха. Помисли си, че Нордън ще го застреля, преди да успее да стигне до външната врата. Имаше по-малко от секунда за действие, така че реши да се скрие в кухнята.

Стъпките му по гланцирания теракот веднага го издадоха, на всичкото отгоре вратата към задния двор беше заключена и ключът липсваше. Вратата към гаража обаче бе отворена. Той влезе вътре и заключи след себе си.

Аштън не знаеше дали металната врата ще издържи, но поне на Нордън щеше да му е доста трудно да уцели веднага ключалката. Знаеше, че е безполезно да търси помощ от съседите. Най-близката къща беше на около десет минути път, а дори и собствениците да си бяха в къщи, изстрелите от дома на семейство Лабет сигурно ги бяха изплашили до смърт. Може би в колата на Нордън имаше мобилен телефон. Той бе пристигнал в къщата няколко минути, след като Кора му се обади, а Аштън не бе забелязал уличен телефон в Ричмънд.

Трябваше по някакъв начин да вдигне гаражната врата. Докато се чудеше как да го направи неочаквано зърна таблото с бушоните. За щастие някой бе оставил фенерче над таблото. Той го включи, но веднага след това размисли. Ако използваше електрическото моторче, за да отвори вратата, Нордън щеше да го чуе и да го причака от външната страна. Добре знаеше, че тези моторчета често изгаряха. Значи трябваше да има начин вратата да се отвори и ръчно, но как да стане по най-безшумния начин? Нямаше време да мисли за това. Започна да обикаля из гаража и да търси нещо, с което би могъл да се отбранява.

До олдсмобила имаше цяла маса с инструменти. В този момент Нордън се доближи до вратата, разбра, че е заключена и се опита безуспешно да простреля ключалката. Питър се чудеше какъв ли ще е следващият му ход. След малко Нордън започна да рита вратата. Сигурно патроните му бяха на изчерпване…

На масата имаше почти празни кутии от спрейове за кола, бутилки с разредители, терпентин, маджун, парцали, свещи, ножове, всякакви инструменти и градинарски маркуч. Аштън събра всички бутилки и ги изля на бетонния под. След това отвъртя капачката за бензина на олдсмобила, вкара градинарския маркуч в резервоара и всмукна. Напълни всички бутилки с бензин, след което накъса парцалите и с тях ги затапи, после уплътни гърлата им с малко маджун. Тъй като коктейлът „Молотов“ не съдържа сулфатна киселина и калциев хлорид, нямаше да експлодира при хвърляне, което означаваше, че трябва да запали „бомбичките“ си, преди да ги метне.

Пакетчето свещи на масата изобщо не му помогна, защото нямаше кибрит.

* * *

Нордън продължаваше да рита вратата. Най-накрая я блъсна с цялото си тяло, но удари счупената си ключица и извика от болка. Явно нямаше начин да я разбие със сила. Не можеше да си позволи да използва и пистолета. Вече беше изстрелял пет от осемте патрона в пълнителя. Изведнъж намери решение на проблема, как не се бе сетил по-рано…

Върна се в кабинета и отвори шкафа с оръжията. Пистолетът и двете ловни пушки бяха прикачени с декоративна верижка, заключена с катинар. Нордън претърси джобовете на Лабет и намери връзка ключове. Един от тях влезе в катинарчето. Веднага го отключи и взе пистолета, тъй като двете ловни пушки бяха двадесет и втори калибър и нямаше да свършат кой знае каква работа.

В долното чекмедже откри патрони и го зареди. За късмет пистолетът „Итака“ М37 бе пригоден и за стрелба с лявата ръка.

 

 

Аштън включи запалката на колата и след като потопи свещите в бензин, запали едната. Изпаренията бяха изключително опасни, но не можеше да си позволи лукса да пали свещите в последния момент.

Той постави коктейлите „Молотов“ близо до гаражната врата заедно с една щанга, с която да разбие колата на Нордън и да вземе мобифона му. После отвори таблото, включи изгорелия бушон и пусна осветлението. Накрая включи моторчето на гаражната врата. Тя се отвори и той взе горящата свещ.

Чу се изстрел, вратата между кухнята и гаража се разтресе и облак цимент и мазилка се разнесе из гаража. Вторият куршум вече улучи ключалката. Аштън взе една от бензиновите си бомби, запали я и я метна към вратата. Бутилката се пръсна на малки парченца и пламъкът изригна високо. Аштън хвърли втора бутилка. Огнена река плъзна по пода на гаража и тръгна към масата с инструменти.

Нордън отново стреля през процепа, който бе направил във вратата. Куршумът уцели задното стъкло на мазератито и го пръсна на сол.

Аштън се мушна под полуотворената автоматична врата, като взе три бомби със себе си. Сети се, че е забравил свещите и залепен за стените се върна да ги вземе. Преходната врата вече бе широко отворена и той видя, че масата и кухненските шкафове горяха. Нямаше и следа от Нордън, което означаваше, че е заобиколил къщата и го чака отвън.

Аштън грабна свещта и като внимаваше да не загасне, се върна назад. Сграбчи още една бомба, запали фитила и я хвърли към предната врата точно когато Нордън я отваряше. Макар да не уцели мишената, бутилката се удари в стената с оглушителен трясък и пламна. Нордън изстреля няколко куршума във въздуха, след което осъзна, че панталоните му са се подпалили и се върна в коридора, като тръшна вратата след себе си.

Аштън се втурна към форда. За щастие Нордън не бе заключил колата. Отвори предната врата, наведе се и механично отвори жабката, за да види какво има вътре. Взе мобифона и заднишком се измъкна от колата, за да види, че Нордън върви към него с пистолет в лявата ръка. Беше останала една бомба, но нямаше с какво да я запали, защото свещта бе изгаснала. Аштън се наведе, грабна бутилката и я хвърли с всичка сила срещу Нордън, след което се втурна назад към гората. За миг се почуди защо той държи пистолета с лявата си ръка.

Една минаваща кола по улицата му осигури необходимия заслон. Изведнъж шофьорът натисна спирачки и нещо запита Нордън. Аштън не чуваше думите им, пък и не го интересуваше. Изправи се и хукна към задния двор на Лабет. Включи мобилния телефон, извади подвижната антенка и набра телефон 911. Реши да действа така, както би направил в такава ситуация в Англия. Съобщи името си, местонахождението, телефона и съвсем кратка информация за инцидента. Английският му акцент създаде известни проблеми и го принудиха да повторя някои думи.

— Чухте ме добре — изкрещя Аштън. — Намирам се на „Найн майл“ номер 1371.

— Просто искаме да сме сигурни, че е същият адрес — успокои го полицаят.

— Да не би да искате да кажете, че вече е съобщено за инцидента?

— Да, господине.

Кой ли се бе обадил? Може би някой от съседите на семейство Лабет? Нямаше никакво значение. Аштън благодари, изключи телефона и продължи да заобикаля къщата.

Огънят в долните стаи се разпростираше към горния етаж. Дим излизаше и от гаража. Нямаше и помен от шофьора, който бе спрял да говори с Нордън. Аштън тръгна отново към форда и видя Нордън. Той се държеше за лявото рамо. Имаше изгаряния по двата крака.

— Къде отиваш? — изкрещя Аштън.

Нордън вдигна пистолета и започна да стреля. Разстоянието между двамата обаче бе доста голямо, за да го улучи.

— Нямаш много патрони, а? — изсмя се Аштън.

— Достатъчно — отвърна Нордън.

В далечината се чуха сирените на полицейските коли.

— Всичко свърши — провикна се Аштън.

— Може и да си прав.

Нордън затвори очи, насочи пистолета към главата си и натисна спусъка.

След малко двамата полицаи, които бяха арестували Аштън, пристигнаха на местопроизшествието. Призля им, като го видяха.