Клайв Игълтън
Кървави пари (28)

Двадесет и седма глава

„Не се замисляй над миналото, гледай напред“ — бе една от основните максими в армията. Аштън затвори очи и си представи майора, който набиваше тази мисъл в главата му по цял ден, докато учеше в корпуса за обучение на офицери в Нотингам. Той потегли към „Найн майл“ с понтиака, който нае от „Авис“ вчера, преди да тръгне за Ленгли. Информацията, с която разполагаше за семейство Лабет, можеше спокойно да напише на гърба на пощенска марка, но когато видя грамадното свръхлуксозно имение, стигна до купища други изводи.

Къщата на семейство Лабет бе истински архитектурен бисер в стил „Отнесени от вихъра“, но все пак имаше някои недостатъци. Не беше достатъчно висока за фалшивите дорийски колони, които стояха като стражи от двете страни на входа и създаваха впечатлението, че сградата всеки момент ще се разпадне.

Наоколо нямаше други къщи, а след нея започваше гъста и непроходима гора. Имаше страхотен изглед към целия град, както и към пътя, водещ към нея. Пред вратата и терасата се простираше огромна градина с екзотични цветя и растения.

Аштън не можа да определи стойността на сградата, но знаеше, че е безбожно скъпа. Вероятно Хауърд Лабет можеше да си я позволи, но все пак имаше две жени на главата си, което със сигурност значително намаляваше месечните му приходи. А може би втората му жена е богата? Засега изобщо не си личеше да е затънал в дългове. Аштън изведнъж се сети за иранците, които трябваше да се сдобият с образец от новата хартия за пари, за да изпълнят успешно плана си за фалшифициране на американската валута.

След като Карлучи прегледа подробно списъка с имената и досиетата на всички шефове в „Дракс инкорпорейтид“, той се усъмни в Лабет по простата причина, че веднага след развода си отново се е оженил. Лабет обаче бе проверен и досието му беше безупречно. Въпреки всичко тези проверки не бяха абсолютно сигурни. И в МИ 5, и в другите разузнавателни служби бяха ставали подобни недоразумения, така че американците сигурно не бяха безгрешни. Ето защо Аштън реши сам да преслуша Хауърд Лабет.

Едно синьо-сиво „Мазерати“ мина покрай Аштън и с рязък ляв завой паркира пред къщата на семейство Лабет. Караше руса жена на около тридесет години. Тя плавно натисна спирачки, вратите на гаража автоматично се отвориха и тя паркира до един тъмнозелен фолксваген. Слезе от колата, отвори багажника и извади голяма торба с продукти. Изведнъж госпожа Лабет се стресна, обърна се и се втренчи в него. Разстоянието между тях бе голямо и Аштън не можеше да види добре изражението й, но му се стори доста враждебно.

И какво сега? Да чака ли, докато се прибере и Хауърд Лабет? Или да си тръгне? Или пък да извади снимката на Новакс и да я попита дали го е виждала скоро? Аштън нервно започна да пристъпва от крак на крак. Ако Хауърд Лабет смяташе да продаде една рола от специалната хартия за шепа диаманти, то втората му съпруга едва ли знаеше за случая.

Имаше и друг вариант. Можеше да я понатисне малко психически, след което да стори същото и с Хауърд Лабет. Аштън запали колата, огледа пътя и потегли към Ричмънд. След около три мили видя полицейска кола, която се носеше с бясна скорост в насрещното платно. След няколко минути я видя отново, но този път в задното огледало и се почуди какво е накарало полицаите да обърнат и да тръгнат след него? Те започнаха да му святкат с фаровете и включиха сирената. Той отби вдясно и спря. По мегафона му заповядаха да излезе от колата и да вдигне високо ръце. Подобна заповед не би спазил само човек, отписал живота си.

Полицаите бяха двама, млади, с дебели подплатени якета, изглеждаха удивително смешно с тях. Шофьорът остана в колата и насочи пистолет към Аштън, а другият се доближи до него и го погледна право в очите.

— Бихте ли ми казали какво съм направил? — учтиво попита Аштън.

— Обърни се! Веднага! — изкрещя полицаят и Аштън завидя на плътния му глас.

Той стисна зъби и се подчини. Полицаят му сложи белезници, съблече му якето и започна да го претърсва. Ченгетата му ставаха все по-противни, особено след премеждията в Русия.

— Чий е този паспорт? — попита ченгето.

— Мой.

— Къде пише?

— Пробвай на задната страница.

— Надявам се да не ме лъжеш. Аштън, Питър, британски гражданин. Гледай ти, Лу, имаме си англичанче.

— Това променя ли нещата? — попита Лу.

— Естествено, че не. Трябва да го разпитаме. Има доста неща да разказва.

— Прочети му правата. Да не се заяде после.

— Не ми ги четете — намеси се Аштън. — Само ми кажете какво съм направил.

Въпросът бе много лесен, но двамата полицаи не му обърнаха внимание, а подробно прочетоха правата му. Аштън научи, че е обвинен в навлизане в чужда собственост, което е наказуемо в щата Вирджиния. Полицаите не казаха кой го е обвинил в това, но Аштън веднага се досети.

Ченгето на име Лу набута Аштън в полицейската кола, а колегата му подкара понтиака. Инцидентът продължи десет минути. През това време около петдесет коли ги задминаха към Ричмънд. Аштън забеляза, че никой не му обърна особено внимание. Явно подобни случки бяха често срещано явление във Вирджиния.

 

 

Нордън влезе в залата за пристигащи на летище Ричмънд и се отправи към телефоните. Не беше мигнал от момента, в който напусна таверната, където Хауърд Лабет постави своя ултиматум. Обади се на брокера от хотелската си стая и намекна за проблем, който незабавно трябва да бъде решен. Тази сутрин хвана първия полет на американските авиолинии за Савана в 6,30. След като прекара повече от пет часа с брокера в къщата на площад „Райт“, успя да хване и обратния полет в 15,10.

Самолетът нямаше закъснение и сега беше 17,46. Кора бе споменала, че обикновено вечерят в седем, тъй като съпругът й имал навика да се отбива на чашка в любимия си бар след работа. Нордън видя един телефон, постави монета и набра 804–2212. Знаеше, че Хауърд Лабет няма да се обади. Русата курва, както се бе изразил по-рано брокерът, вдигна слушалката веднага.

— Здравей. Аз съм, Фред. На летището съм.

— Къде заминаваш?

— Никъде. Току-що пристигам.

— Не знаех, че си отсъствал.

— Трябваше да разбера дали съдружниците ми са съгласни с условията ви.

— И съгласни ли са?

— Трябва да поговорим.

— Хауърд ще се прибере след седем.

Нордън стисна здраво слушалката. Кучката се правеше на интересна, играеше му номера, сякаш беше някой, когото може да врътка на малкия си пръст.

— Разговорът трябва да е между нас — изсъска той.

— Е, това е нещо друго — предизвикателно отвърна Кора. — Къде да се видим?

— Ела да ме вземеш от летището. Оставих колата си в хотела.

— Ако смяташ да ме водиш в „Холидей Ин“, по-добре се откажи.

— Мислех, че ти ще предложиш някакво място.

— Ще помисля.

Разбира се, че щеше да го направи. Познаваше Кора по-добре от самия себе си. Брокерът му бе разказал всичко за бившата медицинска сестра в местната болница, която се бе омъжила и развела с един търговски представител на Кока Кола, след което успяла да раздели Хауърд Лабет и жена му.

— Кога ще дойдеш? — попита той.

— След двадесет минути.

— Ще те чакам отпред.

— Добре. Ще дойда с тъмнозелен фолксваген костенурка.

— Нещо друго?

— Ще нося кожена шапка.

— Само това ли?

— Ще видим — засмя се лукаво Кора и затвори телефона.

Нордън се отправи към кафенето, за да убие времето.

Кора Лабет му беше в кърпа вързана още от деня на запознанството им. Нордън не беше много наясно какви са нейните облаги от този рискован бизнес. Ясно защо бе оплела Хауърд Лабет в мрежите си. Явно си мислеше, че той ще й завещае всичките си пари и имения. За нейно нещастие обаче първата му съпруга и адвокатът й бяха успели да смъкнат и последната риза от гърба на Хауърд.

В крайна сметка обаче сега щяха да получат пет милиона долара, което не беше толкова зле като за една бивша медицинска сестра. Защо тогава пързаляше съпруга си? Само за едното чукане? Нордън изпи кафето си и излезе от летището.

Кора Лабет дойде на секундата. Нордън влезе в колата и едва успя да затвори вратата, защото тя веднага потегли с бясна скорост.

— Какви новини ми носиш? — попита Кора.

Нордън забелязаха, че тя говори само за себе си, а не за тях двамата или за семейство Лабет. Явно Хауърд нямаше никакво значение за нея. Вероятно мислеше след време да зареже и втория си съпруг. Защо ли? Със сигурност не беше заради Нордън. Явно Кора си имаше и някой друг.

— Хората в Цюрих, които представлявам, не бяха особено доволни — каза Нордън.

— Но ти ги убеди, нали?

— Ще изпълнят половината ви условия.

— Искаш да кажеш, че и те поставят условия?

— Да. Преди да заминеш за Швейцария, Хауърд трябва да каже кога могат да си приберат стоката. Искат точна дата.

— Няма проблем.

— Освен това наш човек ще те придружава през цялото време. Ще пътува с твоя самолет до Цюрих, ще спи в същия хотел, в твоя апартамент. Ще ти бъде нещо като бодигард.

— Надявам се, че това ще си ти.

— Не. — Нордън поклати глава. — Аз ще контролирам положението оттук.

Както обикновено Валдес правеше всичко възможно максимално да се дистанцира от операцията. Нордън го бе виждал лице в лице един-единствен път на яхтата му в Джекил Айлънд. Когато ставаше дума за работа, той винаги контактуваше само с брокера.

— Не можем ли да направим нещо, за да ми станеш личен бодигард?

— Опитай — предложи Нордън.

Кора включи левия мигач и тръгна към магистрала 295. След като прекосиха реката, тя зави надясно и влезе в задънена уличка, след което спря пред някаква схлупена къщурка.

— На баща ми беше — обясни Кора. — Когато бях малка, ме водеше тук и ходехме за риба. Идваме от време на време, но е доста запустяла.

Нордън се попита кого ли имаше предвид Кора. Някак си не можеше да си представи Хауърд на това място. Токът идваше от дизелов генератор, който Кора включи. Къщичката имаше две спални, баня, бокс и хол. Обзавеждането беше съвсем обикновено. Отоплението се осигуряваше от три климатика и камина, пред която бяха струпани нарязани дърва. Помещението не беше студено, което наведе Нордън на мисълта, че тя е идвала съвсем скоро.

— Искаш ли кафе? — попита тя.

— Пих на летището.

— Тогава алкохол?

— Какво имаш?

Кора свали кожената си шапка, съблече карираното палто и го хвърли на люлеещия се стол, след което отиде в кухнята и отвори шкафчето.

— Джим Бийм, Чивъс Ригал, Джак Даниелс…

— Чивъс Ригал — отсече Нордън. — Чисто. Без лед и вода.

— И без това нямам лед.

На себе си не сипа нищо.

— Шофирам — обясни тя.

— Забелязах.

Кора му подаде чашата и се настани на едно кресло, като вдигна крака на масичката до него.

— Ела при мен — закачливо го подкани тя. — Има място и за теб.

— Няма ли да ни е малко тясно?

— Кажи ми честно. Хауърд ще излезе ли чист от тази история? Ще успее ли да пробута хартията за пари на иранците?

— Не знам. Нямам представа как ще я измъкне. Аз просто осъществявам връзката.

— Не е важно как ще стане — прекъсна го Кора. — След като установят липсата, Хауърд ще е единственият заподозрян.

— Както и всички вицепрезиденти.

Той знаеше, че Кора не иска да чуе това. Тя си имаше собствено мнение и държеше да му го пробута. Даваше му да разбере, че Хауърд е слаб мъж, който няма да издържи на продължителните разпити.

— Не искам да вляза в затвора, Фред.

— Аз също — увери я Нордън.

— Обещай ми, че няма да отида в затвора.

— Не виждам защо…

— Хауърд е заплаха и за двама ни.

Докато е жив, продължи наум мисълта й Нордън. Тя умишлено не се доизказа, като се надяваше той сам да си направи извода.

— Може би ще успея да направя нещо по въпроса — каза той.

Кора бе облечена с тъмнозелена тясна вълнена рокля. Изключително семпла и вероятно изключително скъпа. Нордън бавно посегна към врата й и разкопча първото копче. Тя не се възпротиви и той продължи надолу.

— Виждам, че вече успяваш — каза Кора и го придърпа към себе си.

 

 

Макар че двете патрулни ченгета нямаха никакво намерение да пускат Аштън, той вдигна страхотен скандал и успя да разбере причината. Жената, която го бе натопила, дала фалшиво име и фалшив телефонен номер. Опитвайки се да разреши бързо проблема, Аштън предположи, че това може да е госпожа Лабет, която тотално се бе объркала, като го е видяла край къщата си. След като никой не вдигна телефона, двамата полицаи трябваше да се върнат на „Найн майл“, но никой не им отвори. Вбесени от това, те заключиха, че Аштън умишлено им губи времето и заплашиха да го съдят.

Тогава Аштън извади последния си коз и показа дипломатическата си карта. Макар че не го пуснаха веднага, двамата полицаи се убедиха, че проблемът не е от тяхната компетентност, и започнаха да го разкарват по етажите на полицията. Шефът им обаче изобщо не искаше да бъде обвинен, че е арестувал без причина чужд гражданин. След като се обадиха в британското посолство и провериха самоличността му, ченгетата най-после му повярваха.

Шефът на бюрото във Вашингтон се ядоса, когато разбра какво се е случило с Аштън. Току-що се бе прибрал вкъщи след дълъг и напрегнат ден, когато му позвъниха от полицията, че Аштън е арестуван. Той трябваше отново да бие път до авеню „Масачузетс“. И бездруго беше раздразнен, че Аштън не е уведомил никого кога напуска хотела и къде смята да ходи.

— Получихме шифрограма от Лондон — каза колегата му със студен тон. — Викат те обратно. Ще уведомя Воксхол Крос, че ще летиш с „Бритиш Еърлайнс“, полет 1850, утре сутрин в 9,40, така че по-добре си размърдай задника.

От едва прикритата му усмивка Аштън разбра, че той искрено ще се радва да се отърве от него.

Аштън закопча шлифера си и излезе навън. Духаше студен вятър. Видя понтиака си паркиран точно до входа на сградата. Отключи колата, седна на шофьорското място запали и потегли. След около петнадесет минути с учудване забеляза, че някой от полицаите бе забравил радиостанцията си на седалката.

Смяташе да си вземе багажа от хотел „Шенандоа“ и да се върне във Вашингтон. Полицейската радиостанция обаче коренно промени плановете му. Никога не оставяше работата недовършена, а до Ричмънд имаше само стотина мили. Вашингтон щеше да почака. Извади картата на града от жабката и я отвори с една ръка. След като й хвърли един поглед, се отправи към „Найн майл“.

Вратата на гаража беше вдигната. Сиво-синьото Мазерати бе там, но фолксвагенът липсваше. Имаше и един доста стар олдсмобил. Аштън мина покрай къщата и паркира понтиака до гората, където се надяваше, че няма да го забележат. Заключи колата и тръгна към резиденцията на семейство Лабет.