Клайв Игълтън
Кървави пари (8)

Седма глава

Обикновено следобедните закуски не бяха особено приятно занимание. Общо взето, закуската протичаше или в пълно мълчание, или в отчаяни опити за водене на разговор. Обикновено мълчаливецът бе мъжът в семейството. Макар че Аштън не бе станал със задника нагоре тази сутрин, Хариет успя да изтръгне от него само една дълга прозявка. Тъй като хобито й бе боулингът, тя хвърли пръстенчето от салфетката си в купичката му с овесени ядки.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Искам да ми обърнеш малко внимание.

— Бях се замислил — намусено каза той и извади халката.

— Признай си, че си сърдит, защото на сина ти му растат зъби и не можа да спиш добре — заядливо отвърна тя.

— Не можах да спя, защото мислех.

— За какво?

— За това какво всъщност е станало в „Елите“ онзи ден. Убийците са влезли в къщата толкова бързо.

— В контролната стая нямаше никой. Имам чувството, че там никога не са дежурели. Колко ли часа на ден са разпитвали Менендес? Шест, осем, десет?

— Вероятно осем. Разделяли са ги на три части — от осем и половина до дванадесет, от два до четири и от пет до седем.

— Ето какво било.

Хариет беше права. Нямаше начин в контролната зала да е имало постоянно дежурен, двадесет и четири часа. Макар че Харви Йо е водел разпита, той изрично бе помолил Шарън Картрайт да присъства заради перфектния си испански, а и да се учи. В такъв случай присъствието й на повечето разпити е било логично. Освен това Шарън е трябвало да превежда всяка касета на английски език и е била доста заета. Лари Роситър не си е давал много зор, а и не разбираше и дума испански. Като аналитик той е отговарял за оценяването на информацията, която Менендес снасял. Можел е спокойно да дежури по осем часа на ден в стаята, но как са покривали останалите шестнадесет? Аштън бе убеден, че Харви Йо никога не би склонил да дава дежурства. За снобизма му бе споменал дори Ерик Даниелс. Това би било под достойнството му.

— Просто не са имали дежурен — заключи той.

При подобна политика положението е било доста неконтролируемо. Камерите може и да са засекли убийците, но никой не е наблюдавал екраните в контролната стая.

— Вчера се отбих в техническите служби. Освен всички охранителни мерки в „Елите“ е инсталирана и централна заключваща електронна система. Когато тя действа, единственият начин да проникнеш в къщата е да се усмихнеш на камерата и да позвъниш. Дежурният в стаята трябва да изключи алармата и да отвори.

— Системата беше изключена — каза Хариет. — Имали са ключ за къщата.

— Така ли мислиш?

— В коридора намерих ключодържател. Един ключ липсваше.

— Да не би Шарън Картрайт да го е взела, преди да излезе, и да го е дала на убийците?

— Така мисля, Питър.

— А когато те са влезли, са разполагали с петнадесетина секунди да изключат алармата. И Шарън им е казала къде се намира централният ключ?

— Точно така. Друг е въпросът дали го е направила доброволно.

Според касетите Шарън Картрайт бе излязла от къщата в понеделник на 23 януари в два часа, както и на следващия ден по същото време. Няколко часа по-късно убийците са проникнали в „Елите“. Минута след излизането й син форд „Транзит“ бе обиколил къщата.

— Вероятно е била отвлечена — предположи Аштън. — Някъде по пътя между Нейбърн и покрайнините на Йорк шофьорът е примамил Шарън. След това са я вкарали в микробуса. Малко по-късно един от убийците е закарал маестрото в Йорк и го е зарязал близо до Кралския театър.

— Значи всичко е било планирано предварително, а в понеделник са репетирали?

— Не, смятали са да го направят тогава, но са видели много хора и са били предупредени да го отложат с двадесет и четири часа.

— Ами ако не беше станало и във вторник?

— Не знам. Дори и Менендес нямаше да е в състояние да я накара да отиде за трети път в Йорк.

— Защо мислиш, че е била отвлечена?

— Ако беше съучастник, Шарън нямаше да спечели нищо, а да загуби всичко. Щеше да бъде преследвана до края на живота си.

Предателството не е присъщо на Шарън, помисли Питър. Тя е неуравновесена, с бурен темперамент и не може да поддържа дълга връзка. Явно е харесала кубинеца и решила да задоволи нагона си. Естествено, поела е страхотен риск, но Даниелс много правилно спомена, че Шарън си пада по авантюрите. Веднъж станала плячка в ръцете на Менендес, тя не е можела да контролира положението. Но хлътнеше ли по някого, Шарън Картрайт не се интересуваше от нищо друго.

— Всичко тръгва от Менендес — каза Аштън. — Трима човека са убити заради него, а в действията му няма никаква логика. Нищо толкова важно не е казал на Харви Йо, че да си струва да умреш за това. Подробно прегледах всички записи. И въпреки всичко двадесет и четири часа по-късно убийците са разбили апартаментите на Шарън и Джил Шеридан, господ знае защо.

— Имаш един-единствен изход — прекъсна го Хариет.

— И какъв е той?

— Да разбереш кой всъщност е Раул Гарсия Менендес.

Аштън се замисли. Можеше да отиде във външно разузнаване и да поиска информация за кубинеца от отдел „Наркотици“. Можеше да поиска помощ и от бюрото на ФБР в Маями. И ако Менендес наистина е толкова известен, колкото твърдеше, щеше да фигурира в досиетата на тези служби. Обаче първо трябваше да обсъди проблема с Хейзълуд.

— Благодаря за съвета.

— Радвам се, че все пак нещо излезе от измъчения ни разговор.

— Какво искаше да ми кажеш, преди да заговорим за Менендес?

— Не е спешно.

— Кажи де.

— Мога да ти го кажа и през следващите шест месеца. Бременна съм.

 

 

Брайън Томас не влизаше за първи път в морга. Вече тридесет и пет години му се налагаше да гледа обезобразени трупове. Навикът обаче не бе притъпил сетивата му и от специфичната миризма на формалин стомахът му винаги се обръщаше. И колкото по-млади хора срещаше там, толкова по-лошо му ставаше.

Заедно с детектив Олдфийлд бяха отишли в Нотингам да разследват поредното убийство — от река Трент, близо до крайбрежието Бийстън в югозападната част на града, бе изваден труп на млада жена. Следственият отдел в Северен Йоркшир твърдеше, че трупът може да е на Шарън Картрайт. По нареждане на Олдфийлд цял Източен Мидланд я издирваше.

— Познаваш ли я? — попита Олдфийлд.

— Да. — Томас се закашля. — Това е Шарън Картрайт.

Тя бе пребита и простреляна в главата. Според главния инспектор в отдел „Тежки престъпления“ раните бяха от малокалибрен пистолет. Пръстите на ръцете й бяха подути и полицаите заключиха, че е била вързана дълго време. По тялото й имаше изгаряния — вероятно е била жестоко измъчвана. Следователите в отдела бяха убедени, че това е дело на няколко души.

— Тези копелета са използвали жената за пепелник — отврати се той. — Загасвали са си фасовете в тялото й.

— Правена ли е аутопсия? — попита Олдфийлд.

— Насрочена е за днес в два.

Томас излезе да глътне малко свеж въздух. Знаеше, че сега много хора във Воксхол Крос ще променят коренно мнението си за нея. Вярно, че понякога минаваше границата и прекаляваше със сексуалните си прищевки, но стоически бе издържала на мъченията. Кой знае колко са я измъчвали, докато изтръгнат от нея информация за алармената система в „Елите“.

— Копелета! — изкрещя Томас. — Гнусни копелета.

— Ще ги хванем, Брайън, бъди сигурен.

Томас се извърна и видя Олдфийлд.

— Не знаех, че стоиш зад гърба ми — сопна се той.

— Извинявай. Май те стреснах.

— Няма нищо. — Томас се обърна и се заслуша в шума от колите по улица „Мейд Мериън“ близо до Окръжната болница. — Защо са я изхвърлили чак тук, когато река Ус е на една крачка разстояние?

— За да се застраховат. Убийците често хвърлят жертвите си в реките. Аз ли трябва да те уча, Брайън?

Точно така беше. С очите си бе видял няколко трупа, извадени от Темза. Убийците бяха напъхали Шарън в чувал и бяха добавили няколко тухли за тежест. Когато видели, че не са преценили тежестите, вече било късно. Вместо да потъне на дъното на реката, чувалът изплувал към брега и един разхождащ кучето си човек го забелязал.

— Ще разкажеш ли на пресата какво са й сторили? Мисля, че някъде някой знае кои са убийците, може би съпруга, приятелка или роднина. Може би някой ще ни помогне.

— Няма да се осмелят — каза Олдфийлд.

 

 

Първата среща на Аштън с Клифърд Пийчи бе през 1991 година, когато служителят на МИ 5 беше един от основните асове на службата. Мъжете и жените от това звено бяха известни като „наблюдателите в Кремъл“, защото основната им задача беше да следят резидентурите на КГБ и ГРУ, руското посолство, търговската легация и консулските служби. Пийчи изобщо не изглеждаше подходящ за работата — дребен на ръст, с остри черти, той приличаше на плъх. Сивата му коса бе късо подстригана, макар че темето му беше почти голо.

Клифърд Пийчи бе започнал кариерата си като провеждащ разпити и за нула време си бе спечелил репутация като на великия Джим Скардън, който през 1950 година беше разбил дълга верига от комунистически агенти, включително и Клаус Фукс, руският атомен шпионин. Той бе сменил три работи и сега оглавяваше новосъздадения екип за борба с наркотиците. Първият въпрос, който зададе на Аштън, нямаше нищо общо с наркотиците.

— Каква е тази пиратска история, Питър?

— Моля?

— Черната превръзка на окото ти.

— Не се забелязва повече от това да носиш тъмни очила през зимата.

Аштън махна превръзката и му показа пораженията върху окото си.

— Красота. Кой те изрисува така? Хариет ли?

— Кой друг.

— Как е тя? — попита Пийчи с равния си глас.

— Цъфти.

Преди да постъпи в тайните разузнавателни служби (SIS), Хариет бе работила четири години на улица „Гауър“ и познаваше много добре всички „кремълски наблюдатели“, особено Клифърд Пийчи, с когото я свързваше добро приятелство. А уважението, което изпитваше към него, бе богато възнаградено — Пийчи я взе под крилото си и винаги й помагаше. Той обаче неведнъж бе изразявал мнение, че Аштън не я заслужава.

— Цъфти, а? — усмихна се Пийчи. — А Едуард?

— Растат му зъби, не ни дава да спим.

— Сигурно като сеньор Раул Гарсия Менендес.

— Значи си чул за него?

— Не и преди Виктор Хейзълуд да ми се обади и да ме предупреди, че идваш.

— Искаш да кажеш, че взаимно си губим времето?

— Съвсем не. Не сме забелязали името Менендес, но имената не означават много в света на наркотиците. Може би все пак го познаваме. Разкажи ми нещо за него.

— Знам какво е казал на резидента ни в Сантяго, когато поискал политическо убежище.

— Предполагам, че в тази история няма и грам истина — отбеляза Пийчи.

— Така — Менендес е на четиридесет и две години, роден в Хавана. Казва, че няма спомени от детството, тъй като родителите му избягали от Куба часове преди Фидел Кастро и армията му да нахлуят в столицата. Един негов чичо по майчина линия се опитал да се противопостави. Месеци наред убийството му било разнищвано от вестниците. Това се случило през януари 1959 година.

Пийчи включи преносимия си компютър.

— Знаеш ли му името?

— Да, но тази част от историята вече е проверена от нашия отдел.

— Нека сравним сведенията си. Повече информация няма да ни навреди.

— Добре. Казвал се Леон Валдес. Шеф на полицията в Пинар дел Рио.

Пийчи вкара данните в компютъра с професионалната бързина на машинописка. След това бързо изписа някакъв код, натисна бутона „търси“ и блажено се облегна назад.

— Нямаме кой знае колко за Леон Валдес — след малко каза той.

— Не се учудвам. Вероятно Роджър Бентън е взел данните от същия източник.

— Леон бил най-големият от четирима братя — зачете Пийчи от екрана. — Останалите трима — Арналдо, Умберто и Рафаел са успели да избягат във Флорида. По-късно Умберто участвал в десанта в залива Кочинос и бил един от осемнадесетте загинали в битката между седемнадесети и двадесет и първи април 1961. Бил на двадесет и шест години.

— Това не знаехме — призна Аштън. — Как разбрахте?

— От два източника — ФБР и Агенцията по наркотиците. — Пийчи извади лулата си, напълни я с „Дънхил стандарт“, който измъкна от едно чекмедже на бюрото си и запали клечка кибрит.

— Арналдо Валдес обаче не е момче за пример. Сега ще се убедиш.

Принтерът отпечата цели две страници с информация на полицията в Маями и ФБР. През внушителната си тридесетгодишна кариера Арналдо Валдес бе извършил почти всички възможни престъпления. В началото принуждавал приятелката си да проституира и взимал изкараните от нея пари. Така се замогнал и постепенно събрал антураж от двеста момичета на повикване. След сводничеството започнал търговия с кокаин, а по-късно наел банда дебеловрати горили, които добросъвестно пазели територията му от конкуренцията. През 1984 вече бил превзел целия Западен бряг. Освен това отворил верига от магазини за алкохол, четири хотела, казино, имал и дял в една офшорна банка на Бахамските острови. С този разнообразен бизнес изпирал парите, получени на улицата.

Сега шестдесетгодишният Арналдо излежаваше двадесетгодишна присъда за убийство. Трябваше да излезе от затвора през ноември 2002 година. Семейният бизнес обаче продължаваше да просперира благодарение на по-малкия брат Рафаел — високоплатен адвокат, силно уважаван в обществото. Поне Агенцията за наркотици, ФБР и полицията на Западен Палм Бийч бяха убедени, че той играе основната роля в това шоу.

Пийчи принтира още една страница и я подаде на Аштън.

— Това е компютърна снимка на Рафаел Валдес. Познато ли ти е това лице?

— Твърдо не.

— Виктор спомена, че Менендес е търгувал с най-великите наркобарони.

— Така твърди Менендес.

— И никога не е говорил за братята Валдес?

— Никога.

— Какво ли, по дяволите, е правил чак в Сантяго?

— Носел два милиона долара в замяна на чист стопроцентов кокаин от името на Роско Квибел — опасен негър, убиващ особено жестоко враговете си. Според сделката колумбийците трябвало да доставят кокаина със самолетна пратка в Доминиканската република, като използват за целта самолет „Бийчкрафт Барон“.

— За два милиона долара? Страхотен бизнес, няма що.

— Купувачите са били други — каза Аштън. — Менендес работел само за комисионата си, която била по-малко от 5 процента. За да се избегне междинно зареждане с гориво до Доминиканската република, на терминала самолетът бил зареден догоре.

— Нека да позная — прекъсна го Пийчи. — Колумбийците са се издънили, нали?

— Не и според Менендес. Самолетът минал под радара и стигнал по разписание. Всичко било уредено за нула време, само че по-късно Менендес установил при проверката шестдесет процента захар в кокаина.

— Ами другите купувачи? Успял ли е да ги изпързаля?

— Менендес изобщо не ги е чакал. Каза ни, че нямал желание да бъде вързан за дърво и разчекнат. Макар че Южна Америка предлагала благоприятни условия за укриване, хората на Роско Квибел не се отказвали лесно.

— Вярваш ли му?

— Никой във Воксхол Крос не му вярва. Менендес нямало как да развали сделката, защото вече бил дал парите, които вероятно са били много повече от два милиона долара.

— Да приемем, че Роско Квибел съществува.

— Да. Роджър Бентън се свърза с колегата ни във Вашингтон, който се обади на ФБР и всички правни институции във Флорида.

Роско Квибел наистина съществуваше и напълно отговаряше на описанието на Менендес. За учудване на всички, нито ФБР, нито агенцията за борба с наркотиците проявиха особен интерес към него. Дори не искаха да видят и чуят кубинеца.

— Менендес каза ли как е започнал търговията с наркотици?

— Да, имал магазин за алкохол в Палм Бийч. Един ден разбрал, че пари могат да се изкарват много по-лесно. Продал го, преместил се във Форт Лодърдейл, намерил си доставчик и започнал да предлага наркотици по училищата. Там се запознал с Роско Квибел. Решили да правят бизнес заедно. Менендес трябвало да приеме предложението на негъра, ако искал да остане жив.

— Значи магазинът за алкохол бил в Западен Палм Бийч?

— Знам какво си мислиш — засмя се Аштън.

Братята Валдес държаха магазини в същия район, а Менендес имал далечна роднинска връзка с тях по майчина линия. Навремето успял да изкопчи значителна сума от богатия адвокат и фамилията завинаги го намразила.

— Какво ще кажеш, Питър?

— Много просто. Ние не бива да се замесваме. Това е работа на МИ 5. Редно е да ви върнем цялата информация за Менендес и край.

— Ще кажеш ли на Виктор?

— Да.

— Ще те послуша ли?

— В никакъв случай. Загубихме трима души и няма да се успокои, докато не получи възмездие.

Сателитната връзка беше толкова добра, че все едно си говореха през две стаи, а не на хиляди мили разстояние и друга часова разлика. В Лондон беше шест без пет, а тук в Савана, Джорджия — обяд.

— Намерихме желаната от вас стока — дойде съобщението от Лондон.

— Колко ще ни струва? — попита брокерът.

— Колкото е уговорката — пет милиона долара.

Брокерът затвори телефона. Рафаел Валдес щеше да бъде доволен, че парите му са в сигурни ръце.