Клайв Игълтън
Кървави пари (22)

Двадесет и първа глава

Брайън Томас оправи сакото си, демонстративно си погледна часовника и изсумтя. Това обаче не направи никакво впечатление на секретарката на Ишъруд. Тя се бе обадила на шефа си около девет часа, че Томас чака да се срещне с него, но Ишъруд заяви, че в момента няма никакво време. Грешката й бе там, че бе дала известна надежда на Томас. Когато пристигна в Скотланд Ярд и разбра, че Ишъруд е в дълго заседание с инспекторите от следствения и специалния отдел, той се вбеси.

— Няма да се бави — успокои го секретарката с нежен глас.

Томас не знаеше какво разбира тази млада дама под бавене, но вече седеше в стаята й повече от час. Обеща си, че ще чака още пет минути, след което ще си тръгне. Знаеше обаче, че не може да го направи, което го влудяваше още повече. Мислеше да пита секретарката дали има някой вестник за четене, когато Ишъруд се появи. Поинтересува се дали някой го е търсил.

— Не, но имате гостенин — отвърна Томас, преди секретарката да отговори.

Ишъруд студено се усмихна и погледна секретарката си, която поклати глава в знак, че няма никакви съобщения.

— Заповядай, Томас — каза хладно той и отвори вратата на кабинета си.

Брайън го последва. Май голямото им приятелство беше свършило — за съжаление.

— Имам нещо за теб — каза Ишъруд и му подаде списък с телефони. — Ъруин е изпращал факсове на тези номера от четвърти януари нататък.

— Благодаря ти, Пол.

— Вече те предупредих, че това е последната услуга, която върша за теб.

— Разбрано — усмихна се Томас.

— В списъка фигурира само един номер в чужбина. „Новакс промоушън“ в Понте Ведра.

— Къде е това?

— Във Флорида. Не се задълбавай много. Ъруин може да е излъгал Фокс, че канадският му приятел вече не е в страната.

— Защо? За да защити канадеца ли? — Томас поклати глава. — Няма никаква логика. Ние смятаме, че някой е проследил Менендес до Сантяго…

— Кой сме ние?

— Аштън и аз.

— Учудвам се, че и той не е тук сега. С какво се занимава?

— Той е… — Томас щеше да каже, че Аштън е в Русия, но успя навреме да спре. Все още не знаеше какво се е случило в Москва, но горе на последния етаж всички бяха бесни и от слуховете, които бе подочул, разбра, че Аштън има сериозни проблеми. — Всъщност няма възможност да присъства. Смятам, че Ъруин се е задействал, когато са разбрали, че посолството ни изпраща кубинеца във Великобритания. Интересно какъв ли бизнес върти Ъруин с „Новакс промоушън инкорпорейтид“. Не прилича на детективска агенция.

— Вероятно фирмата се занимава с много дейности. Може би „Новакс промоушън“ му е продала нещо.

— Това ли е пробутал Ъруин на ченгетата?

— Нямам представа.

— Разпитвали ли са го?

— Чуй ме добре, Брайън — ядоса се Ишъруд. — Досега трябваше да търпя крясъците на шефа ми и на ченгетата от следствения отдел. Разбрали са, че разполагам с разпечатката от факсовете на Ъруин, което е незаконно. Шефът ми побесня, че не съм го уведомил предварително.

— Яд ги е, че си ги прескочил, а?

— Знаеш, че не е по правилата.

— Сигурен съм, че Ъруин ги е подкупил.

— Недей да говориш така.

— Ти сам каза, че той има много връзки.

Бившият сержант Ъруин работеше от много години като детектив и беше усвоил всички трикове. Ъруин сигурно знаеше, че полицията не може да използва записа с разговора му с Фокс, защото той е подслушван незаконно. Всеки уважаващ себе си адвокат би отхвърлил такова доказателство.

— Уили за него ли работи? — попита Томас.

— Кой?

— Фокс спомена това име, когато се обади на приятелката си Едуина, след като го освободиха от „Падингтън Грийн“. Мислехме, че Уили е някакъв агент.

— Сетих се. — Ишъруд щракна с пръсти. — Казва се Уилис. Адвокат е. Има офис на улица „Поплар“. Казват, че бил много печен. Веднага намирал алиби и на най-големия убиец. Прякорът му е Уили Уилис.

Явно Хикс не бе чул добре името, когато е подслушвал Фокс и Едуина. Е, най-после намериха отговора поне на един от многото въпроси.

— Относно тази фирма „Новакс промоушън инкорпорейтид“…

— Край на въпросите — прекъсна го Ишъруд и го избута към вратата.

— Добре. Много ми помогна.

— За последно, Брайън, нали си спомняш?

— Разбрано.

Ишъруд се ръкува с него също като за последно. Томас се ядоса и забърза към асансьорите. От колко време се познаваха? Може би от петнадесет или шестнадесет години. И изведнъж, край. Надяваше се поне хората на последния етаж във Воксхол Крос да направят нещо за „Новакс промоушън инкорпорейтид“.

 

 

Звънецът не преставаше да звъни. В началото се звънна един път, но след няколко секунди някой направо се облегна на бутона. Хариет много пъти беше молила Питър да го смени, но той винаги отлагаше работата за друг път. За пореден път се убеди, че в тази къща всичко нея чака. Постепенно хората се бяха отказали да натискат разваления бутон и предпочитаха да чукат на вратата, но тазсутрешният гостенин проявяваше нетърпеливост и дори нахалство.

Хариет си мислеше, че може да е всеки друг, но не и Клифърд Пийчи. Сърцето й се разтупка силно и тя изпадна в същия ужас, който изпита, когато преди тринадесет месеца й се бяха обадили в Линкълн, за да я информират, че Питър е прострелян. Тогава двамата офицери не бяха много словоохотливи.

— Все още е жив — бе казал единият, а другият добави, че инцидентът е станал в Калифорния. Сега тя отново усети, че нещо не е наред.

— Не се притеснявай — успокои я Пийчи. — Питър не е ранен.

— Слава богу! — въздъхна Хариет.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се. Извинявай.

— Аз трябва да се извинявам. Можех поне да се обадя по телефона.

— По-добре, че не си го направил, Клифърд. Имам развинтена фантазия.

Хариет отвори вратата на хола и го покани.

— Ще пиеш ли кафе?

— Не, благодаря. — Пийчи се усмихна. — Пия много в службата, а не съм добре със сърцето. За съжаление Питър е арестуван за шпионаж.

Хариет сви рамене и въздъхна.

— Кога?

— Снощи, около девет часа московско време. Руснаците са много сконфузени. Съжаляват.

— Има ли значение? Съпругът ми е в пандиза, а те съжаляват.

— Не разбираш, Хариет. Хората около президента Елцин се опитват да създадат нов имидж на страната си. Последното нещо, което искат, е шпионски съдебен процес. Ще депортират Питър.

— Кога?

— Няма да е днес.

— А утре?

— Може би.

— Днес не, може би утре — ядоса се Хариет. — Не знаеш ли кога ще го освободят? Руснаците наистина ли смятат да го депортират, или ти така си мислиш?

— Не са го заявили официално, но така се говори.

— Искаш да кажеш, че някой тъп руснак е погледнал магическото си кълбо.

— Недей да говориш така, Хариет. Не си права.

Това беше тактичният начин да й каже, че разсъждава детински. Познаваха се отдавна, преди години работеха заедно в К2. Клифърд винаги се бе възхищавал на нейните способности и на трезвия й разум.

— Питър не искаше да ходи в Москва — смени тона Хариет.

— Какво точно ти каза?

Типичен следовател, помисли си Хариет, винаги готов да зададе най-неподходящия въпрос.

— Нищо не е казвал.

— Откъде знаеш тогава?

— Разбирам Питър, без да казва и дума.

Хариет знаеше, че Клифърд не й вярва, но той кимна утвърдително. Сигурно беше убеден, че интуицията тук нямаше нищо общо. В петък никога не й вървеше. А петъкът, преди Питър да замине, бе един от най-лошите. Едуард непрекъснато плачеше, защото му растяха зъби, а тя се чувстваше неразположена. Явно бременността й напредваше. Пералнята бе гръмнала, водата се бе разляла из цялата кухня.

Хариет бе звъняла на четири сервиза. Най-накрая една фирма се съгласи да вземе поръчката към края на деня. Техникът, който дойде в пет часа, се правеше на всезнайко. След като видя, че в помпата на пералнята е заседнала монета, й изнесе половинчасова лекция за немарливостта на потребителя и липсата на уважение към техниците и машините. За капак Питър закъсня много за вечеря и яденето изстина, а вечерта завърши със скандал.

Както обикновено се сдобриха в леглото. Известно време лежаха безмълвно в тъмното, след което Питър я прегърна, а тя страстно му отвърна. Когато тя вече заспиваше, Питър спомена, че Хейзълуд го изпраща в Москва. Намекна също, че ще се опита да подкупи Павел Трилисер. Тя знаеше, че Аштън ще го направи, каквото и да му струва това.

— Всичко ще се оправи, Хариет — успокои я Пийчи.

— Надявам се.

— Какво искаш да кажеш?

— Проблемът на Питър е, че е предан до глупост на Хейзълуд. Аз обаче не съм. Виктор го смята за велик, смята го за човек на риска, а това изобщо не е вярно. Мъжът ми просто винаги е спасявал кожата на Хейзълуд, рискувал е живота си за него.

— Спокойно, ще ти го върнем.

— Съветвам ви да го направите — намръщи се Хариет. — Ако нещо стане с него, ще вдигна всички ви във въздуха.

 

 

Четиридесет и осем часа, след като се запозна с Питър Аштън, Джордж Елфинстоун стигна до извода, че по-добре да няма вземане-даване с него. През двадесет и пет годишната си кариера той не бе срещал човек, който непрекъснато да създава проблеми. Притесняваше го и фактът, че лично трябваше да държи посланика в течение. Ядоса се още в началото, когато от Лондон го уведомиха, че Питър пристига в събота и има намерение да се срещне с Павел Трилисер. Специално го предупредиха да не му се бърка в работата.

Когато консулът научи, че Питър е арестуван за шпионаж, Елфинстоун се почувства още по-унизен. При подобни ситуации се налагаше той лично да говори с посланика за случая. Никога обаче не искаха мнението или съветите му. Чувстваше се като куриер, говорител на неясна за самия него мисия. Работата му беше само да предава информацията без всякакъв коментар. Към края на работния ден шефът на комуникациите влезе в офиса му с поредната телеграма.

— Исках да те уведомя, че Аштън вече пътува за вкъщи — каза той.

Елфинстоун реши, че най-после може да изкаже собственото си мнение.

— Много добра новина.

Но веднага се намръщи и препрочете телеграмата. Заповедта за депортирането на Аштън беше издадена в десет часа по Гринуич, но вместо да го изпратят с първия самолет за Великобритания, руснаците го качили на влак за Санкт Петербург, където щели да го предадат на британския консул.

— Руснаците твърдят, че го правят по финансови причини. За глупаци ли ни вземат? Нима ще им повярваме, че са толкова бедни, та не могат да си позволят един самолетен билет до Великобритания? — избухна Елфинстоун.

— Всичко е планирано, Джордж. Руснаците не искат да се вдига много шум. Смятат, че излитането му от летище „Шереметиево“ ще привлече вниманието на много хора. Както сам виждаш, Аштън се е противопоставил на това решение и е поискал среща с консула. Руснаците нямаха нищо против и с удоволствие го препратиха натам.

Според разписанието пътят с влак трае около пет часа, но винаги има закъснения. Генералният консул е уведомен и урежда пътуването на Аштън до Великобритания през Хелзинки или Талин.

— Никъде не пише кога Аштън ще пристигне в Лондон.

— Труден въпрос, Джордж. Всичко зависи от проклетия влак. Кажи на хората във Воксхол Крос да не го очакват по-рано от сряда следобед.

 

 

Полицията в Маями обстойно разпита мениджъра на агенцията за коли под наем „Ю карс“, която бе дала шевролета на жертвата. Той им показа договор, подписан от Чарлз Баркли. Там пишеше, че е отседнал в хотел „Хилтън-Фонтенбло“ на булевард „Колинс“. Информацията бе потвърдена от рецепцията в хотела. При регистрирането Баркли упоменал улица „Шустер“ 107 в Лондон за домашен адрес. Отказал бе да използва кредитна карта, а двете вечери в хотела му бяха предварително платени. Баркли оставил и капаро от четиристотин долара на „Ю карс“. Това изглеждаше съмнително и управата в хотела обеща да провери сейфа в стаята му на шестнадесетия етаж.

Полицаите не се изненадаха, че Баркли пътува почти без никакъв багаж. Бяха убедени, че жертвата до мотел „Евърглейдс“ е дребен мошеник, който се крие от някого. Когато обаче разбраха, че в сейфа има пет хиляди британски лири под формата на пътнически чекове, те отхвърлиха тази версия.

Британският консул в Маями бе уведомен за случая и предаде информацията на британското посолство във Вашингтон. Тъй като там не разполагаха с никаква информация, решиха да се обърнат към разузнавателните служби. Посоченият от господин Чарлз Баркли домашен адрес се оказа фалшив. Полицаите претърсиха всички карти на Лондон и установиха, че улица „Шустер“ просто не съществува.

 

 

Пътуването до Петербург му се стори безкрайно. Влакът тръгна от Москва с десет минути закъснение, но изобщо нямаше намерение да наваксва. Макар че му беше трудно да прецени скоростта, Аштън усещаше, че не се движат с повече от петдесет мили в час. Седалките бяха безкрайно неудобни, а компанията му безкрайно неприятна. Пазеха го две мутри от руските служби, които дори не се представиха. И двамата бяха около тридесетгодишни, но много по-здрави и по-силни от Аштън. Толкова си приличаха, че Питър реши, че са близнаци. На коланите си носеха по два деветмилиметрови автоматични пистолета „Макаров“, които с удоволствие биха извадили, без да им мигне окото.

Аштън нямаше представа какви инструкции са дадени на двете горили, но искрено се учуди, когато кондукторът им подаде кратка телеграма. Чудеше се защо ще го депортират от Петербург, когато спокойно можеха да го изпратят на летището „Шереметиево“. Служителят от консулския отдел, който го бе посетил в затвора, не спомена нищо такова. Добре поне, че не му сложиха белезници. Той реши засега да си трае и да не задава излишни въпроси.

Както прецени Аштън, оставаше им около час път. Преди четири години бе прекарал няколко дни в Санкт Петербург. Тогава градът се казваше Ленинград. След петнадесетина минути навлязоха в някаква голяма гара и влакът спря. Едната горила се изправи и дръпна Аштън.

— Хайде. Слизаме.

— Но това не е московската гара.

— Точно така. Това е „Навалочная“ — обади се другата мутра. — Не разрешават да се срещнеш с британския консул на гарата. Има много хора. В последния момент промениха плана.

След това те избутаха Аштън от купето. Бодигардовете го обградиха от двете страни и тръгнаха към изхода. Секунди след като слязоха, влакът стремително потегли. На перона ги чакаха двама мъже. Аштън никога не преценяваше хората по външния им вид, но тези изобщо не приличаха на британски дипломати.

— Къде, по дяволите, е британският консул? — избухна той.

— Спокойно. Ще те заведем при него — обади се единият руснак. — Защо се паникьосваш?

Аштън обаче наистина се притесни, след като четири руски мутри с вид на мафиоти го обградиха отвсякъде. Избутаха го по някакво черно стълбище и излязоха на шосето, където ги чакаше микробус.