Клайв Игълтън
Кървави пари (10)

Девета глава

Закуската в семейство Аштън бе шумно събитие. Щом изяде храната си, Едуард ревна да го свалят от бебешкото столче. Той се пльосна на пода и започна да удря по плочките с тигана, в който Хариет бе пържила шницели предишната вечер. По радиото песента на Бийтълс „Искам да държа ръцете ти“ отчаяно се опитваше да заглуши соловото му изпълнение. Хариет редеше мръсните чинии в миялната машина, правеше закуска и си мърмореше. Аштън се зарадва, че поне няма желание да разговарят. При целия този шум той едва чу телефона и включването на устройството против подслушване в хола.

— Тук е дежурният офицер. Тъкмо щях да затворя.

— Жалко, че не си го сторил — отвърна Аштън. — Опитваме се да хапнем. Как каза, че се казваш?

— Аз съм дежурният офицер.

— Нямаш ли си име?

Отговор не последва. Аштън предположи, че той е новобранец и се чуди дали е редно да се представя или не. Кодът на електронния чип в телефона се сменяше всяка седмица, така че бе невъзможно някой да чуе разговора им.

— Предполагам, че не е държавна тайна?

— Не — изкашля се офицерът. — Казвам се Бари.

— Радвам се, че изяснихме проблема, Бари. С какво мога да ти помогна?

— Полицията е задържала заподозрян в убийството на Шарън Картрайт. В момента го разпитват в „Падингтън Грийн“. Господин Бентън смята, че заместник-директорът би искал да присъствате.

— Смята? — повтори Аштън. — Значи още не е решил?

— Сигурен съм, че директорът ще ви се обади лично.

— Добре, Бари. Кажи нещо за заподозрения.

— Може би ще е по-добре да говорите с директора.

Аштън прецени, че е прав, и затвори. След няколко секунди телефонът отново иззвъня. По дълбокото вдишване на дим от пура в слушалката Аштън не можеше да обърка Виктор с никой друг. Значи се обаждаше от кабинета си, единственото място в къщата, където съпругата му Алис разрешаваше да се пуши.

— Предполагам, че дежурният офицер на Роджър Бентън вече те е информирал — започна Хейзълуд.

— Да. Каза, че ти ще ми дадеш подробности за заподозрения.

— Казва се Фокс. Рони Фокс. Снощи приятелката му го изпяла на полицията.

На брифинга на Олдфийлд с пресата присъстваха журналисти от северните ежедневници, включително и един репортер, който работеше за „Ивнинг стандарт“. Вероятно изявлението за убийството на Шарън Картрайт вече бе отпечатано във вестника.

— Заловили са Фокс рано тази сутрин — продължи Хейзълуд. — Олдфийлд е на път от Йорк, за да го разпита. Вероятно вече са пристигнали с Брайън Томас в „Падингтън Грийн“.

— И Брайън Томас ли ще ходи?

— Нали току-що ти казах — повиши тон Хейзълуд.

— Съжалявам, нещо съм разсеян. Защо тогава да ходя и аз?

— Защото искам да сравня записките ви.

— Добре.

— В такъв случай си замъкни задника там по най-бързия начин. Разчитам да бъдеш основна фигура при разпита.

Аштън тъкмо се канеше да попита как да задава въпроси, когато Брайън Томас е в пълното си право да върши това, когато Виктор затвори. Върна се в кухнята и дояде остатъците в чинията си.

— Трябва да изчезвам.

— Не взимай колата. Трябва ми днес.

— Добре.

— Колко щедро!

— Добър човек съм аз — каза той и страстно я целуна по устата.

Беше валяло цяла нощ и черни облаци забулваха небето. Той тръгна от „Рилет Клоуз“, разходи се и хвана метрото от Рейвънскорт парк. На спирка „Хемърсмит“ се прекачи на друг влак за една спирка и реши да походи пеша до улица „Еджуеър“.

Олдфийлд и Томас отдавна бяха пристигнали в „Падингтън Грийн“ и контролираха положението. Виктор обаче не го бе уведомил за присъствието и на Клифърд Пийчи. Аштън реши да не задава въпроси какво търси там и други от сорта.

— Тук прибираме всички заподозрени членове на ИРА и по-опасни престъпници — обясни Пийчи. — Пълно е с терористи, а вече си имаме и наркобарон. Затова непрекъснато сме нащрек.

— Затова службите за сигурност ще се ползват с преференции — намеси се Томас.

— Преференции ли? — учуди се Аштън и хвърли недоумяващ поглед към Пийчи.

— Да. Ще присъствате по време на разпита.

— Точно така. Ще наблюдаваме през тъмните стъкла — обясни Томас.

— Ще можете да чувате всяка дума — добави на свой ред Пийчи.

— Но няма да може да задаваме директни въпроси към Фокс.

— Сигурно вие сте главен инспектор Олдфийлд — обърна се Аштън към един безвкусно облечен човек на средна възраст. — Казвам се Питър Аштън.

— Приятно ми е.

— Не искам да си мислите, че непрекъснато се месим в работата на колегите.

— Това е полицейско разследване — напомни Олдфийлд. — Вие ще бъдете само странични наблюдатели. Аз ще разпитвам Рони Фокс. Така че отправяйте въпросите си към мен.

Правилата са си правила, съгласи се Аштън.

— Редно е първо да изслушаме Фокс — каза той.

— Добре — склони Олдфийлд. — През два часа ще правим почивка. Тогава ще коментираме разпита.

— Съгласен съм. А какво знае полицията за Рони Фокс? Бил ли е осъждан?

— Да. Още като малолетен. Има пет присъди за присвояване.

— Присвояване?

— По време на пубертета е бил ненадминат в кражбите на коли.

Фокс продължаваше да си пада по кражбите на коли, освен това бе заподозрян и за участие в два обира на банка в края на осемдесетте въпреки липсата на доказателства. Славеше се като човек с труден характер. Аштън реши, че такъв човек никога не би се самоубил.

— Работи като шофьор — продължи Олдфийлд. — Кара нощни смени в компанията „Флийт спид“. От отдела за борба с организираната престъпност редовно следяха Фокс към края на миналата година. Не откриха нищо нередно.

— Колко години е работил като шофьор?

— Четири.

— А преди това?

— Временни и почасови работи — помощник в супермаркет, работник на строежи. След деветнадесетия си рожден ден се записва в търговската флота и става стюард.

След двадесет и един месеца напуска и става шофьор на изключително богата вдовица. След година дамата го уволнява за грубост и арогантност. Носят се слухове, че го е видяла да бърка в портмонето й, но решила да не се обажда на полицията. Тогава Фокс се записва в армията, в кралските транспортни части. Посещава няколко пъти Северна Ирландия. След осемнадесет месеца си издейства предсрочно уволнение, като подкупва няколко чиновници. Уволнява се с добро поведение.

— Значи се води запасняк — каза Аштън.

— Да, но липсва в съответните регистри — отвърна Олдфийлд и затвори тетрадката. — Ако нямате повече въпроси, предлагам да започваме.

— Тук ли е адвокатът му?

— Няма такъв. Фокс смята, че не се нуждае от помощ.

— Колко самонадеяно!

— Абсолютно вярно — въздъхна Олдфийлд.

Аштън напълно се убеди в това, когато видя Фокс с очите си. Той седна на масата срещу Олдфийлд и неговия помощник. Когато Олдфийлд се представи, Фокс направи пренебрежителна физиономия.

— Мисли се за много красив, нали? — забеляза Томас.

— На колко години е?

— На тридесет и една и още е ерген. Но и аз да бях на неговото място, нямаше да бързам да се женя. Спокойно може да има всяка мадама, без да се обвързва.

Аштън предполагаше, че много жени са навити на Рони Фокс. Висок около метър и осемдесет, със стегнато стройно тяло, направо да му завидиш. Когато не гледаше пренебрежително, имаше красиво лице, но стоманеносивите очи под златистите вежди подсказваха за лошия му характер.

— Сигурно има много гаджета.

— Цял харем — ухили се Томас.

— Последната ли го е предала?

— Не, хитът на месеца е червенокосата Едуина. Когато хората ни го арестуваха на улица „Поплар хай“, той я чукаше. А между другото Деби живее наблизо.

— Тази Деби… — опипа почвата Аштън, — тя ли е дошла в полицията?

— Да.

— Нека позная. Деби е дала на полицията адреса на Фокс.

— Бинго!

— А Фокс ще каже, че тя го прави от ревност и е измислила цялата история.

— Хващам се на бас на една месечна заплата, че ще стане точно така.

— А Деби ще оттегли ли после думите си назад?

— Не знам. Забравих си кристалното кълбо вкъщи.

— Нищо няма да излезе от тази работа — мрачно заключи Аштън.

 

 

Джекил Айлънд в Джорджия всъщност бе полуостров и известният някога шикозен клуб вече бе превърнат в хотел. През 1886 година двама мъдри жители на Джорджия отишли в Ню Йорк и започнали да разправят наляво и надясно, че Джекил Айлънд е земният рай за ваканция и почивка. Земите били пълни с дивеч, морето с риба, климатът бил мек, а за влюбените предлагали пълно уединение. С две думи, идеално място за почивка и веселба. Фамилиите Рокфелер, Вандербилт и банкери като Дж. П. Морган също получили информация за курорта. Поканили проспериращи инвеститори на острова и завъдили дивеч и птици за любителите на лова.

Постепенно курортът се разраснал, а в центъра кокетно се извисил грамаден семеен хотел, пълен с казина, ресторанти, барове и игрални зали. Навсякъде ухаело на зелено и чисто. Служителите на хотела и семействата им живеели в специални постройки зад хотела, имало дори училище за децата им. Всяко лято членовете на елитния клуб пристигали на тримесечна ваканция със семействата си и прислугата, за да избягат от убийствената жега в Ню Йорк.

През октомври 1929 кризата на стоковата борса разрушила тази идилия. Няколко пъти се сменяли собствениците, много сгради били сринати, включително училището и жилищата на служителите. През Втората световна война клубът бил превзет от военните и пригоден съгласно техните изисквания. След много години клубът бе купен от веригата хотели „Радисън рисорт“ и постепенно възвърна първоначалното си величие.

Нордън определено не би избрал подобно място за среща. Клубът „Джекил Айланд“ беше прекалено изискан за него. Предпочиташе някое шумно място в някой претъпкан град, където никой не го познаваше. Само че Рафаел Валдес бе предложил да се видят там и Нордън не посмя да откаже. Неохотно тръгна от офиса си в Джексънвил, Флорида, пое към Джорджия по шосе 95, след което се отправи на север, за да се включи в магистрала 17. След петдесет и пет мили и едночасово каране той пристигна в клуба.

Изневиделица се появи строен, рус мъж и отвори вратата на хондата му. Нордън можеше и сам да я паркира, но не се възпротиви. Непознатият беше около 30-годишен, с остри черти, тънки устни, яркосини очи и бледо лице.

— Господин Валдес ви чака на яхтата си — учтиво каза той. — Бихте ли ме последвали?

Тръгнаха по павирана пътека, която излизаше точно на кея. Нордън видя яхтата с два осемцилиндрови двигателя. Знаеше, че роденият в Куба адвокат я е кръстил „Мария“ в чест на дъщеря си.

Когато стъпи на борда, двигателите забоботиха, русият мъж помогна на другия бодигард да прибере въжетата и яхтата отплава навътре в морето.

Валдес бе облечен с бели панталони и маратонки. Под блейзера си със златни копчета носеше тънко поло. На главата си бе нахлупил моряшка шапка. Тази безвкусица разсмя Нордън, но той по никакъв начин не издаде впечатленията си. Всички знаеха, че е много опасно да си правиш шеги с братята Валдес.

— Общият ни познат в Савана ме уведоми, че не си доволен от банковото извлечение — каза Валдес и му посочи пейката на терасата. — Седни и ми кажи какво те притеснява.

— Искам номера на сметката си, господин Валдес.

— Затова ли си дошъл?

— Надявам се.

Нордън облиза устните си. На борда беше сам с капитана и двамата бодигардове, без да броим Валдес. Стори му се, че тръгват към Атлантическия океан със скорост двадесет възла. Горилите на Валдес можеха спокойно да го застрелят и изхвърлят в морето, без никой нищо да разбере. Но ако щяха да го давят, защо им трябваше да го убиват първо? Не, така би подходил по-малкият брат Арналдо, но не и цивилизованият Рафаел, успокои се Нордън.

— Тук съм включил и някои други разходи — каза той и извади тънък плик. — Направил съм списък. Искаш ли да го видиш?

Валдес не обърна внимание на въпроса.

— Кажи ми, Нордън, ще видя ли пак племенника си?

— Раул Менендес няма повече да ти досажда.

— Сигурен ли си?

— Деветдесет и девет процента.

Менендес бе погребан лично от градската служба „Чистота“ в Брадфорд. С помощта на няколко човека Нордън му бе изкопал гроба и искрено се надяваше, че този изкоп в снега скоро ще бъде покрит с няколко тона боклук.

— Ами останалите? Ония, дето разпитваха племенника ми?

— Всички са мъртви — информира го Нордън.

— Добре. А как намери Раул?

— Не знам откъде да започна.

— Да речем, от завръщането на хората в Щатите.

Валдес бе изпратил един търговец на диаманти в Амстердам, за да купи стока на стойност пет милиона долара. Парите бяха изтеглени от банката му на Бахамските острови. Освен това бе осигурил двама бодигардове. Единият от тях беше Раул Гарсия Менендес. Това беше голяма грешка, но Менендес бе човек от техния сой и Валдес реши, че може да му има доверие. Менендес се държа чудесно в Холандия. Започна да своеволничи едва когато самолетът на холандските авиолинии се приземи на летище „Кенеди“. По време на полета бе убедил търговеца на диаманти, че често пътува и се познава с американските митничари, и го принуди да си разменят багажа.

— Племенникът ти и бодигардът минаха, след като подадоха митническите си декларации, но за учудване на всички търговецът бе спрян и старателно претърсен.

— От къде на къде?

— Раул подшушнал на имиграционните власти, че в самолета има съмнителен пътник.

— Не си ли измисляш?

— Не. Самият той ми каза. Племенникът ви много ми съдействаше. С удоволствие отговаряше на всичките ми въпроси. На летището Менендес помолил бодигарда да пази багажа, намерил телефон и изпял всичко.

Не искал да убива бодигарда, който му станал съучастник, но за по-сигурно инжектирал отрова в лявото му бедро. Содиум пентатол, изключително отровен препарат.

— Племенникът ти нарочно се развикал, започнал да плаче и да търси лекар. Когато на летището настъпила пълна суматоха, избягал. Взел такси до летище „Ла Гуардия“ и хванал първия полет. Не било важно къде отива, просто искал са изчезне от Ню Йорк.

Валдес се бе опитал да се справи с положението сам, но бил притиснат от митническите власти, които искаха да го арестуват и съдят за незаконно внасяне на диаманти на стойност пет милиона долара. Докато Валдес се чудеше дали да наеме Нордън да се занимава със случая, Менендес вече бил прелетял над 40 000 мили из Щатите и се отправил към Чили.

— Влязох в къщата му на Западен Палм Бийч и записах номерата на всички кредитни карти, които видях в банковото извлечение. Мислех, че ще мога да го открия. Знаех, че рано или късно ще се обади на някоя манекенка или на някого от фамилията Менендес, за да разбере какво става. Започнах да проучвам роднините му. По едно време той почна да се обажда на всички хора, които са имали вземане-даване с нас.

— С нас ли?

— Искам да кажа със сътрудниците ми — усмихна се Нордън. — Най-много е търсил по-голямата си сестра във Форт Лодърдейл.

Последният път, когато звъннал, Менендес я попитал дали е получила подаръка му. Тя предположила, че става дума за малката кутийка, и попитала за какво служат ключовете, но той я отрязал, че това не е нейна работа.

— Значи е наел сейф някъде — бавно каза Валдес.

— Точно така. Беше скрил на сигурно място диамантите, но не можеше да рискува служител по сигурността на посолството да намери ключовете. Ето че Раул започна да оставя дири зад себе си, които можехме да проследим. Защото той вече беше поискал убежище в британското посолство в Сантяго. Британците не са чак толкова глупави. Щяха да познаят, че ключовете са от сейф, и да принудят Менендес да им го отвори.

След като посолството прие Менендес, единственият начин да излезе от Чили беше полетът на британските авиолинии за Лондон. Аз си извадих канадски паспорт, регистрирах се в малко хотелче в Южен Кенсингтън и завързах контакти в Сантяго. Обадих се и на един частен детектив, с когото бях работил преди.

Нордън нае трима души, които да проследят каква кола ще вземе Менендес от летището. Полетът от Сантяго до Хийтроу беше около тринадесет часа. През това време можеха да се научат много неща.

— Детективът ме посъветва да използваме мотори, за да се избягнат задръстванията, а и мотоциклетистите да приличат на куриери. Послушах го и лесно проследихме колата. Британците ме улесниха, защото не прекараха Менендес през ВИП-а, а по редовния начин с останалите пътници. Когато го закараха до улица „Матю Паркър“, разбрах, че разузнавателните служби се интересуват от него. Това усложняваше нещата. Наложи се да следим Менендес при многобройните му разходки от „Матю Паркър“ до „Падингтън Грийн“ и обратно, което беше много рисковано.

Нордън имаше известен опит в разузнаването и знаеше, че скоро Менендес ще бъде преместен в тайна квартира, вероятно извън Лондон.

— Реших, че ако го настанят извън столицата, няма да можем да използваме мотоциклетите и че лесно ще ни заловят. Бях наел кола, която всяка сутрин чакаше на „Падингтън Грийн“. Идеята беше, ако ония тръгнат нанякъде с Менендес, мотоциклетистите да звъннат по мобилния телефон на шофьора в колата и той да започне следенето. Един ден това стана и всички тръгнаха по магистрала М1.

Нордън бе наел един форд „Орион“ от „Авис“. Когато видя квартирата в Нейбърн, разбра, че разпитът ще се проточи с дни наред. „Елите“ бяха напълно обезопасени. Не можеше да ги следи повече, без да го забележат. Той обаче продължи да се излага на риск цели три седмици, тъй като Валдес, след като разбра за ситуацията, нареди на Нордън да продължава да дебне. Най-после един ден адвокатът-кубинец му оказа необходимата подкрепа.

— Времето беше отвратително — продължи Нордън. — Снегът покриваше следите ни, но пътуването до Брадфорд бе кошмарно.

— И все пак си извадил късмет. Особено с онази жена.

— Да. Шарън Картрайт не спря да дрънка. Разказа ми всичко за охранителната система и много други неща. Намерих едно писмо, адресирано до Джил Шеридан. Оказа се, че тя е някаква звезда в британското разузнаване и била информирана за всички доклади на Шарън Картрайт.

— Племенникът ми разказал ли е на Картрайт за диамантите?

— Тя не знаеше за Амстердам.

— Сигурен ли си?

— Шарън бе обстойно разпитвана, господин Валдес. Нищо не скри от мен, повярвай ми.

— Чудесно — Валдес щракна с пръсти. — Покажи ми разходите си.

— С удоволствие. — Нордън отново извади списъка. — Всичко е подредено.

— Знам. — Валдес скъса плика, извади фактурата и я погледна. — Номерът на сметката ти е 0453296 ФН.

— 0453296ФН — повтори Нордън и я записа в тефтерчето си.

— Разходите ти ще бъдат включени в сметката, но ще ти бъдат удържани петдесет хиляди долара.

— Петдесет хиляди долара ли?

— Имаш още работа — отговори Валдес.

 

 

В три часа вече стана ясно, че Рони Фокс няма лесно да се пречупи. Полицията не разполагаше с никакви улики. Разпитът толкова се проточи, че на Олдфийлд му идваше да си подаде оставката и за четвърти път даде почивка.

— Доникъде няма да стигнем — каза той на Аштън и на Томас в коридора. — Не можем да го обвиним в нищо. Нямаме и отпечатъци. А приятелката му дори оттегли показанията си.

— Какво ще правим с нея? — попита Аштън.

— Ще я обвиним, че губи времето на полицията.

— Искам постоянния му адрес — продължи Аштън. — Същото се отнася и за приятелката му. Трябва да продължите да го тормозите поне още четири часа.

— Кой, по дяволите, отговаря за този разпит?

— Както сам изтъкна, ти си шефът — намеси се Томас. — Но като гледам колко зле се справяш, може би трябва да ти помогнем.

— Бъдете сигурни, че нищо няма да излезе — заключи Аштън. — Ако Фокс можеше да ни чуе сега, щеше да се надуе още повече.

— Прав си — съгласи се Олдфийлд. — Защо тогава искаш още четири часа?

— Защото мисля, че след като го изтощим напълно, той ще се обади на някого. Ще подслушам разговора.

— Колко глупаво от твоя страна — ухили се Олдфийлд.

— Току-виж чуем нещо.

— Ами ако има мобилен телефон?

— Познавам един човек, който има скенер — засмя се Аштън.