Синтия Виктор
Само ти (7)

6

— Не, Тони, кълна се. Карлин ще дойде да ме подстриже.

Стиснала слушалката между рамото и ухото си, Наташа седеше по турски на пода в стаята си и си пилеше ноктите.

— В колко ще бъдеш готова? — попита Тони.

— Не знам.

Макар тонът й да бе все така мек, раздразнението й можеше да се забележи по бързината и силата, с които пилеше ноктите си.

— Нали вече се видя с Карлин? — попита недоволно младежът. — Не можеш ли просто да й кажеш, че предпочиташ да се видиш с мен?

Търпението на Наташа бе към края си, но това не пролича по гласа й.

— Прекарахме следобеда заедно. Наистина съжалявам, но не мога да те видя по-рано от вечерта.

— Но ти ми липсваш, скъпа — произнесе с нещастно детско гласче той.

Тя чу с облекчение, че се отваря външната врата.

— Тони, тя пристигна. Ще ти се обадя по-късно.

— Но, скъпа…

— Чао, Тони. Ти си най-страхотният.

И затвори преди той да успее да каже още нещо. Вечните му въпроси за това къде е била и защо не може да бъде постоянно с него я дразнеха.

— Таш, Карлин дойде — провикна се от дневната Кит. — А аз излизам. Ще се видим на вечеря.

— Тук съм, Карлин — извика девойката. Припряно постла вестници на пода и постави стол в средата. Приятелката й се появи на вратата. Наташа вдигна поглед и й се усмихна.

— Всичко е готово за теб — заяви и й подаде ножиците. — Но, моля те, не режи повече от един сантиметър. Миналия път отряза сигурно цели пет.

Карлин кимна безмълвно. Наташа внимателно я изгледа. Стори й се твърде напрегната.

— Добре ли си? — попита я съчувствено. — Слушай, не е нужно да се занимаваш с косата ми. Може да го направим друг път. Или пък да помоля някой друг.

— Не, не, Таш — отвърна разсеяно Карлин, очевидно мислите й не бяха тук.

— Какво има? — настоя приятелката й и пристъпи още по-близо.

Тя измъкна ръка иззад гърба си и показа вече отворения плик, който държеше. Той беше леко надут.

— Харвард — промълви едва чуто. — Това е от Харвард.

Наташа ококори очи.

— Таш — Карлин направи пауза и се взря изумено в нея. — Приета съм.

Приятелката й затаи дъх.

— Шегуваш се. Приета си ли каза? Приета си! — извика и я прегърна. — Това е невероятно…

Карлин се отдръпна.

— Но аз няма никога… това бе просто едно глупаво предизвикателство. Бен…

— Разбира се! — Наташа замръзна, внезапно осъзнала за какво става дума. — Днес той трябва да получи отговор.

Изскочи от стаята си и се втурна към масичката до входа, където майка й винаги оставяше пощата. Върху нея, естествено, лежеше купчинка писма. Девойката ги грабна и ги прегледа припряно. Карлин се приближи и надникна нетърпеливо през рамото й.

Белият плик беше там, адресиран до господин Бенджамин Дамероф. Наташа го вдигна към светлината.

— О, Боже! — разтревожено възкликна Карлин. — Много е тънък. Вътре има само един лист.

Приятелката й се обърна с надежда към нея.

— Но това винаги ли значи отказ? Не може ли да е нещо друго?

— Възможно е — опита се да бъде по-голяма оптимистка. — Не съм сигурна.

Наташа се вгледа в писмото. Ако Бен не беше приет, щеше да има нужда от време, за да оправи някак си нещата. Не можеше да понесе да го види да страда.

Стиснала плика, тя се втурна към кухнята, напълни чайника с вода и го постави на печката.

— Не мислиш да правиш това, нали? — попита приятелката й, която влезе в този момент и я видя как включва котлона. — Няма да го отваряш на пара…

— Ти само гледай.

Наташа се намръщи нетърпеливо, в очакване водата да заври. Приятелката й се отпусна на един стол. Никога не бе имала намерение да ходи в Харвард. Това винаги е било мечтата на Бен, а не нейната. Той често говореше за нещата, които щяха да правят заедно в Бостън, или за лекциите, на които можеха да ходят заедно, и всеки път тя само се бе изсмивала в отговор. Разбира се, понякога си бе фантазирала какво би станало, ако отиде, но с течение на времето си даваше все по-ясно сметка колко неосъществимо бе желанието й. Дори когато резултатите й на тестовете започнаха да се изравняват с тези на Бен, тя пак отказа да приеме сериозно тази идея. Той беше единственият, който щеше да учи в Харвард, това го знаеха всички.

В очите й запариха сълзи. Толкова го обичаше. Последните месеци, които прекараха заедно, бяха най-щастливите в живота й. Сутрин нямаше търпение да стане, тъй като знаеше, че ще го види. Съзнанието й витаеше по време на часовете. Единствената й мисъл беше да прекара няколко минути с него през междучасието преди започването на следващия час. Най-ужасната част от всичко това бе да се преструва, че няма нищо против той да прекарва все така по толкова време, като играе баскетбол или да учи. Но свършеше ли с това, той бе изцяло неин — да го гледа, да го докосва, да го целува. А понякога дори да се люби с него, когато имаха късмет да заварят един от апартаментите празен. Да го прегръща силно, да гали гладката му кожа, да усеща цялото му тяло до своето, да го чувства в себе си, все по-дълбоко и по-дълбоко, докато накрая и двамата експлодираха и Бен я притискаше здраво, като мълвеше името й. Искаше й се да се потопи в тези мигове, така че те никога да не свършват. Но какво щеше да стане с всичко това сега?

Острото изсвирване на чайника я върна към действителността. Наташа постави плика над парата. Най-после, след като измина цяла вечност, както й се стори, успя да го отвори и да измъкне писмото отвътре. Прегледа го набързо, а после погледна към своята приятелка, която стоеше като препарирана на стола.

— В резервите. Поставили са го в списъка с резервите — седна и поклати глава.

На Карлин й прилоша. Всичко това бе заради нея. Тя не държеше да учи в Харвард, а ето, че бе отнела мястото на Бен. Ако не беше тя, той, разбира се, щеше да влезе. Какъв шанс имаше да влезе сега, каква беше вероятността, че ще се освободи някакво място и ще изберат точно него от списъка с резервите? Той мечтаеше толкова отдавна за това, а тя бе объркала всичко. Подпря ръце на кухненската маса и зарови лице в дланите си. Наташа се настани до нея и се взря унило в писмото пред себе си.

— Какво ще правя? — попита печално Карлин.

— За какво?

Щом чуха гласа на Бен, и двете момичета подскочиха стреснати. Той се бе облегнал на вратата на кухнята, стиснал няколко книги под мишница. Както винаги, когато го видеше, Карлин усети вълнение в стомаха и странна слабост в коленете, сякаш изведнъж отказваха да я държат. Той изглеждаше толкова безгрижен и спокоен. Но научеше ли…

— Какво става? Гледате така, сякаш някой е умрял.

Наташа се изправи и му подаде писмото.

— Моля те, не се сърди, че съм го отворила. Не можах да се сдържа.

— Какво е това?

Младежът пристъпи напред и пое писмото от ръцете на сестра си. Прочете го набързо. След това с безизразно лице постави книгите върху масата и го прочете отново, този път по-бавно.

Смачка листа и се обърна с гръб към момичетата. Настъпи мълчание. За част от секундата отпусна рамене, но ги изправи почти веднага и си пое дълбоко дъх. Когато се обърна отново към тях, вече се бе овладял.

— Е — каза той, — все още има шанс, макар и минимален.

И двете усърдно закимаха. В този момент Бен очевидно се сети, защото погледна право към Карлин.

— Ти получи ли отговор от тях?

Тя кимна отново.

— И? — настоя той.

Девойката го гледаше безмълвно, неспособна да отговори.

— Карлин?

— Аз… — започна нещастно.

— Ти си приета — произнесе спокойно той.

— Да — отвърна едва чуто тя.

Мъката му бе прекалено голяма за нея, за да може да я понесе.

— Не трябваше да ме приемат, Бен — промълви тя. — Не го заслужавах.

— Напротив, заслужаваш го. Представи се отлично на всички тестове.

Не му беше лесно, но въпреки това успя да й се усмихне. На нея й се плачеше, като гледаше колко усилия му струваше да бъде любезен.

— И освен това се занимаваше с какво ли не — продължи той. — Пееше всяка година в училищния хор, организираше карнавала. Както се казва, ти си много по-многостранно развита. А аз само учех, бях просто зубрач.

— Не е вярно — прекъсна го Наташа. — Ти спортуваше и правеше още сто неща.

— Освен това — продължи Бен, без да обърне внимание на думите й — в Харвард ще вземат само един човек от място като Уестърфийлд. Там искат да имат хора от цялата страна и са избрали именно теб. Значи си си го заслужила.

Карлин знаеше какво му костват тези думи. Никога не го бе обичала повече, отколкото в този момент.

— Бен.

Изправи се, приближи се до него и постави ръце върху раменете му. Той я прегърна през кръста и шеговито изрече:

— Чуй ме сега. Ако не те бях предизвикал, никога нямаше да кандидатстваш, затова ще трябва да се представиш добре… не само заради самата себе си, а и заради мен.

Девойката зарови лице в гърдите му и прошепна:

— Обичам те.

Наташа скочи и заяви решително:

— О, Бен, следващия месец ще приемат и теб. Най-късно през юли!

Младежът целуна леко Карлин, после погледна усмихнато към сестра си.

— Винаги надежда има, нали така?

Бен пъхна учебниците в личното си шкафче и затвори с трясък вратичката му. Закъсняваше за събранието на учениците от горния клас. Докато бързаше по коридора, въздъхна с облекчение, че денят бе почти приключил. Беше му много трудно да съобщи на съучениците си, че е в списъка с резервите за Харвард. Не беше тайна, че мечтаеше да учи там. Съучениците му бяха едновременно шокирани и изпълнени със симпатия, което го накара да се почувства още по-зле. Но поне сега вече истината се знаеше и това бе сложило край на унижението му.

Освен това все още имаше някакъв шанс да влезе. Ако ли не, щеше да се наложи да се задоволи с университета в Бингхамптън, който всъщност съвсем не беше лош. Не можеше да повярва, че е постъпил толкова глупаво да кандидатства само в Харвард и в още един колеж за всеки случай. Бе толкова сигурен, че ще го приемат в Харвард. Желаеше това толкова силно, че в крайна сметка бе повярвал в неизбежността му. Решението да кандидатства и в Бингхамптън бе взел в последния момент главно защото обучението му там щеше да бъде много по-евтино като жител на същия щат. Никога не бе мислил, че ще отиде точно там. Но не бе изключено да влезе и в Харвард. Или пък да се прехвърли, като кандидатства отново още след първата година в Бингхамптън.

Всичко щеше да се оправи, реши той, когато наближи двойната врата на училищния салон.

Залата бе препълнена с ученици и господин Ван, директорът, бе започнал вече да говори. Младежът седна на един стол на задната редица. Искаше му се да бъде до Карлин, но вече бе прекалено късно.

— Продължаваме по-нататък с предвидената за днес програма. Трябва да направя едно приятно съобщение — из залата се понесе шепот. Директорът се намръщи и ги огледа строго в очакване да настъпи тишина. — Приятно ни е да съобщим името на тазгодишния победител на наградата „Ръдърфорд“.

Бен се надигна на мястото си. Не знаеше, че ще съобщават точно днес кой е победителят. Неколцина от учениците, които го бяха видели да влиза, се обърнаха, тъй като всички предполагаха, че ще бъде той.

— Това е голяма чест за нашето училище — продължи да говори господин Ван, — и сме много щастливи, че всяка година един от нашите ученици е избиран да получи тази награда.

Хайде — помоли се наум Бен, цялото му тяло бе напрегнато в очакване. — Давай по същество. Наградата беше негова, всички го знаеха. Ако не можеше да има Харвард, щеше да получи поне нея.

— Така че за мен е голямо удоволствие да ви съобщя името на победителя — директорът засия. — Тази година наградата „Ръдърфорд“ печели Карлин Скуайър.

Разнесе се шепот. Изумени погледи се вторачиха в Карлин. Смаян Бен се изправи и като се бореше с желанието си да побегне навън, тръгна из залата, проследен от множество любопитни погледи. Щом се озова в коридора, хукна и спря едва няколко преки по-нататък, когато училището се изгуби от погледа му.

Отпусна се на бордюра на тротоара. Къде бе сгрешил? Толкова отдавна правеше планове и работеше усърдно, сигурен, че е тръгнал по верния път, водещ към целта му. Но изглежда никой друг не мислеше, че той заслужава онова, което желае. Не можеше да има нито Харвард, нито наградата „Ръдърфорд“.

И сякаш това не бе достатъчно, ами и всичко трябваше да бъде спечелено от Карлин, момичето, което обичаше. Струваше му се, че не може да й се насити. Силата на чувствата му го плашеше и затова се опитваше да възвърне поне част от самоконтрола си, като си налагаше да прекарва всеки ден по няколко часа далеч от нея — да учи или да играе баскетбол. Когато не беше с нея обаче, не можеше да мисли за нищо друго, играта му не беше толкова добра, учението не вървеше. Неговата сладка, безценна Карлин, момичето, което бе мразил така страстно в продължение на толкова години. Сега тази страст се бе преобразувала в нещо съвсем друго и беше далеч по-силна.

Това, разбира се, бе негова глупава грешка. Той я бе предизвикал да кандидатства в Харвард. Но никога не бе предполагал, че нещата могат да се обърнат така. Вчера бе съвсем искрен, когато каза, че тя има нужния успех и извънкласна дейност, които й дават голям шанс да успее, но всичко това бе просто една шега за нея. Тя никога не бе гледала сериозно на извънкласните си занимания и откакто я познаваше, почти не учеше. Колко пъти му се бе присмивала, че се старае толкова много и прекарва часове наред в библиотеката. Гневът го задушаваше. Това не беше честно.

За минута си позволи да я мрази. Нещо в него крещеше, че всичко това трябваше да бъде негово, а не нейно. Но чувството отмря бързо. Знаеше, че няма право да й се сърди. Тя бе спечелила почтено. А ако някой трябваше да има малко късмет, най-голямото му желание би било това да бъде точно Карлин.

Изправи се и тръгна. Дълго време изобщо не мислеше, просто обикаляше из улиците на Уестърфийлд.

Най-накрая започна да обмисля положението. Без парите от наградата „Ръдърфорд“ спестяванията на семейството нямаше да могат да покрият в никакъв случай четиригодишното му обучение в Бингхамптън. Знаеше, че родителите му щяха да направят всичко възможно, за да съберат необходимите средства, но на тях и без това им бе достатъчно тежко. Учебната такса, учебниците, квартирата… трябваше да намери някакъв друг начин да набави тези пари.

Добре, добре, само се концентрирай — рече си младежът. Вероятно имаше някакъв начин. Трябваше да има висок успех, ако все пак решаха да го приемат в Харвард, налагаше се да намери и някаква работа. За съжаление работните места в града бяха съвсем малко, особено пък за гимназисти. Трябваше непременно да си намери нещо. Освен това цялото лято бе пред него, тогава можеше да се хване на две, дори на три места.

Стисна челюсти, усетил, че оптимизмът му се възвръща. Може би в университета в Бингхамптън щяха да му помогнат да започне работа в библиотеката или някъде другаде. Ако работеше нощем… Положението не беше чак толкова безизходно. Поободрен, се запъти към къщи. Щом се озовеше в стаята си, щеше да се постарае да състави някакъв по-конкретен план и трябваше непременно да се обади на Карлин, за да я поздрави с получаването на наградата. Погледна часовника си — минаваше шест. Ускори крачка.

Завари майка си и сестра си край входната врата на апартамента. Наташа очевидно бе разбрала за стипендията и вече бе казала на Кит. Майка му го прегърна силно веднага щом си влезе вкъщи.

— Не мога да повярвам, миличък — рече тя с изпълнен със съчувствие глас. — Какъв малшанс. Но тук става дума само за няколко хиляди долара. Все ще намерим начин да ги набавим.

Младежът се отдръпна от прегръдката й.

— Всичко е наред, мамо, наистина. Благодаря.

Лицето на Кит светна от любов, когато му се усмихна.

— Ти можеш да правиш всичко, Бен, запомни това.

— Хей, Бен, съжалявам — обади се Наташа. — Иска ми се двамата с Карлин да бяхте спечелили равни точки за „Ръдърфорд“.

— За съжаление действителността е съвсем различна. Радвам се, че поне тя спечели — вдигна рамене той.

Тримата се обърнаха, когато вратата се отвори. Ленард Дамероф се прибираше рядко преди десет, затова се изненадаха да го видят вкъщи по това време. Но изненадата им се превърна в тревога, когато забелязаха бледото му като платно лице. Цялото му тяло се тресеше.

— Ленард, какво има? — Кит се спусна притеснено към него. — Да не си болен?

Той само поклати глава, свел поглед към ключовете, които въртеше в ръката си. Тя го хвана за лакътя.

— Погледни ме. Какво има?

Ленард вдигна притеснен поглед към лицето й. А след това го премести и към децата си.

— Не знам как да ви го кажа — промълви отчаяно.

— Какво да ни кажеш, татко? — не издържа Наташа.

— Чух за стипендията „Ръдърфорд“… един от учителите мина през магазина днес следобед и спомена колко изненадани били всички, че не си я получил ти, Бен — произнесе бавно баща му.

— Всичко е наред, татко — отвърна успокоително младежът. — Няма защо да се притесняваш чак толкова.

— Не, не, не става дума за това — поклати глава Ленард.

— Естествено, когато научих, поисках да разбера какво ще означава това за нас във финансово отношение. Реших да потърся Маргарет Вал и да видя каква сума притежаваме. Но когато позвъних в кабинета й в колежа, разбрах, че напуснала преди три седмици.

— Напуснала ли? — повтори като ехо Кит. — И къде е отишла?

— Нямаха представа — обърна се към съпругата си той.

— Знаеха само, че вече не живее в града. Напуснала работата си и заминала.

— Какво означава това, татко? — попита напрегнато Наташа.

— Тъй, като не бях съвсем сигурен, побързах да отида до жилището й. Намерих управителя и той ми каза, че един хубав ден просто изчезнала.

— Заедно с нашите пари… — произнесе едва чуто девойката.

Баща й изговаряше с мъка всяка дума:

— Управителят каза, че идвали да я търсят и други хора и се вайкали, че им е отмъкнала парите. Посъветва ме да се обадя в полицията и да се оплача.

Лицето на Кит посивя.

— Избягала е с нашите пари? С всичките?

Той кимна.

— Но, татко! — възкликна Наташа. — Бен има нужда от тези пари, за да учи в колежа.

Ленард прехапа устни.

— Знам, скъпа, знам.

— О, Боже! — простена съпругата му.

Младежът се взираше в лицето на баща си, сякаш не разбираше за какво става дума.

— Мамо — Наташа пристъпи напред. — Мамо, какво ще правим?

Кит като че ли не усети ръцете на дъщеря си. Тя се спусна към сина си, прегърна го.

— Бен, всичко ще се нареди, ще видиш. Обещавам ти, скъпи, кълна се.

Засегнато, момичето отстъпи назад. Бен не се отдръпна от обятията на майка си, стоеше неподвижно, като поразен от мълния.

Това е краят — помисли си. Нямаше никакъв шанс да отиде в колеж през следващата година. Без тези спестявания не можеше да плати таксата и учебниците дори в най-непрестижния общински колеж. Отпусна глава върху рамото на майка си.

Никога няма да стана лекар — помисли си с горчивина. — Освен ако не възнамерявам да се дипломирам на петдесетгодишна възраст. Горе-долу толкова време ще ми бъде нужно, за да спечеля необходимата за обучението сума.

— Бен — обърна се безпомощно към него Ленард и се приближи няколко крачки. — Не мога да ти опиша колко ужасно се чувствам. Маргарет Вал ми се струваше толкова почтена, с такова чувство за отговорност. Много хора й вярваха.

Кит махна с ръка, здраво вкопчена в сина си, с напрегнато до болка тяло. Наташа и баща й ги наблюдаваха безмълвно, затворени в своя малък свят от болка.