Синтия Виктор
Само ти (13)

12

— Още един бърбън, ако обичате.

Бен побутна празната чаша върху барплота. Усещаше как топлината от алкохола, който бе погълнал току-що, се разнася из цялото му тяло. Барманът го изгледа скептично.

— Сигурен ли си? Това ще ти бъде третият?

— Разбира се, че съм сигурен.

Осъзна, че гласът му не отразява степента на възмущение, която искаше да му придаде.

Трябва да съм се напил — помисли си. — Това е добре.

Докато миеше мръсните чаши, барманът следеше отражението на клиента в огледалата, покрили стената. Момчето изгълта на един дъх съдържанието на чашата, след което я удари върху бара и потръпна.

— Още една, ако нямате нищо против. Сега вече думите му бяха леко завалени.

След като напълниха отново чашата му, Бен я постави пред себе си и се взря в нея, решил този път да поизчака малко, преди да я погълне. Предметите започваха да се замъгляват. Боже, колко приятно бе човек да е пиян? Сега разбираше защо хората търсеха пиянството като средство за забрава. Може би ако започнеше да идва тук всяка вечер, щеше да престане да мисли все за едно и също. Може би нямаше да лежи буден до два-три часа сутринта и да се чуди откъде да намери хиляда и сто долара, които му бяха нужни за първия семестър в Бингхамптън.

Намръщи се и отпи отново. Ако беше пиян, защо тогава продължаваше да мисли за това и да се чувства също толкова гадно, както и при влизането в заведението?

Избърса потта от челото си. Двата вентилатора на тавана се въртяха бавно, но помещението бе толкова задушно, колкото и необичайно горещата юнска нощ навън. Хвърли поглед към мъжете, седнали край бара до него, потънали в собствените си проблеми. Откъм масите се носеха тихи разговори, прекъсвани от време на време от смях или гневен изблик. През една отворена врата нахлуваше ярка светлина и разкриваше голяма билярдна маса, край която стояха няколко човека. Мълчанието се нарушаваше само от шума на щеките, когато удряха билярдните топки.

Досега Бен се бе отбивал в този бар само един-два пъти и се радваше, че тази вечер се бе сетил за него. Трябваше да се махне от къщи и от отегчителната си работа в супермаркета, от тъгата на баща си, от мъчителната празнота на къщата след смъртта на майка му. Наташа използваше всяка възможност, за да излиза.

Тази вечер, докато се скиташе безцелно, Бен се бе сетил за бара, само на четири пресечки от техния блок. Тъмен, опушен, точно мястото, където човек можеше да стане напълно невидим и отговаряше напълно на настроението му. Не особено подходящо място да мисли за неща като учебната такса за колежа или за Карлин.

Да върви по дяволите! Слава Богу, че бе отишла да работи през лятото като сервитьорка в един от близките курорти. И въпреки това, каквото и да правеше, където и да отидеше, тя присъстваше неизменно в мислите му. Чуваше смеха й, усещаше кадифената й кожа, голото й тяло пасваше идеално на неговото, когато я вземаше в обятията си, за да я люби.

В сънищата му тя се приближаваше усмихната към него и го целуваше ненаситно. Друг път пък го нападаше яростно, веднъж дори го блъсна с колата на баща си. Миналата седмица пък сънува, че насочи пистолет към нея, а тя го погледна право в очите и прошепна: „Предизвиквам те.“ Събуди се, облян от студена пот. Миналата нощ обаче лежаха съвсем голи на пустинен плаж, осветен от ярката като слънце пълна луна.

Младежът стисна чашата с желанието да я запрати с всичка сила в отсрещната стена. Мразеше дързостта й. Бе готов да убие, за да прекара поне още една нощ с нея.

— Добре ли си?

Стреснат, Бен погледна съседа си вдясно. Не бе забелязал кога се бе настанил до него. Тъмнокос и дълъг като върлина, непознатият носеше мръсна синя тениска и дънки.

— Добре ли си, приятел? — повтори мъжът. — Така стисна челюсти, че се уплаших да не си счупиш зъбите. Ако не зъбите, то поне чашата.

Едва сега младежът осъзна, че я бе стиснал така здраво, та кокалчетата на ръцете му бяха побелели.

— Добре съм, благодаря — кимна той. — Наистина съм добре.

— Чудесно — непознатият даде знак на бармана. — Уиски, чисто, Карл.

Той донесе веднага напитката.

— Как вървят работите, Уейн?

Мъжът пое чашата.

— Толкова добре, колкото се очаква. Слушай, тази нощ ще има ли нещо?

Барманът кимна.

— Занимават се вече два часа с това.

— Благодаря.

Бен ги наблюдаваше безмълвно. Съседът му бе около двадесет и пет годишен и очевидно бе постоянен клиент тук. Може би работеше в някоя фабрика и бе прекарал целия си живот в Уестърфийлд. Погледна отново към чашата си. Такъв щеше да стане и той след няколко години. Никога нямаше да отиде в колеж, нямаше изобщо да излезе от този град.

Барманът бе отишъл в другия край на бара и те останаха отново сами.

— Уейн Пакард — протегна ръка новодошлият. — А ти?

— Бен Дамероф.

— И така, Бен — младият мъж отпи голяма глътка. — Всеки от присъстващите тук си има своя история, но те обикновено се свеждат до две — усмихна се. — Жени или пари. Коя е твоята?

Неподготвен за подобен директен въпрос, младежът се поколеба. Е, нямаше намерение да обсъжда Карлин с някакъв непознат, това бе повече от сигурно. Отпи и усети как алкохолът го отпуска.

— Пари.

Съседът му кимна.

— Това е и моят проблем от години. С жените имам късмет.

Бен не отговори.

— И така — продължи с лекота Уейн. — Ти си изгубил голяма сума пари или просто имаш нужда?

Младежът се усмихна печално.

— И двете.

Уейн се обърна към него и го заоглежда преценяващо.

— Разкажи ми нещо повече. Имаш ли пари в себе си в момента?

— Какво? — наостри уши Бен.

— Хей, успокой се — усмихна се мъжът. — Не се бой. Аз ще ти помогна. Може би — допи уискито си. — Нали разбираш, сега отивам да играя на покер. За това спомена преди малко Карл. Ако имаш достатъчно, за да участваш, ще те взема с мен.

Покер. Младежът се замисли. Майка му го бе научила на тази игра, когато бе само на дванайсет години. Нито баща му, нито Таш бяха проявявали някога интерес към нея, така че вкъщи бе невъзможно да се изиграе дори една истинска игра. Двамата с Кит обаче играеха на нея при всяка възможност, като залагаха дребни стотинки и не обръщаха внимание на факта, че само с двама не се получаваше. Но затова пък винаги си бяха прекарвали чудесно и се бяха лъгали така безсрамно, че в крайна сметка се бяха впуснали в нещо като състезание кой ще бъде по-безочлив. Прободе го остра болка и копнеж. Сигурно бяха минали цели две години, откакто не бяха играли.

— Това не е лесна работа, държа да те предупредя — продължаваше Уейн. — Обикновени губя и ризата на гърба си, но затова пък имам ли късмет, печалбата е наистина добра.

Бен се пресегна да вземе геврече от чинията върху бара. Помнеше ли достатъчно, за да участва в истинска игра? И още по-важно, желаеше ли да рискува да изгуби и малкото, което имаше? Цяла седмица бе превивал гръб като роб и сега можеше наведнъж да изгуби заплатата си.

Боже — помисли си отвратен, — защо се правя на толкова примерен? Този тип ми предлага да заложа и евентуално да увелича няколкото банкноти в джоба си. А ако изгубя… каква разлика ще има, по дяволите? Сега нямам нищо и след това пак няма да имам нищо.

Извади портфейла от задния си джоб и погледна съдържанието му. Три по двайсет и една от десет.

— Седемдесет ще стигнат ли? — попита. — Вчера си взех заплатата.

Съседът му вдигна рамене.

— Колкото да те вкарат в играта.

Време е да рискуваш — реши Бен. Смъкна се решително от табуретката.

— Да вървим.

Младият мъж го поведе към билярдната зала. В дъното на помещението имаше друга врата. Точно към нея се насочи и Уейн.

Бен го последва в поредната мрачна стая, тя бе дори още по-задушна и опушена от бара. Край кръглата маса седяха четирима мъже, потънали в игра на карти. Други двама стояха отстрани и ги наблюдаваха. Масата бе отрупана с карти, пари, празни бирени кутии, няколко бутилки уиски и пепелници, препълнени с угарки.

Картоиграчите бяха на възраст между трийсет и петдесет. Доста неприятни на вид. Двама от тях си приличаха и предположи, че са братя. Имаха дълги, мазни плитки и сигурно тежаха не по-малко от сто и трийсет килограма. Затова пък третият играч бе болезнено слаб, Бен огледа татуировките по ръцете му, рядката му посивяла брадица и пожълтелите зъби. Четвъртият, който дъвчеше клечка за зъби, имаше бледо кръгло лице и оредяваща кестенява коса. Единствен вдигна поглед, когато вратата се отвори.

— Здрасти — рече незаинтересовано. — Ще играеш ли, Уейн?

— Май така възнамерявам — отвърна той, измъкна пакет „Кемъл“ от джоба на тениската си и запали цигара.

Татуираният захвърли отегчено картите си и се изправи.

— Аз и без това си тръгвам. Свърших за тази вечер — обърна се към двамата, които стояха отстрани. — Да се махаме оттук.

Уейн тръгна към единия стол и покани с жест Бен да се приближи.

— Имате ли нещо против приятелят ми да седне до нас? — ухили се. — Както разбрах, тъкмо е получил заплатата си.

Присъстващите се разсмяха. Младежът замръзна. Не може да се каже, че мислеше Уейн за най-добрия си приятел, но изведнъж бе станало ясно, че той не му бе направил никаква услуга, като го бе поканил да играе. Разбрал е веднага какво представлявам — помисли си с горчивина. — Глупав, наивен хлапак. Лесно може да ми вземе седемдесетте долара.

Бен се огледа. Четиримата го наблюдаваха безмълвно. Трябва да си обирам незабавно крушите — помисли си смутено.

Най-накрая един от братята отпи от отворената бирена кутия.

— Е, колко? — попита нетърпеливо той. — Няма да чакаме цяла нощ, момче.

Мъжът, който се бе обадил пръв, когато влязоха в стаята, започна да разбърква картите.

— Момчета, мисля, че уплашихме нашия гост. Струва ми се, че няма мангизи — гласът му прозвуча снизходително. — Добре, приятелче, прибирай се вкъщи.

Бен усети, че го обхваща странно чувство. Гневът и безсилието, които изпитваше откакто бе загинала майка му, откакто бе разбрал, че няма да събере нужната за колежа сума, откакто Карлин… започнаха да нарастват, струваше му се, че всеки момент ще се пръсне. Добричкият малък Бен — помисли си с яд. — Винаги толкова разумен. Присви очи и се обърна към мъжа, който го бе отпратил. Да ти го начукам — говореше безмълвно погледът му. — Ако ще вземате парите ми, вземайте ги, но няма да ме отпратите оттук с подвита опашка.

Грабна един празен стол и го постави с трясък до масата.

— Е, момчета — рече един от братята и се ухили самодоволно. — Явно вече си имаме нов партньор.

Онзи, който размесваше картите, започна да ги раздава сръчно.

— Е, господа, започваме с по пет карти. Валета или по-добре да отворим — в гласа му се доловиха иронични нотки, когато се обърна към Бен: — Така добре ли е?

Младежът се настани на стола си, като се стараеше да не показва чувствата си. Когато заговори, гласът му бе абсолютно спокоен.

— Чудесно.

 

 

Слънцето изгряваше. Бен излезе от бара и засенчи с ръка очите си, които реагираха болезнено на светлината. Зави наляво и се спусна напред, очакваше всеки момент върху гърба му да се стовари някой лост или най-малкото юмрук. Но никой не се появи.

Въпреки това продължи да бърза. Беше изчел достатъчно книги и гледал не по-малко филми, за да предполага, че онези нямаше да го оставят да отмъкне всичките им пари. Разбира се, всичко това не бе спечелил само от първите играчи. За цялата нощ около масата се бяха изредили поне още четирима. Те обаче със сигурност не бяха особено щастливи, че бяха изгубили шестстотин долара от някакво хлапе, което виждаха за пръв път и което бяха очаквали да им подаде парите си и след пет минути да си отиде.

Когато най-сетне зърна блока, забави крачка. Очевидно нямаха намерение да го ограбят или убият, за да си върнат парите. Потърка зачервените си очи и прокара длан по наболата по бузите си брада, не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствал толкова изтощен и мръсен. С всеки следващ час помещението ставаше все по-задушно, миризмата на бира и на цигари — все по-силна. Отчаяно се нуждаеше от един душ, за да измие от себе си всички следи от тази отвратителна нощ, но знаеше, че няма да може да го направи, в мига, в който се озовеше вкъщи, щеше да се строполи на леглото. За щастие беше неделя, неговият почивен ден, и можеше да спи колкото си иска.

Мисля, че трябва да се радвам — помисли си. — Като добавя спечеленото тази вечер към онова, което ще изкарам до края на лятото, ще имам достатъчно пари за колежа. По дяволите, спуках онези тъпи копелета и получих каквото ми трябва още първия път, в който участвах в истинска игра на покер. Мнозина биха нарекли това голямо приключение.

Усещаше пачката банкноти в джоба на панталоните си. На него лично не му бе забавно, ни най-малко. Дори играта да не бе незаконна и мъжете там да не го отблъскваха и плашеха, фактът, че бе взел парите им, го караше да се чувства пропаднал тип. Поклати печално глава. Дори да се претрепеше от работа през цялото лято, пак нямаше да си тръгне с толкова много пари. А ето, че сега бе спечелил шестстотин долара само за няколко часа.

Направи гримаса, макар очите му да се затваряха от умора. Бе голяма изненада за него да открие, че притежава необходимото за тази игра лице, чието изражение никой не можеше да разчете. Освен това се оказа, че все пак е понаучил нещичко от игрите си с Кит. Знаеше кога да продължи и кога да се откаже. Освен това му провървя. Няколко добри раздавания му бяха дали възможност да постигне този резултат. Но също така чувстваше, че е наистина добър в покера.

Разбира се, мъжете го очакваха идната седмица. Уейн му бе станал отново много добър приятел, когато започна да прибира парите. На тръгване обаче прошепна в ухото му, че трябва да се появи следващата събота, за да им даде шанс да си върнат парите. Тонът му бе приятелски, но не се заблуждаваше относно думите му.

Младежът влезе безшумно в апартамента, като мислеше единствено за чистите, прохладни чаршафи в леглото си. Внезапно си даде сметка, че това със сигурност не бе единственото място в Уестърфийлд, където се играеше покер. Трябваше да има много други.

Влезе в стаята си, спря, колкото да пъхне пачката изпомачкани банкноти в чекмеджето на бюрото си, преди да се отправи към леглото, прекалено уморен дори да се събуе.

В Бингхамптън сигурно също играеха покер. Това бе последната мисъл, която му мина през ума, преди да потъне в дълбок сън.