Синтия Виктор
Само ти (36)

35

Карлин неспокойно се мяташе в съня си, чуваше гласа на Хари Флойд, който я подканваше да побърза: „Хайде, Кембридж, имаме още толкова места за обикаляне, толкова хора, с които трябва да говорим.“ Беше готова да се закълне, че сънят изглеждаше напълно като истински, виждаше се как върви до него, как му се усмихва, облечена в традиционната си полицейска униформа, с идеално лъснати обувки, а пистолетът и полицейската палка й изглеждаха толкова тежки, че едва се влачеше. „Хайде, движи се, скъпа — отново й подвикна той, а след това гласът му стана доста по-груб. — Толкова умно момиче, а да действа така бавно. Хайде, по дяволите! Събуди се и усети мириса на кафето.“

Най-накрая се събуди от пърхането на един гълъб, кацнал на перваза на прозореца й. Полежа известно време, като мислеше за съня си. Не че беше майстор в тълкуването на сънища, но този бе прекалено прозрачен. Хари Флойд, който се обяви срещу нея след толкова години дружба, след толкова доверие, любов и какво ли още не, дявол да го вземе! Трябваше да стане и наистина да усети дъха на кафето. Спусна бавно краката си и седна на леглото. Ето резултатът от голямата му любов — помисли си тя. — Сега съм обект на разследване от полицията, главната заподозряна в убийство.

Май за умно момиче наистина се оказа твърде бавна, призна си тъжно, докато отиваше към банята. След пет минути, освежена от топлата вода и напълно събудена, тя се взираше в образа си в огледалото над умивалника. Добре, Хари, ти свърши своята работа — каза си тя. — Нека да видим сега какво бих могла да направя аз днес.

След около час вече излизаше от къщи, а сутрешното слънце блестеше силно в очите й. Тръгна по „Бродуей“, като спря до близкия магазин, за да си купи хляб. Нареди се на дългата, но бързо придвижваща се опашка и направи план за действията си през деня. Трябваше да отиде до заведението, в което прекараха няколко часа с Хари след церемонията в „Грейси Меншън“. Той можеше и да отрича, че са били там, но все някой щеше да си спомни за тях двамата. Господ й е свидетел, че останаха там достатъчно дълго.

Заведението бе само на десетина минути пеша. Тя с облекчение установи, че вратата не е заключена. Бяха й нужни няколко секунди, докато очите й свикнат с тъмнината вътре, а след това веднага забеляза собственика, който бързо попиваше водата от бирените чаши, наредени на бара.

— Здравейте — извика Карлин, като се приближи към него.

— О, здравейте — отвърна той и повдигна учудено вежди, явно изненадан от ранното й посещение.

Дали това бе същият мъж, който бе на бара и в деня, в който двамата с Хари идваха тук? Бе почти сигурна, че е същият.

Усмихна му се, като се надяваше, че приятелското й отношение ще го направи по-благосклонен и ще му помогне да си спомни за нея — нещо, от което страшно се нуждаеше.

— Имам един малък проблем и се чудех дали не бихте могли да ми помогнете — започна, като се отпусна на един от високите столове до бара.

— Казвайте — усмихна й се в отговор барманът.

— Преди два дни бях тук с един приятел, един висок мъж с червеникава коса. Прекарахме в бара няколко часа, ядохме бургери и пийнахме на една от масите в ъгъла — обясни тя и посочи масата в дъното, на която бяха седели с Хари.

Барманът я изгледа с любопитство.

— Чудя се дали си спомняте — каза Карлин. Вече убедена, че той я бе познал.

Мъжът поклати глава и я изгледа враждебно. Тя добре си представяше какво си мисли в момента. Не само че не бе готов да потвърди, че я е познал, но явно се страхуваше, че това нейно искане ще му създаде сериозни неприятности.

— Съжалявам — отвърна накрая той. — Ние сервираме по около петстотин бургера и пет хиляди бири всяка седмица. Паметта ми обикновено регистрира клиента от момента, в който той си поръча питие, до момента, в който му го отнеса.

Карлин обаче продължи настойчиво:

— А келнерът от понеделник следобед тук ли е? Той беше един висок, със светла коса, около двайсетгодишен.

Барманът се обърна с гръб към нея и започна да подрежда измитите чаши в някакъв шкаф под бара.

— Тук има само един келнер и това е синът ми, Брад. Той ще дойде след около четирийсет и пет минути, ако искате, изчакайте го.

Последните думи бяха изречени с явно нежелание.

След около половин час младият келнер — чието лице Карлин разпозна веднага — влезе в бара. Но веднага щом се приближи към нея, след като поговори шепнешком с баща си няколко минути преди това, тя разбра, че момчето няма да й бъде от полза.

— Нямам ни най-малка представа, госпожо. Може да сте били тук, може и да не сте. Просто не мога да кажа със сигурност. Тук е толкова оживено и така дяволски тъмно, че едвам виждам хората дори когато застанат непосредствено до мен — каза и поклати глава. — Наистина съжалявам.

Карлин стана, пресече бара и си тръгна. Размишляваше върху думите на момчето и си даде сметка, че то бе напълно право. Осветлението в заведението беше твърде слабо. Не би трябвало да се очаква, че някой със сигурност ги бе забелязал двамата с Хари. Разочарована, тя излезе навън на светло.

А сега какво? Погледна надолу по улицата, докато умът й трескаво работеше. Не й оставаше нищо друго, освен да прегледа всичко, с което разполагаше за Тони — бележките, направени при огледа на трупа, както и всичко онова, свързано с разследването на дейността му. Все нещо щеше да й хрумне.

Шест часа по-късно Карлин седеше на масата в кухнята, отрупана с хартии и документи. Освен досието, изготвено за Келнър във връзка с криминалната му дейност, тя разполагаше и с данните от телефонните разговори, които бе водила с всички свързани с него личности след убийството му. Разпитите на неговите клиенти и на работещите с него хора със сигурност съдържаха някакви факти, които биха могли да я насочат към човека, най-силно искал смъртта на Келнър. Но до края на деня не откри нищо, което да я отърве от ужасните страхове за Бен, които я изпълваха още от момента, в който разбра за убийството на Тони.

Какво щях да направя сега, ако бях в управлението, а не стоях вкъщи като заподозряна? — този въпрос се въртеше в главата й, докато крачеше нервно из апартамента. Размишляваше за многобройните данни, с които вероятно вече разполагаха в централното управление, докладите на всички детективи, които работеха по случая. Ех, ако можех да се добера до всичко това — мислеше си горчиво Карлин.

Най-неочаквано й дойде една нова мисъл. Ако не беше заподозряна, първото място, където щеше да отиде, бе полицейската лаборатория. Със сигурност нямаше да я допуснат вътре в лабораторията на управлението при сегашното положение, реши тя, като спря за миг, а след това продължи да се разхожда. Обмисли отново всичко. Без съмнение информацията за подозренията срещу нея вече е достигнала до всички поделения на управлението. Но все пак трябваше да намери начин да влезе в лабораторията, тъй като там се съхраняваха всички доказателства по криминалните случаи в града.

Само след десет минути пътуваше към центъра на града с такси. Погледна часовника си. Десет и петнайсет, отбеляза със задоволство. Едва ли щеше да има кой знае колко хора там в толкова късен час. Но когато пристигна, пред входа имаше най-малко десет-дванайсет полицаи.

— Господине — обърна се тя към шофьора на таксито. — Бихте ли продължили още малко напред, по-добре да ме оставите зад онзи ъгъл.

Имаше нужда от няколко минути, за да размисли. Влезе в близкото кафене, което бе почти празно.

Изпи чаша кафе, после помоли собственика да й развали един долар и отиде до обществения телефон в дъното на заведението. Разгърна телефонния указател и потърси някакъв номер вътре.

— Полицейска лаборатория, Сайтрън на телефона — отговори още при първото иззвъняване малко пресипнал мъжки глас.

Карлин се опитваше да говори колкото се може по-тихо, тъй като в никакъв случай не искаше някой да чуе разговора й.

— Полицай Сайтрън, обажда се Сали Карънтърс от кабинета на капитан Фолън — започна Карлин.

— Да? — малко учудено изрече той.

— Капитанът изпраща ръководителя на полицейска кола Скуайър при вас, за да прегледа всички документи, свързани със случая Келнър. Предполагам, че сте чули вече за нашите проблеми тук.

— Ами да.

Сайтрън като че не се досещаше за какво точно му намеква. Карлин се почуди дали е възможно да не знае нищо. А може би просто не се издаваше. Каквото и да става, ще му подскажа — реши тя. — Дано само успея да вляза в лабораторията.

— Е, тя временно е отстранена, но в началото участваше доста активно, затова Фолън иска да прегледа отново всичко по случая — каза Карлин.

Без да губи много време, Карлин влезе в сградата и се зарадва, че когато мина покрай охраната, никой като че не я позна. Но когато се качи в лабораторията, нещата вече не изглеждаха толкова оптимистични.

— Значи Сали Карънтърс ви изпраща? — подигравателно й каза високият тъмнокож полицай, върху чиято картичка на джобчето бе написано: „Питър Сайтрън“.

— Да, Ерни Фолън настоя да дойда тук и да прегледам отново всичко — отвърна колкото се може по-спокойно Карлин.

— Е, тогава ще трябва да се обадя на капитан Фолън вкъщи, за да се уверя, че казвате истината, лейтенант Скуайър — каза Сайтрън и посегна към телефонната слушалка, но после за миг се спря разколебан. Накрая отдръпна ръката си и я изгледа право в очите. — Вижте какво, лейтенант Скуайър, ще бъда откровен с вас. Знам, че вие бяхте на телефона преди няколко минути. Ако сега позвъня на Фолън, той със сигурност ще ми нареди да не ви допускам до никаква информация по случая Келнър. Това е истината, нали?

Тя не отговори.

— Знаете ли, лейтенант — започна отново Сайтрън, като се наведе напред, за да не би някой да ги чуе какво си говорят, — непрекъснато се говори за вас, още докато бяхте в академията. Вие сте нещо като жива легенда за полицейското управление. Защо искате да си създадете допълнителни неприятности? Наистина ли се налага да видите тези доказателства?

Карлин виждаше, че е искрен. Даваше си сметка, че истината едва ли е най-добрата политика, но в това бе единственият и шанс да успее.

— Добре, ще ви кажа. Бях оклеветена по най-подъл начин. Трябва да изчистя петното от името си, при това се налага да го направя възможно най-бързо. Опитах се да го постигна, като потърсих доказателства вкъщи, но не успях. Трябва непременно да прегледам данните, които се пазят в лабораторията, това е последният ми шанс — усещаше, че говори все по-разпалено. — Кълна се, че не съм убила Тони Келнър. Отчаяно се нуждая от повече информация, за да разбера кой го е направил — тя го погледна право в очите. — Моля ви, полицай Сайтрън, доверете се на собствените си инстинкти и ме пуснете.

Той я изгледа изпитателно, после протегна ръка към горния шкаф и извади един ключ.

— Вие там в централното управление имате много по-интересни случаи, отколкото ние тук — усмихна й се дяволито, преди да й даде ключа. — Занимавате се все с разни богаташи. Сигурно и аз бих се прославил, ако попаднех на Петдесет и четвърта улица.

Карлин вдигна учудено вежди. Това момче наистина си го биваше. Но дали щеше да й изглежда толкова симпатичен, ако не бе отстранена заради подозрение в убийство и той допуснеше някой външен човек до събраните от нея доказателства? Със сигурност нямаше да й е приятно, призна си тя.

Така или иначе момчето й харесваше. А Господ й бе свидетел, че в момента ужасно се нуждаеше от помощта му.

— Защо тогава не се споразумеем, полицай Сайтрън. Сега вие ме пускате вътре за пет минути, а аз ви обещавам, че ще ви прехвърля в централното управление, когато отново имам власт да го направя.

Той се усмихна доволно и измъкна ключа.

— Но също така ви обещавам най-тежката възможна служба, когато попаднете под моя команда — пошепна му в ухото Карлин.

Сайтрън се измъкна зад бюрото и се насочи към вратата. Докато отключваше вратата и я пускаше в лабораторията, посрещна с усмивка заключителните й думи по въпроса:

— А след като започнеш да работиш за мен, ако позволиш на някого същото, което позволяваш на мен сега, ще ти откъсна главата.

Само след три минути Карлин вече отваряше кашона с надпис: „Келнър, Антъни“.

Изваждаше съдържанието му върху масата, до която бе застанала. Наред с пистолета, с който бе убит, имаше само още няколко дребни неща, вероятно съдържанието на джобовете на дрехите, с които е бил облечен преди убийството, плюс още няколко предмета, които явно са били взети от мястото на престъплението. Всички бяха поставени в найлонови пликчета. Когато отвори последното, направо затаи дъх. Вътре имаше само едно-единствено копче, което бе украсено с ръчно направени сини и червени черти.

Карлин се обърна, за да види дали полицай Сайтрън я наблюдава. За щастие точно в този момент телефонът звънеше отвън. Тя бързо пъхна копчето в джоба си и започна да връща останалите предмети обратно в кашона.

— Благодаря, Сайтрън — каза Карлин, след като прибра всичко. — Веднага се изпарявам — после тръгна бързо към вратата.

Щом излезе от сградата, лицето й помръкна. Значи все пак Бен бе убиецът, помисли си тя и усети, че по бузите й се стичат сълзи. До този момент не бе сигурна. Но копчето ясно го доказваше. То би могло да остане там единствено от него.

Това копче й бе толкова познато. Помнеше всяка чертичка по него. То бе от жилетката, която му бе подарила в последната година на гимназията за отбелязване на първите шест месеца от началото на връзката им. Макар че бе ползвала доста дебела прежда и дебели игли, изплитането й бе отнело дълго време. Но най-сложно бе с копчетата. В продължение на цели четири нощи бе украсявала на ръка купените от магазина най-обикновени копчета.

Карлин вървеше по Трето Авеню и стискаше копчето в ръка. Кой би могъл да си помисли дори, че този детски подарък ще прати Бен в затвора до края на дните му?