Синтия Виктор
Само ти (22)

21

Окървавеното тяло на двайсет и седем годишната жена изглеждаше като пречупено, подобно на кукла, захвърлена в средата на стаята от разгневено дете. Карлин трепереше въпреки високите температури в началото на лятото. Останките на Тери Медисън бяха открити в алеята зад кубинско — китайския ресторант на Четирийсет и седма улица в пет часа следобед. Убита бе с два куршума в главата, а до краката й грижливо бе поставен телефонният указател на Ню Йорк.

— Отвратително.

Карлин вдигна очи и видя, че до нея бе застанал Хари Флойд и гледаше съчувствено онова, което някога е било фина, красива, млада жена.

— Името й оградено ли е? — попита той, тъй като знаеше, че не бива да пипа указателя, преди съдебният лекар да си е свършил работата.

— Същата червена писалка, същите глупави звезди наоколо.

— Ще пипнем този тип, можеш да си сигурна в това — увери я Хари.

— Трябва да го направите — чуха зад себе си гласа на заместник-началника на полицията Рийд Мейлоун, — ако искате да продължите да получавате заплатата си от нюйоркската управа.

Тя се обърна и видя точно до себе си Мейлоун, а зад него бяха застанали кметът и полицейският комисар.

— При този изключителен интерес няма начин да не успеем — пошепна саркастично Карлин, докато двамата с Хари се обръщаха да поздравят новодошлите.

Не бе учудена от необикновения интерес към уличните престъпления. Само през тази седмица Тери Морисън бе третата жертва, чието име бе оградено с червено, грижливо изрисувано със звездички от всички страни в телефонния указател на града, оставен близо до тялото. Без съмнение полицейската лаборатория щеше да потвърди, че двата куршума, с които е убита, са изстреляни от същия пистолет, с който са били извършени и другите престъпления. Но не в това бе най-изумителното съвпадение между предишните две убийства и това трето през седмицата.

— Получихме потвърждение за адреса — каза Карлин на кмета и на полицейския комисар.

Първите две жертви бяха Мери Ейбот, някогашна скулпторка, разделила се наскоро със съпруга си банкер, и Джон Робълс, собственик на малък магазин за копирни услуги в Уест Вилидж. Мери Ейбот бе намерена в десет вечерта на стълбите пред малка сграда на Петдесет и пета улица, тялото й бе подпряно върху ниската циментова ограда, зад която живеещите изхвърляха боклука си. Робълс бе открит на страничната алея на Седемдесет и трета улица, също в западната част на града. До телата и на двамата бе намерен телефонен указател, в който имената им бяха оградени с червено. Но онова, което бе по-важно според полицейските инспектори от двете близки районни управления, бе, че и двете жертви са живеели на Уест Енд Авеню номер 400. Според жълтия телефонен указател, поставен до краката на Тери Медисън, тя също е живяла там.

— Убедени сме, че ще открием убиеца сред останалите наематели на сградата — уверено каза Хари.

— Внимателно претърсете всеки метър в региона — почти извика Мейлоун с тънкия си глас. — Няма никакви гаранции, че този изверг живее точно в онази сграда. Никакви гаранции.

— Тогава едва ли ще ни стигне един живот време — обади се кметът и равният му тон не можа да прикрие заплахата в гласа му.

Тъй като телата бяха намерени в района и на двамата, Карлин и Хари на практика бяха официално свързани с едно и също разследване. Даваха си сметка, че кариерите им са поставени на изпитание, ако не заловят този „Телефонен маниак“, както го бе нарекъл таблоидът с най-голям тираж в града.

Два дни по-късно в задната стая на пицарията на Том двамата се бяха свили от студ, сякаш лятото изобщо не бе настъпило. Само за четирийсет и осем часа термометърът падна с над двайсет и пет градуса и в края на юни човек се чувстваше като в средата на април. Карлин дъвчеше от своята пица от пълнозърнест блат с домати и сирене, като се стремеше да попие с хартиената поставка мазнината, която се стичаше в края й.

— Кембридж, това наистина е отвратително — обяви Хари Флойд, като отхапа от своята пица, която беше с чушки, гъби и големи парчета месо.

— Точно толкова отвратително, колкото и мазнината, която току-що пое в устата си — отвърна Карлин. — Какво става с теб? Как са жената и децата? Някакъв напредък с Тони Келнър? Или може би имаш нова теория за „Телефонния маниак“?

— Кое те интересува повече? — попита я с усмивка той. — Нещастното ми съществуване или твоят стар приятел Келнър? Що се отнася до „Телефонния маниак“, там можем да отчетем само едно голямо нищо.

— Добре, разкажи ми какво са разкрили твоите хора.

— Смятам, че икономът го е направил.

— Много смешно! — скастри го тя. Хари отпи от кока-колата си.

— Сигурни сме, че престъпникът е някой от бившите наематели. През последните две години седемнайсет души са се преместили от тази сграда, повечето недоволни от непрекъснатото повишаване на наема за поддръжката, от шума вътре и от други подобни неща. Един от тях дори е полудял.

— Възможно е — отбеляза Карлин, макар да не вярваше особено в това.

— Ти кого подозираш? — попита Хари, като забеляза изражението й. — Може би някой робот с дистанционно управление?

— Не знам… Всичко ми се струва доста объркано. В тези убийства сякаш има някакъв специален замисъл.

— Замисъл? — погледна я учудено той.

— Всичко е толкова подредено… телефонните указатели, един и същ адрес… всичко подсказва някаква точна връзка — тя се опита да сподели чувството, което я терзаеше, след като бе намерена втората жертва. — Ейбот и Робълс, сега и Медисън. Всичките съвсем тихи, плащат си наема навреме, вършат си работата, живеят си собствения живот. Никой от тях не е организирал шумни партита, те дори не са се познавали, както сочат свидетелските показания, и като че не са толкова свързани, колкото изглежда на пръв поглед.

— Но те са живели в една и съща проклета сграда. Нима не смяташ това за връзка? — възрази Хари.

— Не знам — отвърна тя, усещайки, че не е в състояние да обясни нещо, което бе всъщност само едно нейно чувство. — Сигурно е просто някаква глупост.

— Е, сега вече си права — съгласи се той.

— Струва ми се, че Дъстин Хофман вложи в ролята на Уили Лоуман доста голям подтекст. Изпълнението на Джордж С. Скот бе доста повърхностно — обясняваше авторитетно Елиът Шилански.

Карлин погледна към Наташа и Етън, които седяха в другия край на масата. Чувстваше се ужасно отегчена. Какво ми става — запита се тя, ядосана на самата себе си. Седеше тук до най-известния нюйоркски театрален критик, един богат и неженен театрален критик, както й бе повторила най-малко десет пъти Наташа, преди да ги запознае, но единственото, което й се искаше да направи, бе да се прибере вкъщи и да прегледа отново данните, свързани с „Телефонния маниак“. Но трябваше да се насили и да продължи да слуша безкрайната лекция на Елиът.

— Елиът — прекъсна го Етън, — цялата вечер занимаваме всички с нашите проблеми — после се обърна към Наташа и я погали нежно по бузата: — Не съм те виждал през целия ден. Как минаха снимките?

Наташа се притисна към него.

— Беше страхотно. На последната реклама се разхождам в парка с онези два огромни дога — тя се усмихна на Карлин и на Етън. — Очевидно някой смята, че жените избират парфюма си единствено за да доставят удоволствие на кучетата си.

— Това ли е последната гениална идея на Форегър? — попита любезно приятелката й.

Наташа кимна.

— Над един милион долара годишно само за да се разхождаш в парка през деня! — Етън погледна учудено съпругата си и й се усмихна.

— Истина ли е това? — попита Елиът с ужасена физиономия.

— Отчасти — отвърна колкото можеше по-скромно Наташа. — Сега, след като на практика съм достигнала вече върха, Форегър ме превърна в техен говорител — тя се усмихна едва-едва. — Когато бях двайсетгодишна, умирах от желание да получа подобен договор и ето, че най-неочаквано сега, когато съм на трийсет и пет, сладкият живот ми се поднася като на тепсия — Наташа сякаш се извиняваше за успеха си на Елиът, когато се обърна към него: — Не е чак толкова зле, като се има предвид, че съм завършила само гимназия.

Карлин усещаше, че този разговор е доста неприятен за Елиът Шилански. Не можа точно да определи дали не понасяше разговори за модели, или просто не можеше да търпи да не е център на внимание, но само след миг той успя да върне разговора към темата, която сам бе подхванал по-рано.

— Точно това, което Уди Алън направи в „Хана“ — продължи уверено Елиът. — Всички бяха сигурни, че акцентът е поставен върху Фароу и Хърши, но се оказа, че главното действащо лице е Уийст.

— Е, ти наистина прекаляваш — усмихна се добронамерено Етън и намигна на Карлин. — Сигурно се опитваш да впечатлиш жената до себе си?

Шилански й се усмихна любезно.

— Естествено, не бих се отказал от възможността да направя впечатление на една толкова красива жена — каза, но веднага след това се обърна отново към Етън: — Но те уверявам, че си несправедлив към Уди.

Карлин полагаше максимални усилия, за да се концентрира, но просто й бе невъзможно. Светът на Елиът Шилански й бе напълно непознат, освен това изобщо не я интересуваше. Разговорът й бе толкова безинтересен, че тя се чувстваше съвсем излишна. Направи й впечатление само една фраза, когато започна да разказва за някаква пиеса на Шоу, която бе гледал преди няколко месеца в Лондон.

— Това бе просто една типична „пушена херинга“, Етън. Имаше толкова неща, които отвличаха вниманието от главната тема, че накрая човек просто не можеше нищо да разбере.

Елиът целият се зачерви, докато в продължение на няколко минути обясняваше разпалено за нещата, които нямали нещо общо с главното действие. Накрая Етън го прекъсна с въпрос за актьорския състав.

Думите се запечатаха в съзнанието на Карлин. „Пушена херинга“? Защо бе толкова впечатлена от тези думи? Неочаквано се досети.

— Карлин, ти си на хиляди километри от тук — Наташа прекъсна мислите й.

— Знаете ли, ужасно съжалявам, но ме боли главата — смънка Карлин и се обърна към Елиът: — Нали ще ме извиниш, ако си тръгна?

Той изглеждаше по-скоро объркан, отколкото разтревожен.

— Не, разбира се, но трябва да те изпратя.

— О, моля те, не се тревожи за това, навън е пълно с таксита — каза тя, като кимна извинително към Наташа, която не можеше да скрие разочарованието си, а после протегна ръка на мъжа до себе си: — Благодаря за вечерята. Беше чудесна вечер — погледна към Наташа и Етън — и не бих искала да разваля настроението, на който и да е от вас.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш? — попита приятелката й.

— Всичко ще бъде наред, обещавам — отвърна тя, целуна я по бузата и се насочи към вратата.

Като се прибра в апартамента си, Карлин седна на пода във всекидневната, която гледаше към река Хъдзън. Знаеше, че й е провървяло преди три години, когато, след като напусна Дерек, намери този малък, сравнително евтин апартамент с две спални на Ривърсайд Драйв, но в нощ като тази, в която имаше нужда да бъде сама и да помисли, тя отново и отново благодареше на щастливата си звезда. Гледката към реката й помагаше да се успокои. Около нея бяха разпръснати докладите по случая с „Телефонния маниак“, включително и копия от всички разпити, които нейните детективи бяха провели на живеещите на Уест Енд Авеню номер 400, както и в околните сгради.

Мястото бе съвсем близко до сградата, в която живееше тя самата, и Карлин няколко пъти бе минавала пеша оттам с надежда, че ще й хрумне нещо. Но ключът към загадката дойде не от случайно хрумване, не й помогнаха дори събираните с толкова усилия и прецизност в продължение на дни и седмици данни. Решението й хрумна след онова случайно споменаване за „пушената херинга“.

Тя прочете още веднъж данните за трите жертви. Мери Ейбот бе живяла в сградата в продължение на петнайсет години. Двете й деца, Джоан и Илейн, бяха в колеж. Ейбот нямаше врагове. Дори бившият й съпруг говореше с добро чувство за нея. Изглежда, че след двайсетгодишния им брак у него се бяха проявили нови сексуални желания, поради което се бе преместил да живее с един мъж, с когото се бе запознал преди две години. Но отношенията му с бившата му съпруга бяха останали съвсем приятелски. Мери, съпругът й и новият му любовник бяха отпразнували заедно Коледа, освен това тримата, заедно с двете им дъщери бяха прекарали заедно един уикенд в Киоки само няколко седмици преди убийството.

Джон Робълс, който живееше три етажа над Мери Ейбот, имаше две малки деца — дъщеря на три годинки и син на пет и половина. Според съпругата му Синтия той е бил всеотдаен съпруг и баща, който е прекарвал всяка свободна минута в занимания с децата. Бизнесът с копирните услуги им носел приличен доход. Не е дължал нищо на никого, нямал врагове, както твърдеше жена му. Карлин внимателно бе проучила данните от разпитите на двамата му работници в магазина, както и казаното от безбройните лели, чичовци и братовчеди. Те всички като че бяха съгласни с госпожа Робълс. Джон Робълс бе водил живот, който е необикновен единствено с простотата си. У него не е имало нищо, което би могло да спомогне за избирането му за потенциална жертва на убиец.

Случаят с Тери Медисън бе малко по-различен. Това бе жена, която би могла да предизвика и други чувства, освен уважение и любов. Тя се е връщала от неделно следобедно представление на нов мюзикъл в „Манхатън Тиътър Клъб“, когато я е срещнал убиецът. Онова, което отличаваше това престъпление от останалите две, бе личността на жертвата. Почти всички разпитани нейни колеги от театралната трупа споменаваха за амбициите на Медисън и за невероятния й талант да използва всяка възможност, за да се изтъкне.

Всъщност „Ужасната двойка“, представлението, в което тя е трябвало да изпълни главната роля, е било поставено най-напред от друг състав в един регионален театър в Сан Франциско. Доколкото се бе изяснило, първата звезда, Елън Москоу, бе участвала в шоуто близо две години, като не е получавала почти никакви пари, докато авторът и режисьорът са го дооформяли и уточнявали. И само няколко седмици, след като започнали репетициите в Ню Йорк, Тери Медисън се срещнала с режисьора. А почти веднага след тази среща Елън Москоу била уведомена, че ще бъде само дубльорка на Тери Медисън. Когато хората на Карлин разговаряха с артистите от състава, никой не се изказа особено ласкаво за нея.

Макар че Елън Москоу не я обвини открито, тя не се опита да изглежда нещастна заради смъртта на конкурентката.

— Знаете ли каква част от представленията на „Манхатън Тиътър Клъб“ се представя по-късно и на Бродуей? — попитала тя детектива, който разговарял с нея. — Това е наистина мечта за всяка актриса, която държи на кариерата си — и като започнала от „Жена с добро поведение“, тя изброила още десетина представления, в които изпълняващите главни роли актриси после са станали търсени и известни.

Авторът на пиесата, Брайън Мидлънд, също бе дал показания. Смяната на актрисата е било направено без неговото съгласие, така че той бе доволен, че Медисън бе излязла от играта.

— Е, естествено, не съм искал смъртта й — бе подчертал Мидлънд пред детективите.

Убитата не се е държала особено сърдечно и с близките си. Баба й, която живее в Брустър, на около един час път от Ню Йорк, не я бе виждала повече от година. Със сестра си, която живее в Албъкърк, разговаряла по телефона веднъж на няколко месеца, а с брат си, работещ в един сервиз в Монклер, Ню Джърси, прекъснала всякакви контакти преди няколко години. Не е имала приятел. Явно е била твърде заета с уроците си по танци и рецитация, както и с непрекъснатите прослушвания, за да се занимава със секс. А що се отнася до двете й съквартирантки, едната секретарка, а другата стюардеса, те не са имали нищо общо с Медисън, освен че са плащали част от наема за общия им апартамент всеки месец.

При това положение би трябвало да се смята, помисли си Карлин, като се облегна на канапето и затвори очи, че всяка от трите жертви е била избрана по някаква неизвестна причина. Престъпникът би могъл да е някакъв психар, който не познава нито една от трите, а може и да е човек, който е мразел и тримата.

Но нещо като че не беше наред. На пръв поглед изглеждаше като че убиецът с цялото си поведение се е опитвал да покаже колко е луд. Но все пак трябва да има някакъв мотив. Ако само можеше да се досети за него.

Тя се изправи и се разходи из стаята. Да, жертвите наистина живееха в една и съща сграда, но между тях не съществуваше никаква връзка. Може би убиецът съзнателно е искал да им внуши, че има такава връзка. „Пушената херинга“.

Коя е била главната цел? Неочаквано всичко й се изясни. Едната от трите жертви е обект на всеобща омраза. Карлин веднага можеше да посочи дузина хора, които имаха причина да убият Тери Медисън. Прехвърли ги един след друг в съзнанието си и изведнъж разбра точно кой е.

Приближи се до бюрото си и прегледа копия от разпитите на Елън Москоу. През последните няколко дни Елън вече се бе срещала с всички по-млади жени детективи от полицейското управление и би разпознала лицата им. Ако някой трябваше да се яви в трупата под прикритието на артист, то това трябваше да е самата Карлин. Много добре — помисли си тя и се усмихна. — Май е време да си припомня за успехите, които имах в гимназията в „Уестсайдска история“.

— Надявам се само, че няма да ми се наложи да пея — каза си на глас.

Карлин стоеше в средата, сред голяма група артисти от „Манхатън Тиътър Клъб“, докато режисьорът Дауг Таун, който бе предварително информиран в полицейското управление за техните намерения, я представяше:

— Моля, запознайте се с нашата нова звезда Каролин Сешънс.

Карлин смяташе, че промяната на името й е необходимо, макар че до този момент не й се бе налагало да се среща с някои от познатите на жертвите. Наблюдаваше внимателно Елън Москоу по време на представянето си. Лицето й изразяваше явно разочарование. Независимо от това, само минута след като Таун завърши, тя се приближи към нея, поздрави я и дори я попита дали няма да се нуждае от помощ по отношение на хореографията.

— Няма да участвам в репетициите до вдругиден — обясни Карлин. — Имам още някои неща за довършване в бостънската трупа, в която работех.

Версията на „Каролин Сешънс“ бе, че играе главната роля в пиеса на Тенеси Уилямс, представена от „Чарлз Тиътър“ в Бостън, чието последно представление ще бъде следващата вечер. Карлин се надяваше, че ако нещо ще се случва, то най-добре е то да стане, преди да й се наложи да се явява на репетициите. Беше наистина доста рисковано и ако очакванията й не се потвърдяха, щеше да изглежда доста глупаво в очите на околните. Шефовете й в полицейското управление също бяха на мнение, че ще бъде истинско чудо, ако след това „изпълнение“ не се наложи да я изхвърлят от работа.

Москоу продължи да разговаря с нея, докато Карлин обличаше палтото си. Най-невинно бе успяла да я разпита за домашния й адрес и за плановете й за пътуване. В този момент Карлин се почувства особено доволна при мисълта, че през следващите няколко дни ще я охраняват трима колеги от управлението.

Нямаше как да се върне на работа в службата след обяда, без да се разкрие, ако някой я следеше. Така че още в четири се прибра в апартамента си на Ривърсайд Драйв. На телефонния секретар бяха оставени три съобщения. Едното бе от Хари Флойд, който й казваше направо, че е луда, другото бе от заместник — началника на полицията и съдържаше подробни указания как да постъпи в случай на опасност. Третото я накара да се усмихне. То бе от Дерек Кингзли, който я канеше на вечеря. Веднага му позвъни, за да му съобщи, че е съгласна да се срещнат в италианския ресторант, който бе на няколко метра от апартамента й.

Малко преди осем следващата вечер напусна дома си, за да се срещне с Дерек. Усмихваше се, докато вървеше по Бродуей. Кингзли се оказа доста неподходящ за нея, но ето, че сега имаше полза от познанството си с него. Той все още не можеше да разбере какво я накара да го зареже, тъй като не отдаваше особено значение на верността. Но пък се оказа точно на място, когато имаше нужда от него. Бяха му необходими цели два месеца, за да открие и да си върне багажа и фотографските принадлежности от американското посолство в Токио. Все пак това му се стори твърде забавно и той настоя да си останат приятели. Карлин имаше чувството, че в това няма нищо лошо — срещите с Дерек по веднъж в месеца или по-рядко я развеселяваха.

Наташа често я предупреждаваше, че това приятелство с него й пречи да устрои живота си. Понякога направо й заявяваше:

— Мъжът, от когото имаш нужда, е точно от другата страна на Сентръл Парк и ти отлично го знаеш.

Обикновено й казваше това всеки път, когато Карлин отказваше покани за вечери и партита, на които със сигурност щеше да присъства и Бен Дамероф. Може би Наташа бе права. Вероятно Дерек я спасяваше от мисли за Бен. Но тя просто нямаше сили да преживее всичко това отново. А и спомените от последната им среща на сватбата на приятелката й, й подсказваха, че той също няма желание да се обвързва отново с нея. Ако двамата се срещнеха случайно, тя дори не бе сигурна, че ще я заговори.

Карлин се стресна от автомобилния клаксон и нервно се огледа. Никой не би посмял да ми направи каквото и да било точно тук — реши тя, като видя хората, които се тълпяха наоколо, а също и полицаите в цивилни дрехи, които забеляза около себе си. В юнска вечер като тази сигурно имаше не по-малко от двайсет и пет души в диаметър от сто метра около нея, повтори си Карлин, за да прогони неочаквания страх.

Независимо от това инстинктът й подсказваше да бъде нащрек. Продължи да върви напред, но само след минута неизвестно откъде до нея изскочи Елън Москоу и опря пистолет в гърба й.

— Завий по Седемдесет и седма — заповяда й тя.

Карлин забави крачките си и почти спря, като се опитваше да й говори спокойно:

— Елън, махни пистолета. Аз не съм актриса. Аз съм лейтенант Карлин Скуайър от Централното полицейско управление. Трима от детективите ми ни следят и ще бъдеш арестувана за убийството на Мери Ейбот, Джон Робълс и Тери Медисън.

— Казах да завиеш наляво — повтори момичето, което явно изобщо не я слушаше. Като продължаваше да притиска дулото към гърба й, то прехвърли другата си ръка през рамото й и я принуди да продължи да се движи.

Карлин бе малко учудена от силата й. Надявам се, че моите хора виждат какво става — помисли си тя. Актрисата я бе сграбчила здраво за рамото, но на устните й имаше весела усмивка, така че всеки, който ги задминаваше по оживеното кръстовище, ги вземаше за приятелки, тръгнали на разходка.

— Елън, аз не съм онази, за която ме смяташ — започна отново. — Аз съм водач на патрулираща кола в Централното полицейско управление, а двамата мъже след нас всеки миг ще те арестуват за убийство. Не бива да усложняваш още повече положението си.

Този път жената спря, като не отдръпваше пистолета от гърба й. Като се обърна назад, видя двамата мъже в цивилни дрехи и за секунда като че престана да стиска така силно рамото й.

Най-неочаквано от другата страна на улицата се чу гласът на Дерек:

— Карлин, ресторантът е в тази посока.

Двамата детективи погледнаха учудени към мъжа, който се бе намесил, а лицето на Елън Москоу пребледня. Карлин проследи онова, което последва, като че то ставаше на филмова лента. Докато Дерек приближаваше от долната страна на улицата, детективите, които ги следяха, се приближиха с извадени пистолети, насочени към Елън Москоу. Минувачите наоколо замръзнаха на местата си и наблюдаваха как тя махна пистолета си от гърба на Карлин и започна бързо да се отдалечава.

— Спри, по дяволите — извика Карлин. — Не усложнявай положението си!

Елън се обърна и тя видя отчаянието в очите й, докато изстрелваше двата си куршума с непогрешима точност.

Карлин усети пареща болка в корема и в миг топла кръв обагри полата й. Това е моята кръв — помисли си спокойно, сякаш ставаше дума за нещо, което ни най-малко не я засягаше. — Ранена съм. Опита се да направи крачка напред, но се олюля и падна на колене. Всичко наоколо като че започна да се отдалечава от нея. Опита се да запази равновесие, но след миг бе вече на земята.

— Карлин… О, Господи!…

Гласът на Дерек бе като на обезумял човек, а тя не можеше да разбере защо. После чу вой на сирени, но те като че идваха от много отдалече.

— Ранен офицер — чу да казва някой, а после усети ужасна болка, когато се опитаха да я вдигнат.

След броени минути бе в болницата, страшно много хора се въртяха около нея и говореха нещо на висок глас. Затвори очи и имаше чувството, че цялата потъва някъде надълбоко, като оставя ужасен хаос и шум след себе си. Когато отново отвори очи, видя пред себе си лекаря със зелена шапка и маска на лицето. Тъмните му очи бяха вторачени в нейните. Неговите очи!

— О, Господи! — пошепна тя. — Това си ти.