Синтия Виктор
Само ти (20)

19

— Кембридж, с това образование наистина си заслужаваш името — извика полицейският инспектор Родригес, като наблюдаваше как Карлин изписа името „Амос Ричардс“ върху таблото на стената на районното полицейско управление в Мидтаун Норт.

— Напълно съм съгласен с теб — намеси се и лейтенант Ерни Фолън, водач на полицейска патрулираща кола с радиовръзка. — Предполагам, не сте забравили, че миналия месец тя се класира първа на изпитите за лейтенанти. Преди няколко години бе първа на сержантските, а сега на лейтенантските — засмя се той.

— Стига момчета — сряза ги Карлин, но не от скромност, а защото се опасяваше, че Хари може да влезе всеки момент.

Ерни забеляза погледите, които хвърля към вратата на канцеларията му, и се досети кого очаква.

— Бедното копеле! — продължи да коментира, но шепнешком, като поклати глава.

Полицейският инспектор Родригес го гледаше объркано.

— Хари Флойд — обясни му Фолън. — Карлин се стреми да защити своето приятелче. Бедният човек чака единайсет години, докато най-накрая бяха проведени изпитите за лейтенанти. Единайсет години и ето, че се появява Кембридж и спечелва първото място, а Флойд е втори, ти как би понесъл подобно нещо? Тя просто го измести.

Фолън се изхили, полицейският инспектор също се смееше, а Карлин бе ужасена. Двамата с Хари би трябвало да са наистина щастливи в момента. Току-що бяха успели да заловят един престъпник, ограбил и убил през последните шест месеца трима бижутера на Западна четирийсет и седма. Дни и нощи наред двамата бяха работили без почивка, разпитваха всеки собственик на магазин в района, съседи, случайни минувачи, проследяваха всяка улика, на която попадаха. После проведоха компютърно издирване на целия североизточен регион и откриха канал за крадени предмети, който преминаваше през Ричмънд и Виржиния и достигаше до Бостън. И накрая, след като вече натрупаха планини от данни, попаднаха на Амос Ричардс, който със сигурност щеше да бъде осъден, тъй като бяха събрани неопровержими доказателства за вината му. Според Хари точно това означава да си детектив, макар на околните да им изглежда, че са попаднали случайно на престъпника. И през цялото време той с нетърпение бе очаквал да получи заслужено признание след изпитите за лейтенанти. Но не той, а Карлин бе класирана на първото място.

Тя погледна отново към вратата. Ако Хари влезе точно сега и чуе отново разказа на Фолън за това, как го е победила на изпита, той със сигурност няма да може дори да помисли за успеха, който постигнаха заедно. Младата жена не преставаше да се изумява на липсата на какъвто и да било такт у колегите си. Изпитите за по-висок ранг се организираха през различни периоди, нямаше нито определена дата, нито някаква система при провеждането им. Затова Хари, който бе станал сержант много преди нея, бе принуден да чака повече от десет години, преди да се яви на тестовете за лейтенант. Докато за Карлин този период бе много по-кратък. Вярно, класираха я на първо място, но й се искаше да не се вдига толкова шум. Обичаше Хари, дължеше му толкова много, той й бе помогнал при най-важните й случаи, но добре разбираше, че не е човек, който може с лекота да понесе едно поражение като това на изпита. В управлението често му се подиграваха за амбициите му. Така че както и да се държеше, Карлин добре знаеше, че никак няма да му се хареса, когато нея я произведат в лейтенант преди него, както вероятно щеше да стане, като се имаха предвид резултатите от изпитите.

— Ще се намери ли някой, който да ни купи нещо за обяд?

Тя подскочи стреснато, като чу гласа му. Как можа да помисли подобно нещо за своя приятел Хари Флойд? Та той й беше близък човек, а не някакво амбициозно копеле, което ще има желание да я накаже заради успеха й.

— Да, по дяволите, какво ще кажете за нещо по-специално? — предложи Хари. — Струва ми се, че си заслужава да пийнем по едно мартини с водка при Гарахар в чест на залавянето на Амос Ричардс. Нали така, Кембридж? — той я прегърна приятелски и погледна въпросително полицейския инспектор.

Родригес веднага прие с удоволствие.

— Какво ще кажеш, Карлин? Мартини с водка или може би една голяма бутилка вино?

— Честно казано, аз предпочитам една голяма порция говеждо филе.

— Щом Хари черпи, аз съм съгласен с всичко — обади се Фолън и бързо грабна сакото си.

Час по-късно, след като изпитото вече бе поза червило бузите им, полицейският инспектор предложи тост за Карлин и Хари:

— За двамата най-добри детективи в Ню Йорк.

Тя вдигна чашата си, но като погледна инспектора, забеляза нещо, което я спря. В другия край на ресторанта видя бляскаво диамантено копче и една посивяла глава. Точно когато осъзна, че това е Дерек, забеляза как той притисна ръката на седналата до него жена. Позна жената, беше една стилистка, която най-често работеше за списанията на Хърст. Ето какво го бе довело в западната част на града, помисли си тя: Дерек и тази жена бяха приятели още преди Карлин да се премести да живее при него.

Когато жената вдигна другата си ръка и прокара пръсти по устните му, вече й стана напълно ясно, че докосването на ръката й съвсем не бе някакъв приятелски жест. Карлин направи усилия, за да не издаде раздразнението си, докато ги наблюдаваше как се навеждат един към друг и започват да се целуват.

Разтреперана, тя се обърна с гръб към тях, като се молеше никой от мъжете на масата да не забележи състоянието й.

— Хари, трябва да си тръгвам — заяви.

— Разбира се, дечко, ще те закарам до центъра.

В гласа му долови подозрително съчувствие, така че не бе изненадана, когато заговори по този въпрос веднага щом седнаха в колата.

— Някои мъже просто не са в състояние да се контролират — каза той, като я потупа с разбиране по ръката, докато караше надолу към Бродуей. — Искам да кажа, че той те обича и държи на теб. Всеки го забелязва. Но за човек като Дерек… за него всяка жена е като разширяване на богатството му.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че просто не може да не ме мами, дори да се опитва? — извика ядосано Карлин.

— Кембридж, ако се виждах с мацета, с каквито Дерек се среща всеки ден, сигурно и аз бих изоставил Мерилин и момчетата още преди петнайсетина години.

Беше вбесена, макар да осъзнаваше, че Хари се опитва да я развесели.

— Ама какво всъщност ви става на вас? Всички мъже сте такива егоисти и сте толкова суетни, че нямате капчица съвест — макар и да не го искаше, в този момент си представи баща си.

Хари осъзна как са й прозвучали думите му.

— Ей, слушай, доколкото мога да преценя, Дерек наистина те обича. Тези мацета, които се въртят около него, едва ли имат някакво значение.

— Да, но за мен те имат значение — отвърна тя с разтреперан глас, готова да се разплаче.

Седеше мълчаливо, докато преминаха по Четиринайсета улица. Дали наистина Хари е прав и Дерек не държи на тези момичета, чудеше се тя. Мислеше си за годините, които бяха прекарали заедно, за нежността му, когато се любеха, за вечерите в някой изискан ресторант или за дългите часове, прекарани в интимна обстановка вкъщи. Независимо от недостатъците му щедростта и нежността му не можеха да се поставят под съмнение.

Но тогава остава една-единствена възможност — помисли си тя. — Той просто не може да ме обича. Дълбоко в себе си трябваше да признае, че това не бе вярно. Постепенно започна да приема истината. Хари бе абсолютно прав. Дерек действително я обичаше. Просто бе невъзможно толкова да се преструва. Но очевидно не можеше да се контролира, когато се срещнеше с друга жена, дори да съзнаваше, че по този начин може да я загуби.

Хари спря колата пред дома й. Като му благодари, че я докара, тя му махна с ръка и влезе в сградата. Той остана в колата няколко секунди, за да отложи прибирането вкъщи на Сейтън Айлънд. Накрая, като се включваше в движението, забеляза собствения си образ в огледалото на колата. „На какво всъщност се смееш?“ — запита се, като забеляза леката усмивка върху устните си. Нима му доставяше удоволствие мисълта, че Карлин също си има проблеми?

Почувства се зле, когато си даде сметка, че е в състояние да изпитва задоволство от нещастието на един приятел, но дявол да го вземе, все пак фактът, че животът на Карлин Скуайър съвсем не беше идеален, му носеше известно удовлетворение. Със сигурност кариерата й нямаше да пострада от тези нейни лични проблеми. Спомни си своя разговор със съпругата си онази вечер, когато й съобщи резултатите от изпитите за лейтенант. „Предупреждавах те, че накрая тя ще ти се качи на главата“ — процеди Мерилин, след като й съобщи класирането на изпита.

Тя никога не бе имала доверие на Карлин, беше убедена, че тази по-млада жена го използва, измъква от него опит и съвети, като със сигурност се готви да го напусне един ден, след като е получила от него всичко, което бе в състояние да й даде. Добре че поне се бе освободила от първоначалните си подозрения.

Хари беше убеден, че съпругата му греши в оценките си за Карлин. Знаеше, че тя е готова да направи всичко за него, бе на практика най-верният му съюзник. Но независимо от това не можеше да се освободи от неприятното чувство, че го изпреварва в някои отношения.

Не бих й пожелал някакви сериозни неприятности — каза си той, докато караше на юг, — но малко проблеми с приятеля й няма кой знае колко да й навредят.

Щом влезе във входа, Карлин си помисли колко ли разочарован ще бъде Дерек, когато разбере, че го е видяла с друга жена, колко ли неподготвен ще се окаже за гнева й.

В същия миг си спомни за майка си. Пренесе се назад в онези години, през които Лилиан седеше търпеливо във всекидневната, плетеше и чакаше. С ужас си даде сметка, че всъщност смята майка си за не по-малко отговорна за непрекъснатите изневери на баща си. Явно той е приемал като разрешение пасивното поведение на съпругата си и липсата на смелост да му се противопостави и да му поиска сметка.

Внезапно се вбеси от самата себе си. Защо се безпокои само за Дерек, по дяволите? Винаги се бе стремила да щади неговите чувства, а не своите. Нямаше никакво извинение за това, което бе направил, за това, което продължаваше да прави, независимо от обещанията, които й бе дал. А как постъпва тя? Безпокои се, че разкритието й може да го разстрои. Сигурно е луда, помисли си Карлин.

Решително влезе в спалнята и тръгна към гардероба му. Отвори масивната дъбова врата, започна да изважда костюмите му и да ги хвърля на пода — изисканите дрехи с марка „Брукс Брадърс“, „Пол Стюарт“ и „Барнис“ се трупаха на купчина на земята и когато привърши, купът бе наистина внушителен.

После се прехвърли и към кабинета му, прибра от бюрото му няколко камери, един увеличител и дузина кутии с филми. Със злорада усмивка ги отнесе и ги стовари върху купчината с дрехи в спалнята. После отиде от другата страна на леглото и измъкна от долния плот на масичката телефонния указател на Ню Йорк. Прелисти го, докато намери нужния й телефон.

Само след час пред зданието спря камион на фирма „Пренасяне и съхранение на вещи“. Бяха й достатъчни петнайсет минути, за да напъха всички дрехи и фотографски принадлежности в няколкото кутии, които й предоставиха от фирмата.

Карлин се усмихваше, докато залепваше върху кутиите етикетите, дадени й също от фирмата. На тях бе написано:

„За Дерек Кингзли, Американско посолство, Токио, Япония.“

„Да видим сега колко време ще му трябва, за да открие вещите си“ — помисли си тя, когато започна да подрежда своите неща и в същото време се чудеше къде би могла да отиде.