Синтия Виктор
Само ти (25)

24

Бен се размърда неспокойно на седалката в самолета, като се опитваше да намести дългите си крака. После отпусна глава назад върху облегалката и впери поглед в тъмнината през илюминатора. Дори не погледна медицинското списание, което имаше намерение да чете.

Възрастната жена на седалката до него в този момент вдигна поглед от книгата си и му се усмихна.

— Сигурно ви е доста тесничко тук.

Бен се обърна към нея и направи невероятни усилия, за да отвърне на усмивката й.

— Е, може да издържи човек.

— Сигурно сте лекар — продължи жената, като кимна към медицинското списание. — Да не би да отивате в някоя болница в Олбъни.

Последното нещо, което Бен би искал в момента, бе да разговаря с някого. Не днес, за Бога, не точно когато пътува за погребението на баща си. Но не желаеше да се държи грубо.

— Не, пътувам по лична работа — отвърна той с надежда, че с това разговорът ще приключи.

— А, да не би да сте от Олбъни? — попита жената. — Родителите ми живеят там от седемдесет години. Как се казвате? Може би познавам семейството ви.

— Всъщност аз съм от Уестърфийлд — отвърна Бен.

— Сестра ми живее в Уестърфийлд… — започна още по-приятелски жената.

Той вече бе потънал в собствените си мисли и почти не я чуваше.

Смъртта на баща му бе лека. Странно наистина, той бе страдал от доста болести, но никога не бе имал някакви проблеми със сърцето. Това бе последното нещо, което синът му би предположил, че ще му се случи. Но ето, че бе получил масивен инфаркт и само след няколко минути бе починал. Е — помисли си горчиво Бен, — ето че най-накрая се връщам у дома, за да видя татко.

Наташа дори не знаеше за смъртта му. Двамата с Етън пътуваха из Мароко, така че нямаше как да я открие. Бен се намръщи: Защо се мъча да представя нещата така, сякаш тя би се разстроила? Разбира се, сестра му не мразеше Ленард. Просто за нея той нямаше особено значение. Обаче в никакъв случай не би пропуснала погребението му. Ако можеше да й съобщи, сега тя щеше да е до него в самолета. Толкова му се искаше наистина да бе станало така. Чувстваше, че присъствието й би му помогнало страшно много.

Помъчи се да си представи кой щеше да присъства на погребението, през съзнанието му преминаваха стари имена и образи, сякаш присъстваше на някакъв парад на духове от миналото. О, татко! — помисли с тъга Бен. Той бе човек, който никога не бе искал да навреди на някого, но животът му бе низ от изпитания. Последният удар бе смъртта на Кит. След това Ленард просто стоеше и чакаше да дойде и неговият час.

Господи — помисли си Бен, — ако Карлин не е до мен, сигурно и аз бих имал същата съдба. Годините щяха да се изнизват една след друга, а аз щях да смятам, че всичко е наред, тъй като имам работата си. Но винаги щях да съм сам точно тогава, когато имам нужда от човек до себе си.

След случилото се на сватбата на Наташа той бе принуден да признае пред себе си истината. Карлин го бе вбесила, но в същото време бе предизвикала у него страст, на каквато вече не вярваше, че е способен. Повече не можеше да се самозалъгва, че връзката му със Сара Фолклин бе нещо друго, освен една случайна авантюра. Не беше честно нито по отношение на Сара, нито към него самия, затова реши и бързо я приключи.

Оказа се невероятно просто — Карлин бе единствената жена, която някога бе обичал. Внезапно почувства почти болезнена нужда от нея. Но естествено за Карлин бе още твърде рано да пътува след ужасната рана в корема.

— Започваме спускането — прозвуча гласът на пилота и го откъсна от мислите му.

Когато самолетът най-накрая се приземи, Бен измъкна чантата си от багажника над седалките и се запъти след останалите хора към изхода. Щом излезе от терминала, веднага се насочи към стоянката на такситата и се вмъкна в първата кола, която се появи.

— Господи, да не повярва човек, Бен Дамероф.

Стреснат, погледна към шофьора на таксито, който бе изрекъл тези думи. Той беше около трийсет и пет годишен, с дълго слабо лице и кафява коса.

— Не можеш да ме познаеш, а? — мъжът се обърна и му протегна ръка. — Джо Ленстолър, бяхме съученици в гимназията.

Бен го погледна внимателно, като се опитваше да си го представи как е изглеждал като момче.

— Как си? — попита го, след като двамата си стиснаха ръцете.

— О, добре съм, благодаря — кимна Джо. — Изкарвам си хляба с таксито. Не съм напускал града, за разлика от теб — огледа внимателно костюма му в огледалото. — Чух, че си станал лекар. Браво на теб, момче. Постигнал си наистина нещо.

— Благодаря — отвърна объркано Бен.

По лицето на Джо премина тъжна сянка.

— Сигурно идваш за погребението на баща си. Наистина съжалявам, че си отиде така набързо.

Като забеляза изненадата му, той побърза да поясни:

— Бащите ни играеха на карти, затова знам. В четвъртък вечерта за последен път играха с още двама приятели. Сигурно вече над десет години се събират по веднъж седмично.

— Наистина ли? — попита учудено Бен. Нямаше представа, че баща му е обичал да играе на карти, а още по-малко бе предполагал, че си има и постоянен партньор. „Браво на теб, татко“ — помисли си.

— Добър човек беше баща ти. Имам намерение да закарам моя старец утре на погребението — Джо замълча за миг, после попита: — Сигурно ще искаш да те закарам до Уестърфийлд, а? — попита и отново го изгледа продължително в огледалото. — Бен Дамероф, просто не мога да повярвам, че те виждам отново.

Бен го погледна въпросително, но Джо потегли, без да каже нищо повече. Минаха повече от десет минути, преди да заговори отново. Започна надълго и нашироко да му разказва за съучениците им. Така неусетно стигнаха до блока, където бе живял баща му.

— Хей, да не мислиш, че ще ти взема пари — спря го Джо.

— Е, хайде, недей така — протегна ръка Бен, като се опитваше да го накара да вземе двайсетдоларовата банкнота. — Моля те.

— Няма начин.

Бен се усмихна и пусна банкнотата на съседната седалка до шофьора.

— Съжалявам, но не бих могъл да ти разреша… Ще се видим утре сутрин, нали?

Джо потегли бавно. Бен се спря за миг и огледа олющената фасада на сградата. Толкова време бе мечтал за този момент. Влезе бавно вътре и се качи в асансьора.

Даваше си сметка, че апартаментът сигурно ще бъде доста потискащ и неподдържан, но това, което видя, надхвърли всичките му очаквания. Явно баща му не си бе направил труда да изхвърли каквото и да било, нито да купи нещо ново, мебелите бяха стари и изпочупени.

Прекара безсънна нощ в своята стая, на неудобното, тясно легло. С болка оглеждаше протритите чаршафи и одеяла, избелелите пердета и тапетите. Луната осветяваше знаменцата по стената, получени от него по време на различни шампионати, както и старото му бюро. В шкафа до него бяха учебниците му и някакви стари негови книги. Всичко бе избеляло, като че бавно загиваше и изчезваше. Едва дочака да се зазори, веднага се облече и излезе.

 

 

— И аз те обичам, ще се видим след няколко дни.

Бен затвори телефона, доволен, че бе успял да се свърже с Карлин. Разговорът им бе кратък, но щом чу гласа й, веднага се почувства по-добре. След това побърза да отиде в другата стая, където хората вече бяха започнали да се събират. Погледът му попадна на обикновения кафяв ковчег отпред. Бе идвал тук рано сутринта, за да подпише необходимите документи за погребението. Тогава му отвориха ковчега, за да може да се сбогува за последен път с баща си. Бен бе стоял и гледал известно време Ленард, легнал спокойно, облечен с най-новия си костюм.

— Такъв чудесен човек — възкликна една жена с побелели коси, която той не можа да познае. — Много ще ми липсва.

Бен й благодари и огледа хората в стаята. Присъстваха около двайсетина души, но познаваше само някои от тях. Отсреща стоеше Лилиан Скуайър и разговаряше с възрастна двойка. Насочи се към нея, но точно в този момент на пътя му се изпречи Джей Ти Скуайър, който бе подкарал инвалидната си количка точно към него. На лицето му грееше топла усмивка.

Бен продължи да стиска юмруци дори когато се опитваше да запази спокойствие. Джей Ти бе последният човек, когото бе очаквал да види на погребението на баща си. Дали вече се бе освободил от налудничавата си мисъл, че семейство Дамероф са виновни за това, че се е превърнал в инвалид? Бен знаеше, че преди той обвиняваше Кит, Ленард, а по някакъв начин и самия него. Мразеше всички. Но може би в края на краищата бе разбрал, че греши. Или дори бе стигнал до мисълта, че сам носи известна вина, след като се бе оказал в онзи мотел заедно с Кит. Всъщност едва ли би могъл да очаква подобно нещо от този мъж.

— Ужасен ден, Бен, наистина ужасен ден — каза Джей Ти, като вдигна глава и го погледна тъжно.

Бен го огледа. Лицето му имаше сивкав цвят, под очите му имаше торбички. Черната му коса, с която толкова много се гордееше, бе все още доста гъста и черна, сигурно я боядисваше. Личеше си, че някога е бил хубав мъж, но дълбоките бръчки около устата му придаваха доста отблъскващ вид, така че красивите му черти не се забелязваха.

Според Бен лицето му в този момент точно отразяваше неговата същност. Беше облечен в тъмносин блейзър и старателно изгладени сиви панталони, но яката на ризата му бе твърде широка за тънкия му врат. Кокалестите му колена се очертаваха под панталоните, а безжизнените му крака бяха поставени един до друг.

Бен се разкъсваше между съжалението и желанието си да го удари. Но след като човекът бе проявил благородство и бе изразил съжалението си за смъртта на баща му, трябваше да се държи прилично.

— Да, Джей Ти, наистина ужасен ден — бе всичко, което успя да изрече.

— Къде е сестра ти? — попита той, без да се опитва да скрие любопитството си. — Защо не дойде да изпрати баща си?

— Замина и за съжаление не можах да я открия — с нежелание обясни Бен.

— Срамота — поклати глава съседът. — Сега трябва да е тук — после погледна младия мъж и му се усмихна. — Лично аз за нищо на света не бих пропуснал това погребение.

Бен отстъпи една крачка назад, като се опитваше да овладее гнева си. Това копеле бе дошло тук, за да се забавлява.

— Може би ще успееш да научиш нещо от баща ми в този ден, Джей Ти — просъска Бен. — Защото ти наистина нямаш представа какво значи да си истински съпруг и истински баща. Всъщност ти изобщо не знаеш какво значи да си истински мъж.

Отдалечи се бързо, но все пак успя да забележи гнева, който блесна в очите му. Това доста го учуди: никога не си бе давал сметка, че Джей Ти го мрази толкова силно.

Забеляза на входа Джо Ленстолър, който придружаваше слабичък възрастен мъж, явно баща му. Това би трябвало да е партньорът на Ленард на карти, помисли си Бен, макар че той изглеждаше доста по-възрастен от баща му, сигурно над осемдесет. Той се запъти към тях. Възрастният мъж се опита да се отдръпне от Джо и загуби равновесие, падна върху мраморния под и извика от болка.

Бен се затича и коленичи до него. Внимателно опипа ръцете и краката на стареца. Човек на тази възраст, при това толкова слаб и крехък, лесно би могъл да счупи някой от крайниците си при такова падане. Докато проверяваше, заговори успокоително на уплашения човек:

— Всичко е наред, господи Ленстолър, вие сте добре, не се безпокойте за нищо.

Двамата с Джо му помогнаха да се изправи на крака.

— Съжалявам, Бен — извини се Джо, — и без това си имаш достатъчно проблеми днес. Благодаря ти, но моля те, не се занимавай повече с нас.

— Не ставай смешен — отвърна му. — Ако има още нещо, което бих могъл да направя… — погледна към възрастния човек, който още трепереше. — Добре ли сте? Искате ли да ви донеса чаша вода?

— Благодаря, добре съм — успя да се овладее старецът. Когато ги поведе напред, някой оповести, че траурната церемония започва.

— Хайде, отивай — подкани го Джо. — Ние ще се оправим.

Бен им кимна и зае мястото си на първия ред. Гледаше замислено ковчега, докато останалите сядаха зад него.

 

 

Джо Ленстолър спря таксито си пред червената тухлена сграда. Не се бе обадил предварително, но беше сигурен, че Бен е вътре. Сигурно има още доста работа за свършване след погребението. Надяваше се, че ще успее да го убеди да остави работата си за малко. Трябваше да му съобщи онова, което знаеше.

Бен се учуди, като го видя, но Джо с облекчение установи, че не бе подразнен от посещението му.

— Здрасти, Бен — поздрави го, като влезе. — Знам, че си доста зает, но бих искал да те изведа за малко. Ще те почерпя с една бира или поне с чаша кафе.

— Благодаря ти, Джо — усмихна се той. — Много мило от твоя страна.

— Е, това е най-малкото, което бих могъл да направя за теб, след като ти се държа толкова внимателно с баща ми — сви рамене Джо.

— Нищо особено не съм сторил — махна с ръка Бен.

— Добре де, както кажеш, но ще дойдеш за малко с мен, нали?

— Разбира се — отвърна Бен и грабна сакото си от стола. — Трябва да си призная, че ми се зави свят от това опаковане.

Двамата се запътиха към близкото кафене, същото, в което Бен бе закусил предишната сутрин.

След като се настаниха в дъното на заведението, Джо извика сервитьорката и й поръча две кафета и два черешови пая.

— В момента имаш нужда точно от един сладък пай — каза той на Бен. — Можеш да ми вярваш, изпитал съм го.

— Смятам, че си прав — усмихна се той.

— Значи ти наистина напусна тази дупка и стана лекар — погледна го с възхищение съученикът му. — Дори след като онази Уол отмъкна парите на баща ти.

— Има ли нещо за мен, което още да не си научил? — изненадано го запита.

— Хайде, Бен — дружелюбно подхвана Джо. — Всички знаеха за тази Маргарет Уол, която отмъкна парите на не едно семейство. Това не беше тайна.

— Сигурно е така.

— Но ето, че това не можа да те спре. Ти отиде в колеж, а после продължи да учиш медицина — Джо сложи четири бучки захар в кафето си и си сипа малко мляко. — Но независимо от това, сигурно си се зарадвал, когато тя бе арестувана.

— Сериозно ли говориш? — попита Бен и престана да разбърква кафето си. — Не съм чувал дори името й да се споменава, след като тя изчезна.

— Не мога да повярвам — повдигна учудено вежди Джо. — Да, тя беше арестувана в Пенсилвания преди няколко години. Занимавала се е със същите машинации, но този път са я хванали и сега лежи в затвора.

Бен поклати глава.

— Това е хубаво, Джо. Но нещата се случиха толкова отдавна, че сега имам чувството, че са били просто лош сън. А тогава ми се струваше, че тази жена е съсипала завинаги живота ми — замълча за миг, после продължи: — Вярно, че не бях кой знае колко щастливо дете, но тя със сигурност… Както и да е, тези дни са отдавна отминали — приключи. — Освен това тя си е получила заслуженото. Така че можем да го отпразнуваме — обърна се към сервитьорката, която минаваше покрай масата им. — Госпожице? Кога най-сетне ще получим тези специални пайове?

— Кажи ми къде живееш сега — усмихна се Джо. — Предполагам, че си в Ню Йорк?

— В Манхатън. Това е източната част на града.

Съученикът му се поколеба. Май подходящият момент бе настъпил. Той си пое дълбоко дъх.

— Познавам още един човек от нашия град, който сега живее там. Тони Келнър. Помниш ли го?

— Да, беше приятел на сестра ми. Всъщност неотдавна го видях. Карлин се познава по-добре с него, макар че, честно казано, не ми е ясно защо го харесва. Лично на мен не ми е симпатичен. Никога не ми е бил.

— Карлин Скуайър? Вие двамата още ли сте заедно? — попита с широко отворени очи Джо.

— Да, след едно прекъсване от около сто години — усмихна се той. — Отново сме заедно и този път завинаги, надявам се.

— Боже господи! — измърмори Джо и погледна нещастно към кафето си.

Сервитьорката им донесе сладкишите. Бен погледна към Джо в очакване да каже нещо, но той мълчеше.

— Джо, за втори път внезапно ставаш твърде мълчалив — каза накрая. — Май нещо става тук, но аз не мога да го разбера.

Джо го погледна и се зае с пая си.

— Хубав пай, нали? — попита с невинен глас. После помълча малко и добави най-неочаквано: — Нали помниш какъв калпазанин бях в гимназията?

— Бих казал, че всички бяхме калпазани — отвърна с усмивка Бен.

— Не, не като мен — упорито продължи Джо. — Аз не учех, харчех парите си за модерни дрехи, от които нямах нужда, заглеждах се по момичета, които не бяха за мен, и бях невероятно мързелив, наистина.

— Е, това не са някакви престъпления — успокои го. — Няма защо да се обвиняваш толкова сериозно за тях.

— Не, бях просто едно нищожество — продължи другият мъж, после се поколеба. — Нали помниш, че по едно време работех на рецепцията в мотела и имах навика да… — гласът му потрепери — да подслушвам всички разговори със стаите, нали разбираш.

— Да? — попита тихо Бен, като си даваше сметка, че този разговор започва да става сериозен.

— Работех две вечери в седмицата плюс събота вечер в мотела „Звездна светлина“. Правех го главно за да изкарам повече пари за дрехи — каза и спря.

— Мотелът „Звездна светлина“ — повтори Бен. Другият мъж кимна, остави виличката до чинията си и постоя известно време съвсем неподвижно.

След малко, продължи, но думите излизаха все по-трудно и по-трудно от устата му:

— Така веднъж, когато бях на рецепцията, отвън позвъниха и поискаха да ги свържа с една от стаите. Свързах ги, но започнах да подслушвам и ето, че най-внезапно гласът на момчето се промени, то нарочно искаше да се представи за по-възрастен човек. Чух как каза на дамата, че е станала автомобилна катастрофа.

— Дамата беше майка ми, нали?

— Да — пое дълбоко дъх Джо. — Всъщност не знаех, че майка ти и господин Скуайър идват в мотела. Бях ги видял няколко пъти през последните седмици. Но пред никого не бях споменавал за това — отпи от кафето си и с усилие продължи: — Мислех си, че би трябвало да им съобщя, че това е шега, да им позвъня лично, след като затвориха слушалката. Но само след миг двамата изскочиха като обезумели и хукнаха към колата му — поколеба се, явно не беше сигурен дали би трябвало да продължи нататък. — От мястото, където седях, не можех да виждам изхода на паркинга. Но чух трясъка и веднага разбрах какво се е случило.

Бен бе свел поглед към чашата с кафето си.

— Знам, че трябваше да съобщя за това на някого, Бен, знам, че трябваше да го направя. Но бях дете и се чувствах толкова объркан. Добре разбирах, че подслушването е нещо лошо. Нали ти е ясно? Срамувах се и ме беше страх, че ще изгубя работата си.

— Няма значение, Джо, и без това не си знаел кой се обажда.

— Но аз знаех кой се обади. Веднага го познах.

Бен го погледна учудено.

— Беше Тони Келнър.

Лицето на Бен пребледня като платно.

— Тони Келнър? За приятеля на Наташа ли говориш?

— Той имаше един такъв глупав южняшки акцент. Веднага щом вдигнах слушалката, познах гласа му. Но когато разговаряше с майка ти, той се преструваше така, че човек в никакъв случай не би могъл да го познае.

— Значи той се е обадил? — попита високо и ядосано Бен, вече напълно осъзнал думите му. — Сигурен ли си?

Джо кимна тъжно.

— Когато те видях в таксито си вчера, реших, че имаш право да го знаеш. Нали разбираш, през тези години непрекъснато си повтарях, че това вече няма значение. Нищо не би могло да върне майка ти обратно или да помогне на онзи Джей Ти Скуайър. Но ти си добър човек и…

Лицето на Бен като че се бе вкаменило. Когато заговори отново, гласът му бе леден:

— Значи няма никаква грешка? Става дума за Тони Келнър.

— Няма никаква грешка. Единственото, което мога да ти кажа, е, че съжалявам, че не ти признах по-рано.

— Разбирам.

Бен се измъкна от масата и тръгна към вратата. Джо забеляза, че по пътя леко залитна. Усети как отново го обхваща чувството за вина, точно както през онези години. Поне бе доволен, че най-накрая го сподели с някого. Наистина доста късно, но все пак направи онова, което смяташе за правилно. Дано наистина да е правилно — помисли си той.